Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение 1

В Шумен известието за общо въстание на 16 септември също било получено,  а отменяването му – не, и затова шуменци обявяват набързо разгласеното въстание. Една чета от 20 души отива на сборния пункт в Драгоевския балкан, но като не намират и не идва никой, потегля за Котленско и Сливенско, гдето по пътя научават, че въстанието е отложено и се разпръсват.

Също така стои положението и в Червена вода – сборният пункт на въстаниците от Русе и околността. В този край начело стоял учителят-революционер Тома Кърджиев с помощник Велко Абаджиев. Освен откъснатостта, друга причина за неуспеха на въстанието е и предателството. В деня на въстанието главният ръководител Тома Кърджиев и помощниците му биват арестувани и откарани в Търново. Това не отчайва селяните. Те развяват готовото знаме, ушито от Петрана Т. Обретенова, дъщеря на баба Тонка и най-тържествено го освещават в селската църква при участието на свещениците Кръстю Стойков и Стоян Станчев. Начело с новия си войвода Върбан Йорданов те потеглят към Търново, където мислели че ще заварят вече свободно Българско царство, но също така както първите по пътя разбират за отмяната на въстанието и се пръскат.

Времето на Левски и Каравелов се последва от величавата епична борба на българския народ – Априлското въстание 1876 г. – „кървавата песен“ на Балкана, с която българския народ записа името си между най-храбрите народи в света и която докара най-сетне след 500-годишно робство и стотина опити за освобождение свободата на българския народ. Имената: Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица, Новата махала, Кръвеник, Бяла Черква и пр. ще останат за вечни времена свети места – дали свидни жертви за свободата на родината ни през тази героична борба. Бенковски, Волов, Каблешков, Петлешков, Тодор Икономов, Цанко Дюстабанов, Георги Измирлиев, Стефан Пешев, славният Бачо Киро и хиляди още именни и безименни герои навеки ще служат за пример на младите поколения и ще им посочват как трябва да се служи на народ и родина.

Трябва да отбележим, че за Априлското въстание някои наши общественици и до днес имат съвсем неправилно схващане. Те го смятат за един несериозен бунт, без всякакви изгледи за успех и пр. Фактите говорят тъкмо противното. Априлската епопея бива замислена от Б.Ц.Р.К.  и българските апостоли с голяма сериозност и подготвена най-старателно в унисон с тогавашното международно положение, което благоприятствало повече от всякой друг път за въстание.

Нека не забравяме, че още през юни 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва всеобщо въстание и цяла година херцеговци се сражават най-храбро, като отблъсват навсякъде турците. От турските зверства трепна дори и бездушна за българите Западна Европа (Англия, Франция и Германия). Става дипломатически въпрос. Султан Абдул Азис се отказва от престола в полза на племенника си Мурад V, но той не удовлетворява исканията на херцеговци, и някои европейски държави се намесват  в тая политика.

Сърбия и Черна гора и те гласят за пролетта война с Турция, за което известяват и преговарят с българските войводи и апостоли за обща борба. Войната между Русия и Турция също е накипяла.

Българските емигранти и те се готвят с хиляди от десетки места да навлязат в България в помощ на въстанието, което виждаме отчасти след минаването на Ботев и само грозното предателство, което стана причина въстанието да избухне преждевременно, откъсна българския народ от настъпващите събития и той трябваше да се бори сам, недоприготвил се още, с много по-силния враг. Настъпилата само след двадесет дни Сръбско-турска война и после Руско-турската освободителна война, ясно ни показват, че Априлското въстание не е един несериозен бунт, откъснат от околните събития, а велика гигантска замислена и подготвена борба за освобождението на българския народ, която, наистина, предизвика намесата на Русия и се дойде до освобождението.

(На Априлското въстание и други събития се спираме по-малко, понеже за тях има писано доста в нашата литература).

Тия епични борби ние не можем да отделяме от легендарния подвиг на Ботев, литнал с дружина въоръжени борци да помага на славните Априлци.

Много винят Ботев, че той бил авантюрист, като мислел с една чета, че ще събори Турската империя. Това е пълно неразбиране и извращаване на събитията. Ще изясним накратко и тоя въпрос.

Както споменахме, когато се замисля Априлското въстание, организира се и участието на многохилядната будна българска емиграция в чужбина. Започва се нейното въоръжаване, събиране и подготовка, като се предвижда в деня на въстанието от десетки места в България да навлязат чети и помогнат на въстаналите села и градове.

В това отношение било направено доста много. Миналите след Ботев чети, тръгнали да го догонят и помогнат на въстаналия край, за които ще стане дума по-после, ясно ни сочат за това. Колкото за Ботев, защо той, а не друг застава начело на дружина, въпросът стои така: отначало Ботев не е тъкмен за войвода, а за такива, които ще поведат българската емиграция на бой с петвековните тирани са били гласени старите изпитани войводи-познавачи на Балкана: П. Хитов, Ф. Тотю, Илю войвода и др. Но когато въстанието избухва преждевременно, нито българската емиграция е била напълно още готова, нито старите войводи при това положение, без да знаят какво става в България, желаят да минат отвъд Дунав.

Но българската емиграция в крайдунавските градове пламти от желание да мине отвъд Дунава, за да помага на въстаналия роден край. Когато старите войводи отказват, крайдунавската емиграция се обръща към своя любимец – душата на българите в чужбина – Христо Ботев, да я води да умре за свободата на България. Ботев, който беше посветил целия си живот на народната свобода и пял ежечасно за „мило бащино огнище“ и „кога куршум пропее над село“, не можеше да откаже на българската емиграция. Това щеше да бъде най-подлата измяна на народното дело и на това, за което той цял живот е работил с мисъл и дело. Въпреки незапознат с военното дело, въпреки че не познава добре местата, когато Врачанският комитет със Стоян Заимов го уверява, че Врачанският край ще се надигне при първото появяване на емиграцията, Ботев приема да стане вожд на тая емиграция. Така той умря като истински народен вожд, и всичко друго би било измяна и предателство.

Трябва да споменем, че в Априлското въстание била посветена и Македония, за която напоследък се доказа, че била кръстосвана навремето и от Левски, а не както твърдяха биографите на Левски, че той не е ходил в Македония.

Когато въстанието избухва преждевременно, македонците не успяват да въстанат, а само една чета, предводителствана от войводата Димитър поп Георгиев, излиза на борба с турците. Знамето на тази македонска чета е ушито в Солун от Станимира – дъщеря на будната българка баба Неделя. На знамето имало изобразен лъв и девиз: „Да се вдигнат македонците, за да бъдат освободени“.

Следва продължение …

Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение

 

Когато говорим за революционната дейност през тази епоха, не бива да забравяме и делото на Каравелов. Въпреки, че Каравелов в края на живота си, изморен, отчаян, се отказа от революционната дейност, той има заслуги за изграждането на революционното движение у нас и ние не можем да не му ги признаем. След Раковски, Каравелов е негов заместник, а през времето на Левски пръв негов другар.∗

Един от воеводите през това време, явил се в услуга за изграждането на революционните комитети от двете страни на Балкана, е Стоян Велков Софийски от с. Желява – Софийско, който през 1878 г. с чета от 25 души кръстосва по Стара планина.

През юни 1875 г. избухва въстанието на Босна и Херцеговина. В помощ на епохалните борби на тия балканци се стичат от Румъния, Сърбия, Гърция много български доброволци, които вземат живо участие в едногодишните боеве с турците.

Успешното въстание в Босна и Херцеговина, техните паметни борби през цялото лято и безсилието на турците да се справят с това въстание, насърчава българите и през август 1875 г. Българският Ц. К. решава да се обяви на 16 септември в България общо въстание, като в България минат и някои чети отвън. С въстанието се бързало, понеже моментът се считал много удобен. За целта Ботев като председател на новия Ц. К. отива в Русия да вика Филип Тотю, но нито той, нито Панайот Хитов имали възможност да минат в България така бързо, по липса на средства и предварителна подготовка. Ц. К. като разбира, че въстанието не ще бъде добре подготвено и не ще има успех, решава да отложи въстанието, но на някои места като Стара Загора, Шумен и Русе комитетите не получили нареждането за отлагане и повдигнали набързо, за десетина дни, приготвените въстания.

В Старозагорския революционен окръг водител бил Стамболов. Още с пристигането си, на 29 август 1875 г., той настоява пред местния комитет да се провъзгласи веднага въстание и въпреки несъгласието на много от членовете на комитета, че е много прибързано, Стамболов се налага и бива взето решение за въстание, като се разпространява до населението и специална прокламация, отпечатана още в Букурещ.

Въстанието бива определено за 16 септември, като за целта из околността биват разпратени агитатори. Планът на въстанието бил следният: на 16 вечерта селяните от околните места, водени от специални пратеници, ще се съберат на три пункта извън града, където ще се явят на един от пунктовете и градските въстаници; след като се съединят, ще ударят на града, ще го завземат, след това ще завземат и по-далечните градове, а ако не могат да заемат града, ще заминат за Габрово, та да се съединят с търновските въстаници за общо действие.

През деня на 16 септември старозагорските чорбаджии подушват, че се готви въстание и съобщават това на конака. Щабът на въстаниците – една чета от около 25 души, предводителствана от Георги Апостолов, като научава за издайничеството, побързва да напусне града и отива на уречените пунктове, но вечерта като не намерили никакви други въстаници от селата потеглят сами за балкана, където след дълги скитания четата бива разпръсната.

Същата вечер четата на Георги Апостолов не била сама. На един от определените пунктове от съседните села Арабаджиево и Обруклия се явява чета, предвождана от пратеника Андрей Момчев, но нощната тъмнина и пустия характер на местността попречват четите да се срещнат. След дълго очакване Андрей Момчев отива в града да провери какво става, че не идват въстаниците, но турците били вече на крак, той бива хванат и четата се разпръсва.

На третия пункт също се явили въстаналите селяни от Гюреджии и Караджелии под водителството на Христо Шиваров, но и той като се лутал и не намерил през нощта никого, се завръща по селата. Така пропада Старозагорското въстание.

 

Следва продължение…

На снимките: горе – Панайот Волов, Олимпий Панов; долу – Стефан Стамболов, Георги Бенковски

---

∗ След Върховното Народно Българско тайно гражданско началство на Раковски и след първия Български централен комитет на Д. Диамандиев, Ат. Андреев и пр., Каравелов и Левски съставиха най-дейния Б.Ц.Р.К., в състав: Л. Каравелов – председател, Д. Ценович – касиер, Олимпий Панов – деловодител, Васил Левски – апостол в България, Ангел Кънчев – кореспондент на тайните комитети, Христо Иванов Големия – учредител на тайната поща, Димитър Общи – учредител на тайната полиция, П. Хитов – началник на военните сили, Д. Хр. Попов, Никола Обретенов, Д. Горов – преносвачи на тайната кореспонденция. Постоянни членове на Привременното правителство биват избрани: Л. Каравелов, В. Левски, А. Кънчев, Д. Общи, Хр. Ив. Големия и П. Хитов.

След смъртта на Узунов – заместник на Левски – на 21.VІІІ.1874 г. в Букурещ се основава нов Б. Ц. Р. К. в състав: председател – Л. Каравелов, помощници – Хр. Ботев, Киряк Цанков, О. Панов и Т. Пеев, с главна задача: да възобнови революционните комитети в България и свика главно събрание на 25. ХІІ. в Букурещ.

На главното събрание на делегатите от България и чужбина /25.ХІІ./ понеже председателят на комитета Л. Каравелов, отчаян от несполуките, се отказва доброволно от комитетското дело, се избира нов централен комитет начело с Христо Ботев – председател и Ст. Стамболов. Задачата на този комитет е да се продължи комитетската работа, като през 1875 г. се вдигне общо въстание, но неуспехът на въстанието и някои вътрешни спорове накарват Ботев да си подаде оставката като председател на Б. Ц. Р. К.

В края на 1875 г. в Гюргево се образува нов Б. Ц. Р. К. със състав: Гаврил Хлътов /Георги Бенковски/, Ст. Заимов, П. Волов, Г. Икономов, Хр. Караминков, Ник. и Георги Обретенови, Ст. Стамболов, Г. Апостолов, Ил. Драгостинов, Ив. х. Димитров, Д. Горов, Н. Славков и Г. Измирлиев – Македончето.

Последният Б. Ц. Р. К. е така нареченият Б. Ц. Благотворителен Комитет в Букурещ с председател: Владимир Йонин, подпредседател: О. Панов и членове: П. Енчев, И. Х. Висковски, Ив. Кавалджиев, Д. И. Иванов, Ст. Стамболов и Ив. Вазов.

 

 

Българските въстания – 5. ПЕРИОД НА ОРГАНИЗИРАНА БОРБА – КОМИТЕТИ И АПОСТОЛИ.

Левски – най-гениалната личност на национал-революционното движение в 1868-73 г. Каравелов като наследник на Раковски и другар на Левски 1867-73 г. Въстанието в Босна и Херцеговина 1875 г. Дейността на Ст. Велков Софийски 1873 г. Б.Ц.Р.К. от 1873 г., Б.Ц.Р.К. от 1874-75 г., Гюргевски Б.Ц.Р.К. 1875-76 г. Решение за общо българско въстание и отмяната му 1875 г. Частичните: Старозагорско въстание 1875 г., Шуменското и Русенското /Червеноводското/ въстание 1875 г. Априлското въстание – най-героичният подвиг на българина и българката през вековете 1876 г. Защита на Априлското въстание 1876 г. Подвигът на Ботев 1876 г. Защита на Ботевия подвиг 1876 г. Македония и Априлското въстание 1876 г. Четата на Таню Стоянов 1876 г. Четата на Сидер Грънчаров 1876 г. Четата на Яким Христов /Търчи-лежов/ 1876 г. Сръбско-турската война и участието на българите в нея 1876 г. Б. Ц. Благотворителен К. и слагане началото на първото българско опълчение в Сръбско-турската война 1876 г. Руско-турската война и българските опълченски дружини 1877-78 г. Македонските българи и Освободителната Руско-турска война 1877-78 г. Български легион в Гърция 1877-78 г. Разложкото царство 1878 г. Илинденското и Преображенското въстания 1903 г. Заключение.

 

„Ако изгубя, губя само себе си; ако спечеля – печеля за цял народ“.
В. Левски

 

Периодът 1867-73 г. е една от най-светлите страници в нашата история. Това е времето на най-великия, най-деловия, най-неустрашимия и вещ организатор на българската революция – карловчанина Васил Иванов Левски. Национал-революционното движение в света не познава по-талантлив организатор, по-голям тактик и практик, както и по-голям теоретик от апостола на българската свобода – синът на карловката Гина Иванова.

Учил само до второ отделение, а чрез самообразование издигнал се до висотата на гениален водач на народната революция – Левски си остава единствен в световната история. Такива личности се раждат на 1000 години един път.

Той кръстосва България на длъж и шир и осейва страната с тайни революционни комитети, свързани помежду си в окръзи, а последните с централния комитет, начело с Левски в България /Ловеч/ и вънка начело с Каравелов /Букурещ/. Организацията бива изградена по идеален начин. Тайни куриери кръстосват страната и разнасят нарежданията, окръжните и литературата до комитетите. Тайна полиция обикаля страната и наказва със смърт всеки предател, изменник или нетърпим турски изедник; военни специалисти минават по комитетите и дават своите упътвания за изграждане на военното дело на организацията. Дисциплина, ред, точност, баснословна честност и преданост, безусловно изпълнение на нарежданията на Ц. Р. К. – ето качествата на комитетските хора – възпитани от Левски и помощника му Ангел Кънчев. За голямо съжаление, лекомислието на Димитър Общи, несъобразителността му и недисциплинираността му, както и мудността на Каравелов, че въпреки оплакванията на Левски, той не си дава съгласието Общи да бъде своевременно отстранен, обирът на царската хазна в Арабаконак от Общи и предателството на поп Кръстьо станаха причина да загине най-ярката звезда на нашето национал-революционно движение.

На 6 февруари 1873 г. на бесилото загина гениалният водач на българската революция и цяла България осиротя съкрушена. Ведно с него България оплака и толкова старателно изграденото от апостола дело, разсипано, издадено от Общи и поп Кръстьо. Ала неговият подвиг завинаги се запечата в сърцата на българския народ и неговият живот, дело, идеи станаха пътеводна звезда на младите поколения. Те тръгнаха след него, за да докажат през април 1876 г. и август 1877 г. в Каменград /Панагюрище/, Еледжик и Шипка, че българският народ е достоен за свобода и знае да си я извоюва.

Следва продължение…

Българските въстания – Време на „комитите“ – продължение 1

През 1867 – 8 г. в западните краища на българските предели пламва отново героична борба – Зайчарското погранично въстание на легендарния български борец дядо Иван Кулин от Видинското въстание и водител на Белоградчишкото въстание.

Тоя много заслужил български патриот, който посвещава целия си живот на народното освобождение, е от с. Медковец – Ломско. След Белоградчишкото въстание (наедно с Видинското 1850 г.), когато въстаниците при обещанията на турците се прибират по домовете си, той, ведно с неколцина други войводи, бива заловен и откаран на заточение в Цариград, където бива представен на султана. Султан Абдул Меджид (1839-67), поразен от смелостта и юначността на дядо Иван Кулин, и за да го привлече, му прощава вината и го награждава с висок чин и скъпоценна сабя, като го пуска на свобода. След завръщането си, виждайки народното тегло, старият поборник не може да търпи тая тирания, напуска родния край (понеже бива зорко следен), и се заселва (1852 г.) в Зайчар, където събира чета и всяка година шета по Стара планина да мъсти на турците.

От 1856 г. той застава начело на голям заговор за подготовката на широко въстание и цели 10 години обикаля Западна България, организира населението, събира оръжие и барут и го трупа в зданието на Неготинския владика Доситей до Буковския манастир при Неготин. Средства за оръжието събира от селяните. По-големи суми получава от белоградчишкия жител хаджи Стойко Стойкович, от сърбина Милош Симич и от руския консул Карцев.

Този български герой, за да набави средства за оръжие, залага цялото си имущество и за пръв път в историята на България сключва заеми от по-горните лица за сметка на бъдещото българско правителство. Той знае, че може да умре, но вярва, че България ще бъде свободна. В полиците дядо Иван Кулин уговаря, че ако той не може да изплати горните суми, поради смърт, убийство или други причини, той задължава бъдещото българско правителство да изплати сключените заеми – отишли за освобождението на България. Ето съдържанието на една такава полица:

„Давам настоящия запис на г. Милош Симич от с. Болевец, търговец, по който му дължа 140 000 гроша за купените пушки и барут по движението, което се готви за освобождението на България, с условие, че тази сума веднага да му се изплати, щом се освободи България, от хазната на българското управление…

24.2.1857 г., с. Болевец.

Платец: Иван Ангелов Кулин“ (Георги Димитров: „Княжество България“, 1896, стр. 179).

Така, до началото на 1867 г. той събира 4200 пушки и 280 сандъци патрони. Остава длъжен на Симич 140000 гроша и на хаджи Стойко 28000 гроша. От 1857 до 1867 г. изпраща всяко лято чети по Балкана, Берковско, Видинско, а в 1867 г. решава да въоръжи 5000-на българска войска и да обяви въстание. В момента, когато българските доброволци били събрани, сръбското правителство се изплашило да не си развали приятелството с Турция и не позволило на доброволците да минат в България, като конфискувало петте хиляди пушки и патроните, събирани толкова грижливо цели години.

Дядо Иван Кулин успява да изпрати само една чета от 180 добре въоръжени заговорници под водителството на Еремия Българов със знамето на легията на Раковски от 1862 г., но турците били предупредени от сърбите и четата бива разпръсната по Стара планина.

След тази постъпка на сърбите, дядо Иван Кулин пак на се отчайва, а всяка година изпраща нови чети в България. Турците научават за това и заставят сръбското правителство да принуди стария войвода да се засели във вътрешността на Сърбия и да бъде следен да не се занимава с революционна дейност. Така дядо Иван Кулин бива наблюдаван до 1876 г., когато, с избухването на Сръбско-турската война 1876 г., един месец след Априлското въстание, старият борец застава пак начело на чета и се сражава геройски за свободата на България.

След освобождението на България 1878 г., българското правителство изпълни завета на дядо Иван Кулин, като Народното събрание гласува с акламации да се изплатят заетите от дядо Иван Кулин пари за народното освобождение: 140000 гроша на Симич и 28000 на хаджи Стойко. Синът на дядо Иван Кулин, Христо Иванов Кулин, става градоначалник на София, а синът на Симич, от благодарност към баща му, бива назначен съдия в гр. Берковица.

На 8 август 1867 г. с чета на път за българската легия в Сърбия геройски загиват Никола Войводов от Враца – душата на организацията, и Цвятко Павлович, млад сръбски патриот в услуга на легията. Шпионите на Митхад паша подушват, че с австрийския параход „Германия“ пътуват двама български войводи и Турция нарушава международното право, като турски войски посягат на неприкосновеността на парахода, качват се в него и най-зверски убиват войводите.

 

Следва продължение…

 

Български въстания – Време на „комитите“ – продължение

През май 1867 г., когато в Гърция се разгаря Критското въстание, българските войводи Панайот Хитов и Филип Тотю се явяват пред Раковски и искат да се изпратят няколко чети в България, които да обявят въстание, но Раковски заявява, че моментът за въстание още не е бил удобен, понеже Критското въстание скоро щяло да бъде приключено и българите, неподготвени добре, щели да останат да се борят пак сами. Старите войводи решават със свои чети да минат в България и проверят положението. На 14 май 1867 г. Филип Тотю при Свищов, а Панайот Хитов при Тутракан със знаменосец Васил Левски минават Дунава с чети от по 35 души и цяло лято водят геройски борби с турците.

На всички е известна историческата битка на Филип Тотювата чета в местността „Пустията“ при с. Върбовка – Севлиевско, където българските юнаци се сражават цял ден с турците един срещу двадесет, която битка роди думата „комита“ и стана легенда и мечта за българския народ. Самите турци баснословно говореха за този „комита“, наречен от тях „канатлъ Тотю“ – хвърковатия Тотю войвода. (Панайот Хитов е от гр. Сливен, а Филип Тотю от колибите Гърците при с. Килифарево – Търновско).

В Балкана при старите войводи идват пратеници от Южна и Северна България да ги питат за въстание, но те им предават думите на Раковски, че не бил удобен момента, – да се гласят за другата година.

Същата година, няколко дни след минаването на Филип Тотю и Панайот Хитов, в България минават още 15 младежи под войводството на Петър Петков. Последните желаели да влязат в четата на Филип Тотю, но закъсняват и след това избират свой войвода и минават Дунава.

Есента 1867 г. Сърбия се намира отново пред война с Турция. Сръбското правителство, познавайки храбростта на българите, подиря наново тяхната помощ. Панайот Хитов, който ведно с другите войводи през есента се прибира в Сърбия, бива натоварен от сръбското правителство да състави отново легия, в която българските доброволци да се обучат военно за предстоящите борби. В Белград се стичат отвсякъде около 800 български доброволци. Началник на легията става Ангел Кънчев. Тук са също: Левски, Хаджи Димитър, Каравелов, Караджата и пр. Но през пролетта, старата история се повтаря: отношенията между Турция и Сърбия се подобряват и българите биват отново разгонени.

Пролетта на 1876 г. много от българите участници в легията пожелали да минат в България да проверят народа и го подготвят за предстоящата борба. На 5 юли една дружина от 125 младежи, жадни да умрат за свободата на България, минават при Русе Дунава и под войводството на Хаджи Димитър и Стефан Караджата и в епически борби при Караесен, Дядо Пановата курия, Канлъ дере и Бузлуджа записаха най-светлите страници в историята на народа ни – равняваща се по блясък и ценност само на един подвиг – подвига на панагюрци 1876 г. и подвига на Шипка 1877 г.

Оттогава българският „комита“ за народа стана светец, а думите на Ботев за Хаджи Димитър: „Жив е той, жив е“ и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ се понесоха ведно с имената и подвизите на героите и вживяха в сърцата на българския народ и напътват десетилетия насетне младите поколения в борбата за свобода и народни правдини.

 

Следва продължение…