Така, когато в 1769-74 г. при Екатерина Велика избухва Руско-турската война, русите за пръв път минават Дунава, подпомогнати дейно от българското население. Падат Силистра, Добрич, Шумен, Провадия. В тази война българите участват масово под предводителството не само на руски, но вече и на български офицери.
Още преди избухването на войната българинът подполковник Коразин, престорен като монах, кръстосва България и разнася бунтовни възвания до българския народ, укрити в кориците на един стар псалтир и специално изработената за това патерица. После, когато се обявява войната, той е предводител на отряд и взема дейно участие във Влашко и Молдова против турците.
Българите от Добруджа и Северна България подпомагат дейно русите, и когато войната свършва с Кючюккайнарджишкия мир в 1774 г. и руските войски се оттеглят, ведно с тях, страхувайки се от турски издевателства, се разделят с родните си огнища и 160 000 български изселници. С този мир Русия добива право да се грижи за съдбата на славянските народи под Турско. Това вдъхва нови надежди на българите.
В новата Руско-турска война 1787-92 г., която завършва с Яшкия мир, българите от Североизточна България вземат още по-живо участие. Този път русите стигат до Балкана, но пак се оттеглят. Нови 360 000 българи напускат родните си места и се изселват в Русия (второто обезлюдяване на Източна България). Така Североизточна България била обезбългарена и на мястото на българите настанени турци от Русия и другаде – живи свидетели на които са днешните турци в Делиормана и Добруджа.
Следващото десетилетие 1792-1806 г. е най-черната кърджалийска епоха в България. (Осман Пазвантооглу и кърджалиите се явяват, вследствие реформите на султан Селим ІІІ (1789-1807). Българските села биват подложени на грабежи и пожари. Никой не бил нито за минута сигурен за живота, честта и имота си. Мало и голямо е пропищяло от тия кърджалийски и даалийски, делибашийски банди (разбойници и разбунтували се турски войски), които на големи дружини са нападали планинските селища и са ги опожарявали напълно след ограбването им. Планинското население намерило единственото спасение само в по-големите градове, където се преселва (оттогава се засилва българският елемент в градовете), или във въоръжената борба против тях. Вярна картина за това плачевно положение на българите ни дава Софроний Врачански в своето “Житие и страдание на грешния Софроний”.
Защитници на българите по това време са били Ангел войвода, шетал от 1789 г. по Родопите, Сакар и Странджа, Кара Танас, шетал по Странджа и Средна гора, ходил с дружината си чак до Цариград и не напразно създавал страх на султана; Индже войвода, върлувал през царуването на султаните: Селим ІІІ (1789-1807), Мустафа ІV (1807-1808) и Мохамед ІІ (1808-1839); Кара Колю – байрактаря на Индже войвода и пр.
По това време Лазар Германович и Терзи Никола от Банско със своите дружини унищожават кръвожадната кърджалийска банда на Шабан Гега, върлувал дълги години по Беломорието.
През 1793 г. султан Селим ІІІ издава ферман, с който се дава право и на християните да се въоръжават и борят с кърджалиите:
“Заповядвам на всички верни поданици, били те рая-християни или мохамедани, да имат пълна власт да убиват всеки един въстаник (кърджалия), който би се появил някъде и да го преследват най-безпощадно”.
Този ферман, посочвайки слабостта на турската власт, дава импулс за нови паметни борби през следващата най-бурна епоха в историята ни.
Следва продължение…
SVETNIKMAL - AROUND ME 