Антична цивилизация – продължение 7

Съседната провинция Македония, която включвала Пеония и земите на Адриатическия бряг с Дирехиум и Аполония, никога не е представлявала страна на интензивна урбанизация, с изключение на източния й бряг. Силата на македонското царство се основавало на македонските селяни в селата. През време на гражданските войни тя се обърнала в полесражение на римските генерали, та през време на римското владичество е била по-рядко населена, отколкото при македонските царе. Август направил опит да романизира част от провинцията, като основал колонии от ветерани и цивилни лица (Дирахиум, Филипи, Диум, Пела, Касандрея, Библис), а на други селища подарил правото на градски муниципии, като Бероя (Верия), Тесалоника, Стоба. Римските поселници съсредоточавали в ръцете си доста земя и ставали по тоя начин едри земевладелци; те играели важна роля не само в градовете, но и в селата. Много сенаторски семейства притежавали големи имения в Македония. Все пак икономическата основа на страната продължавала да се корени в местните племена и в многобройните села, населявани от тракийски селяни и овчари.

Както в Македония и в Тракия, така и в Мизия селското население в никакъв случай не е било погълнато от градовете. Селските общини живеели в твърде първобитни условия на живот. Цивилизованият живот бил запазен за градовете. Селата не са имали училища, гимназии, палестри, библиотеки, а тия в градовете били много далеч. Всичко, което имали, били скромни светилища на местните божества, а понякога бани или амфитеатър. Латинският и гръцкият език, които част от по-издигнатите измежду селското население са могли да научат, са били тъй просташки и варварски усвоявани, че селските надписи, написани на такъв език са по-скоро свидетелство за неподатливостта на селото към тия езици на тогавашната цивилизация, отколкото мерило за проникването на последната в затънтените кътища на селските области. Развитието на селото е вървяло твърде бавно. Държавата не обръщала никакво внимание на селските нужди. Самите селяни мъчно могли да подобрят своите условия на живот и не могли да се издигнат за достъпа на по-висока цивилизация. Докато градовете говорели и пишели почти изключително на латински и гръцки, селото още продължавало да говори своя роден тракийски език. Дори в VІ в. сл. Хр., езикът на бесите, например, не е бил още изчезнал.

Скаптопаренският надпис е от първата половина на ІІІ в. сл. Хр. През І и ІІ в. сл. Хр. селото мълчи. В редките случаи, в които то е заговорвало, то е правило това, за да въздаде възхвала и прослава на империята. Но и в тия случаи не трябва да се забравя, че ония, които са говорили и славословили, са били селската аристокрация, а не селското население.

В провинция Долна Мизия тракийските племена между Балкана, Дунава и Черно море си оставали по силата на обстоятелствата хинтерланд, както на римските укрепени пунктове край Дунав, така и на крайморските гръцки градове,  та римляните обърнали голямо внимание за уреждането на тая провинция. Земите били разделени на територии, едни от които принадлежали на крепостите, други на туземните села, а трети на гръцките градове. В последните римляните се стремяли преди всичко да съживят упадащия икономически живот и да внесат прясна сила у тях, като гледали да привлекат нови поселници. Тъкмо за тая цел те разширявали техните територии и присъединявали към тях много тракийски села. Както на старите, така и на новите граждани те щедро дарявали римски привилегии. Жителите на селата, които били присъединени към градовете, нямали, разбира се, никакъв дял в тяхното управление. Те били от римско гледище нищо повече от перегрини – “чужденци”.От друга страна, когато градските жители придобивали земя в територията на селата, те ставали членове на селските общини. Като най-богати членове, те били признати, заедно с местните стареи на общината, за  “сенат” на селото и като такива те избирали и назначавали “магистратите”, които стояли начело на “сената”(общинският съветник). Всички села от дадена територия назначавали от своя страна едно лице, което представяло територията. Това лице се наричало квинквенал и работата му вероятно била да разпредели данъците и повинностите, които селото дължало към държавата. Същият тип уредба бил развит и в териториите на местните племена. И тук също римските граждани, повечето от които били ветерани и преселници от другите дунавски провинции, играели важна роля в живота на селските общини. Тези нови поселници били естествено главните фактори на романизацията, но в същност те никога не успели да погълнат местното население и да го претопят. Заедно с шепата по-заможни туземци, които възприели римска култура, те образували едно малцинство от заможни земевладелци сред масата селяни и арендатори, които работели земята за тях. Особено добре може да се проследи това развитие в Добруджа. Територията на селището Капидава при Капакьой представлява най-добър пример на племенна територия с римски кастел в нейния център; към Капидавенската територия принадлежало голямото и цветущо село Улметум (днешният Терзикьой). Един надпис от 140 г. сл. Хр. ни учи, че в тази област са живяли даки, беси и римски граждани. Бесите дошли тук от юг в 28 г. пр. Хр., когато римският пълководец Крас им отнел светилището на Дионис в Родопите, като го предал на преданите на Рим одриси. Други села в същата територия били Викус Клементианус и Викус Ултинзиум. Надписите ни дават имената на ред заможни земевладелци римляни, които се настанили в тия села : Л. Юлий Юлиан и Л. Помпей Валент от Анкира (Ангора) в територията на Истрос-Каранасуф; М. Улпий Лонгин, погребан в своето имение, което се намирало в околността на Томи; М.  Азиний Фирм в територията на Томи, принцепс (началник) на местността; Кокцей Виталес и Кокцея Юлия, които умрели в своята си вила, разположена между Улметум и Капидава. Един от римските богаташи на Капидава, Гай Юлий Квадрат, началник на местността и квинквенал на Капидавенската територия, е изобразил на своя надгробен олтар бога Силван, закрилник на полето и пасбищата, и две сцени из живота на своето имение: овцете му пасат в гората и един от неговите крепостни (колони) оре нивата му близо до гората. Жителите на територията образували религиозно дружество в чест на бога Силван. В един надпис от половината на ІІ в. сл. Хр. “ветераните, римските граждани и поселниците беси” от едно село в Добруджа – Викус Квинтионис (селата се казват vici) посветили надпис на Върховния Юпитер. Надписът ни засвидетелства съжителство между ветерани, римски граждани и тракийци (беси). Това село било управлявано от двама магистри, единият от които бил римлянин, а другият – тракиец, и от двама квестори. Римският и тракийският елементи, следователно, е бил по равно застъпен във върховната управа на селото. Римските земевладелци в селото образували с малцината местни тракийски богаташи затворено, обособено земевладелско съсловие, което е било представител на римската култура, но тая култура не е проникнала сред селската маса, която си оставала необразована, проста и икономически зависима от земевладелците, та дори тук, в Добруджа, дето подобни случаи на последване и въздигане на римски ветерани и граждани в тракийските села са по-често явление, пак не може да се говори за такава степен на романизация на тракийската маса, каквато покойният румънски историк Първан е предполагал и подчертавал в своите изследвания.

Ние споменахме по-рано, че в политиката на императорите да насаждат градски живот в провинциите, или в развитието на римската урбанизация се очертават две фази, които по същина се отличават една от друга и от които първата е обхващала първите два века сл. Хр., а втората се е развила през ІІІ в. Първата фаза в разпространението на градската цивилизация из провинциите на империята постигнала своите най-високи точки на развитие през времето на просветената монархия на Антонините, най-вече на Траян и Адриан. Царуването на Септимий Север (195 – 211 г. сл. Хр.) създаде с края на ІІ и началото на ІІІ в. и ознаменува начало на новия метод на урбанизация в тракийските земи и другите провинции, а също така начало на ново социално и икономическо развитие, което е било съдбоносно за империята, като е създало вътрешно разтройство и упадък и улеснило задачата на варварските нашествия отвън. – Римските императори са се стремяли с всички сили да закрилят градовете и да създават нови градски центрове във варварските провинции, защото, според античното схващане, тъкмо градовете са били здравите подпори на империята. В градовете са били съсредоточени богатствата, на които е могла да разчита империята, а освен това, легионите, военната опора на империята се набирали и попълвали от надарените с привилегията на римско гражданско право жители на градовете. Военната служба, макар теоретически задължителна, в същност е била доброволна; на нея се е гледало и като на граждански дълг, и като на привилегия за всеки римски гражданин: от неграждани се комплектували само помощни войски. За римските граждани военната служба в легионите била неизбежно предпоставка за издигане към най-високите стъпала на коннишката и сенаторската кариера.

Следва продължение…

To be continued…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s