Орфей, Евридика, Хермес

ОРФЕЙ, ЕВРИДИКА, ХЕРМЕС
 
Райнер Мария Рилке
 
 
То бе вълшебен рудник на душите.
Като спокойни вени от сребро
вървяха в мрака те. Под всеки корен
кръвта към хората потече бавно
и тежка бе като парче порфир.
Не бе червено нищо друго.
 
Там имаше скали,
гори необитаеми и пусти,
надвесени над бездната мостове
и езеро – огромно, сляпо, сиво –
чието призрачно, далечно дъно
като дъждовен небосвод висеше.
Посред полята се проточи нежна
и търпелива някаква пътека,
като безкрайна ивица от бледност.
 
А по пътеката вървяха те.
Начело – строен мъж с наметка синя,
пред себе си тревожно, глухо взрян.
Кракът му гълташе беззвучно пътя
на едри хапки; тежките му длани
висяха стиснати, с товар от бръчки,
забравили онази лека лира,
израсла в левия му лакът, както
с маслиновите клони сраства роза.
И сетивата му се раздвоиха:
окото като пес напред летеше
и пак се връщаше, и неуморно
го чакаше край близкия завой –
а пък слухът му като аромат
зад него креташе едва-едва.
Понякога той чувстваше, че вече
настига хода на онези двама,
които се изкачваха по склона.
Бе ехото от стъпките му само
и вятърът на неговата дреха.
Но той си каза силно: „Те ще дойдат“ –
дочувайки как ехото отвръща.
И ето, идат двамата и крачат
ужасно тихо. Ако би могъл
да се обърне (без да разруши
това, което вече бе извършил),
той би съзрял как двамата се движат
и тихо по следите му вървят.
 
Богът на пътища и бързи вести –
с калпак на странник над очите светли,
размахващ леко тъничка тояжка,
на всеки глезен с пърхащи крилца,
а с лявата ръка я води:  н е я.
Онази тъй обичана, която
от лирата изтръгна скръб по-буйна
от жалбите на всички оплаквачки;
създаде свят от плач, където всичко
отново заживя: гора, долина,
пътека, местност, звяр, река, поле;
която в този тъжен свят изгря,
тъй както грее слънце над земята
и както свети скръбното небе,
небе от плач с гримаси на звезди –
онази тъй любима.
 
Но тя вървеше с бога за ръка,
препъвана от дългия саван,
несигурна, но кротка, търпелива.
Вглъбена в себе си като в надежда,
но без да мисли за мъжа отпред,
нито за пътя, водещ към живота.
Вглъбена в себе си. Небитието
изпълваше я цяла.
Бе като плод – от сладост и от мрак,
изпълнена със свойта скръб огромна,
тъй нова, че тя нищо не разбра.
Тя непозната девственост усети,
неосквернена: полът й се сви,
като цветче пред прага на нощта.
Ръката й, отвикнала от ласки
на брачно ложе, се засегна даже
от оня допир лек на Хермес, сякаш
бе някаква интимност прекалена.
 
Не беше вече тя жената руса,
звъняща на поета в песента,
не беше остров или дъх в леглото,
нито пък собственост на онзи мъж.
 
Като разпусната коса – свободна,
отдаваща се – като дъжд пороен,
тя беше изразходвана стократно.
 
Бе вече корен тя.
 
Когато Хермес в миг
я задържа и с глас горчив и тъжен
изрече думите: „Той се обърна!“ –
тя нищо не разбра и каза : „К о й ?“
 
А там далеч, на изхода от мрака,
стоеше някакъв човек с лице
неузнаваемо. И той видя
как в ивицата на една пътека
с печален поглед богът вестоносец
пое полека след онази сянка,
която беше тръгнала назад,
препъвана от дългия саван,
несигурна, но кротка, търпелива…
 
Превод Петър Велчев
 
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s