БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение

В 1637 год. избухва бунтът на поп Мартин в Русенско. Поп Мартин е роден в с. Брестова паланка – Свищовско, а е попувал в с. Батин. Причините за неговия бунт са следните:

През ХVІІ век изстъпленията на кърджалии, даалии, яничери, аги и пр. се засилват. Русенският валия отвлича жената и дъщерята на поп Мартин и ги потурчва. Смелият поп захвърля расото, организира голяма дружина и ред години от 1637-50 год. се бори с турците. Тя се смята за една от първите хайдушки чети. Обира дори и турската хазна.  Турците искат от селяните на Брестова паланка да предадат поп Мартин, но те отказват и турците избиват над 4000 българи, като изгарят селото до основи. Това било на Петковден. Спасилите се само няколко десетки селяни, които пробили кордона, се заселват в с. Ценово (Чаушево) – Свищовско.

През 1645 г., след една несполучлива война на Турция с Венеция, пламва Търговищенското въстание на българи, сърби, власи, гърци и албанци във Влашко.

Следващите години са години на трескава дейност за подготовка на въстание. Петър Парчевич, Петър Богдан, княз (кмет) Марканич, Княжнич, Георги Пеячевич, Ростислав Страшимирович, Богдан Маринович и др. са възторжени дейци, които посвещават целия си живот на подготовка за въстание.

През 1646 г. Петър Парчевич бива изпратен до Влашкия воевода Матей Бесараб, до Варшава и Венеция за общо действие против Турция. Другите се съгласяват, но желаят и Венеция да участва, обаче, Венеция отказва на тая комбинация, понеже не отговаряла на нейните аспирации.

В 1649 г. има още по-голямо брожение за въстание. Българите изпращат нова делегация от 18.ХІІ. 1649 г. до Полския крал, Австрийския император и Венецианския сенат. Полският крал се съгласява, но Австрия и Венеция пак отказват, ако и да съчувстват на българите.

На 9 юли 1650 г. Петър Парчевич подава меморандум до сената във Венеция за помощ, в който, между другото, пише: „Всичките наши са много възпалени, а турците обезкуражени, и изплашени думаха в мое присъствие: ако дойдат поляците, ние ще станем католици. Изплашени същите пред всички твърдяха, че края на тяхната империя вече свършва“. (Из меморандума. Възспоменателен лист „Чипровското въстание“ – 252 години от него).

В 1656 г. се подготвя усилено от българското и католишкото духовенство в Северна България, особено в Чипровския край, общо съзаклятие за въстание.

По това време се раздвижват и българските войнишки селища в Родопско. По тази причина на много заподозряни български общини се забранило да пращат войници в турската армия и да носят оръжие. Това породило противодействие, и някои български селища се възпротивили относно събирането на оръжието. Движението против тази наредба било най-силно между родопските българи в Чепинската котловина. Гръцкият митрополит в Пловдив наклеветил българите, че готвят въстание и в 1657 г. Великият везир Мехмед Кюпрюлю с голяма войска, пътувайки за о-в Крит през Пловдив, се отбива в Чепинско и насила потурчва населението в Чепино, Крупник, Кочане и др. родопски селища, като били разрушени 218 църкви и 33 манастира в този край.

През 1658 г., ноември месец, Петър Богдан и княз Франко Марканич пишат до Петър Парчевич, че българският народ „решил да въстане против турската тирания и да отхвърли игото на плачевното робство“. Петър Парчевич отново ходи по европейските дворове – до Австрия, Венеция и пр., но пак му отказват.  Въпреки това, приготовленията за въстание с ръководен център Чипровец не престават, а се засилват. Турците подушват това и вземат предохранителни мерки през 1658 г., като настаняват в този край войски. Това не спряло тайните приготовления на българите.

На 5 март 1673 г., след избухването на войната мужду Полша и Турция (1672), Петър Богдан и др. българи дават отново пълномощно на Петър Парчевич да обиколи европейските държави, като заявяват: „Сега повече отколкото и да било друг път“, народът твърдо стои на старото си желание да се освободи от турците. Виена, Венеция и папата остават пак глухи на българските искания. На 23 юли 1674 г. Петър Парчевич, изморен, изтощен от дългите пътувания и дипломатически мисии по чуждите столици, умира на 62-годишна възраст. Същата година умира и Петър Богдан.

С тези двама беззаветни труженици българският народ претърпява голяма загуба, но не престава да се готви от двете страни на Балкана за въстание при удобен момент. Този път, за разлика от по-рано, бил изготвен план за обща българска борба.

Когато в 1677-81 г. Русия при изператор Алексей Михайлович обявява война на Турция ( І-ва Руско-турска война), която завършва с поражение за Турция и по Бахчисарайския договор Турция отстъпва на Русия Украйна и Запорожието, славянските народи, частно българите, обръщат очи към Русия.

Турците търпят поражение при Лвов и от поляците, а в 1683 г. при обсадата на Виена биват разгромени от съюзените австрийски и полски войски, предводителствани от полския крал Ян Собески. Оттогава започват да търпят поражение след поражение. Годината 1683  отбелязва началото на упадъка на Турската империя. Тези събития окуражават българите и те още по-трескаво се готвят за въстание.

След поражението на турците пред Виена, разбитите турски войски се предават на грабеж и убийства, като са смятали, че християните са виновни за техните неуспехи. Положението на българите крайно се влошава.

Търновският край, пръв в миналото, богат с толкова предания за славни борби, не дочаква приготовленията в Западна България и Тракия и застава пак начело на борбата за освобождение. Въстанието бива обявено през 1686 г. Въстават Търново, Ловеч, Севлиево, Плевен и др., също и София. Причина за избързване с въстанието, и Търновският край да не дочака приготовленията в другите области, е издайничеството на един грък (предава приготовленията за злато). Водител на въстанието е Ростислав Страшимирович, мним потомък на Иван Срацимир. Когато въстанието избухва, Ростислав бил в Русия при патриарх Йоаким да моли за помощ, каквато му била обещана  от страна на Русия. Той пристига в Търново с племенника на патриарх Йоаким – С. Дубровски и застават начело на вече избухналото въстание. Заговорниците се укрепяват в града, но не разполагали с достатъчно сили за отбраната на Търново от север и когато турците настъпват с многочислена войска, около 4800 души от въстаниците отстъпват към Балкана и София. Тогава София и тя въстава, но постепенно навсякъде движението било смазано. Ростислав и Дубровски се укриват в Рилския манастир и след това избягват в Русия. Две трети от населението на Търново бива избито и заменено с гръцко и турско. По това време Търново брояло около 20000 души; имало 4000 къщи, от които 1000 български, 1000 гръцки и 2000 турски. Оттогава датират и потурчванията в Ловчанско, Луковитско и пр.

Следва продължение…