Някои мои мисли

От 8 години не съм писала нищо в моя блог. Надявах се, че тези, които са прочели последния ми постинг, са добили някаква представа за онова, което се случва не само в Украйна, но и въобще в света. Но, явно, съм надценила способността на съвременните хора да виждат, да чуват и най-вече да осъзнават всички процеси, които протичат в днешния ни свят. Живеем във време, в което всичко е обърнато нагоре с краката и надолу с главата. Като прилепи, но нямаме ултразвукова система, която да резонира и да ни пази от сблъсъци с околни предмети.
Аз съм от така нареченото „бейби бумър“ поколение. Така го наричат на запад. На изток това е поколението, което се ражда малко след края на Втората световна война. След разрухата от войната нашите родители се постараха да ни осигурят мирно и щастливо детство, за да не усетим и ние ужасите й. Светът беше разделен на два лагера: социалистически и капиталистически. Тъй като аз съм расла в социалистическия лагер мога да споделям неща, които са се случвали при нас. Никога не съм ходила, а и не съм имала желание да ходя отвъд „желязната завеса“, не съм бленувала за „дънки“, не съм се захласвала по западните „ценности“. Като всички други млади хора и аз слушах тайно „Бийтълс“, „Роулинг стоунс“ и другите популярни по онова време групи. Защо не съм се захласвала ли? Защото на нас истината за войната и фашизма ни разказваха родителите ни, бабите и дядовците ни, хора, които се бяха включвали в партизанското движение, политзатворници преди 9 май 1945 година,оцелели като по чудо във фашистките концентрационни лагери на смъртта и други – писатели,поети, хора на изкуството – преминали през ада на войната. Четях „Как се каляваше стоманата“, „Повест за Зоя и Шура“, „Синът на полка“, редица разкази за подвига на хиляди известни и неизвестни герои от войната. Не си мислете, че не съм чела „Тримата мускетари“, „Червено и черно“, „Клетниците“, „Парижката света Богородица“, „Декамерон“, „Кентърбърийски разкази“, „Великият Гетсби“, „Гневът на мравките“ и редица други известни класически образци на западноевропейската и световна класика. Но аз съм дъщеря на офицер от Българската армия, а също и сестра на офицер. Може би съм имала по-голям достъп до информация, която другите не са имали, само защото моят баща беше завършил военна академия, беше ерудиран човек, знаеше много, четеше много, владееше руски и немски език. Брат ми също имаше висше военно инженерно образование и знаеше руски, а вероятно и английски по-добре от мен. Беше инженер по двигатели с вътрешно горене. Расла съм сред интелигентни и знаещи хора, а не в „саксия“. Възпитавана съм да не хленча, да говоря истината, да не лъжа, да не пилея пари за щяло и нещяло, да мисля преди да кажа каквото и да било, да си държа езика зад зъбите, когато се налага. Какво мога да кажа и какво не бива, за да не си навлека неприятности, да не парадирам, да не си „виря носа“, да не се лакомя, да бъда скромна и т.н. Все неща, които в днешно време не се лансират. Сега има парад на суетата, безвкусието, простащината, чалгата, порно-културата, джендъризъм и т.н. – все „прекрасни“неща. В днешно време офицерското съсловие в България е сведено до дъното, оплюто, обругано, набедено за недостойно и какво ли още не. Но не цялото офицерство, а само това след 9. 9.1944 г. Скоро дори чух виц за офицерите, че имали само една гънка на главата си и тя била от фуражката. Нямате представа как ми кипна кръвта!
Винаги съм била много любознателна, а не любопитна. Свирих на цигулка като дете, но не защото родителите ми са били толкова амбициозни, а защото аз исках. След пет години трябваше да сменя цигулката с по-голяма, но нашите казаха, че нямат възможност да ми купят нова цигулка и така безславно завърши моята „кариера“ като цигуларка. Но никога не съм преставала да пея в хорове, да слушам класическа и друга музика. Да си тананикам, да пея… Щях да кандидатствам в консерваторията, ходех на уроци по пеене, но понеже пушех цигари прецених, че гласът ми не е подходящ и толкова. Отидох да работя в печатница, после в едно-две издателства. Явно любовта ми към книгите надделя над любовта ми към музиката. Брат ми не беше „скаран“ с музиката, обаче пееше фалшиво, нямаше добър музикален слух, но за сметка на това рисуваше добре. Той ходеше на уроци по рисуване, дори щеше да кандидатства в художественото училище, но се отказа. А майка ми много искаше той да стане художник! Но, както и да е! Не искам да си разказвам автобиографията,нито да правя някакви внушения! Само да кажа, че в нашето семейство бяхме наясно с разни философии и идеологии. Знаехме какво е Държавна сигурност, знаехме какво е идеологическа диверсия, знаехме защо на границата се стреля по опиталите се да я преминат нелегално, виждали сме списания „Плейбой“, имахме в библиотеката си прословутата книга на Радой Ралин „Люти чушки“, знаехме за опитите на Горуня да свали властта на Т. Живков и разни други неща, свързани с древната ни история, царе, тяхната стратегия, тактика и дипломация. Грешките, които са правили. И мисля, че повечето офицерски деца са знаели същите неща. Даже имахме възможност да четем Библията, защото баба ми си лягаше с нея и ставаше с нея. Дали стигнах до същността на въпроса? Защо стигнах дотук? Защото нас ни научиха отдалеч да „надушваме“ идеологията, вредна за всяко общество, а именно фашизма. А той се надигна с нова сила, особено след падането на Берлинската стена и оттеглянето на съветските войскови части от Германия и другите вече бивши социалистически страни. Затова сега офицерството е натикано в калта, мачкано и осмивано, защото не само офицерският състав, сержантите, старшините, а и всички, които са минали през казармата до влизането на България в НАТО и ЕС са полагали тържествена клетва пред народа и родината, и са целували българското знаме и герб. И всеки един от тях знае какво се полага за престъпване на тази клетва. А днешните, които се заклеват пред чужди знамена, които даже не знаят какво е пушка, не бива да заемат никакви държавни постове, защото те никога няма да служат на интересите на България. От 30 и повече години се наблюдават непрекъснато фашистки методи под формата на „цветни революции“, майдани, митинги за сваляне на правителство под надслов „кой не скача е червен“, т.е. комунист; медийни затъмнения, дезинформация, подмяна на термини, пропаганда, лозунги, подвиквания, вклинявания, внедрявания в различни държавни и обществени структури, неправителствени организации, Луков маршове, секти, рушене на паметници, пренаписване на историята и учебниците, и всякакви други. Фашизмът не е отделна държава, върху която можеш да хвърлиш бомба и да я унищожиш. Той пълзи като огромна силно отровна змия, която се промъква навсякъде, хапе и пуска отровата си, парализира и умъртвява всичко, до което се докосне. Виждахме как тази змия расте и придобива размери, но само в социалистическия лагер говореха за тази заплаха. После тази змия, придобила още по-големи размери се опитваше да се промъкне през Берлинската стена в началото неуспешно, но след срутването й съвсем успешно. Тогава настана истинският растеж на змията и колкото по-голяма ставаше, толкова отровата й ставаше все по-смъртоносна и парализираща. За тези 30 и няколко години змията се превърна в огромен многоглав змей, който изсмука соковете на почти цяла Европа, Латинска Америка, Африка и голяма част от Азия. Видяхме го в Югославия, после в Кувейт, Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Сирия, из различни страни в Африка, а сега и в Украйна. Като острови на сигурността в момента са Русия, Китай, Северна Корея и Иран. Фашизмът е човеконенавистническа идеология. Тя няма човешко лице. На тази идеология не й трябват нито човешки ценности, нито човеци, нито деца, нито институции като семейство и държава. На тази идеология са й нужни безлюдни, но богати на ресурси територии и роби. На идеолозите не им трябват богове, защото те самите са се провъзгласили за такива. Унищожават всичко, което е създадено за благото на хората и проповядват насилие, смърт, евтаназия, кастрация, безплодие, смяна на пола и какви ли още не безумия. На пиедестала вече не е човекът, а звярът, който може всеки момент да те разкъса и изяде.

Светът отново е на прага на поредната световна война.

Светлана Ник. Бакалова