БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение 1

Било предвидено да бъдат изпратени и чети по Балкана, които да се явят в подкрепа на въстанието.

Както отбелязахме, през пролетта на 1862 г. Босна, Херцеговина и Черна гора се разбунтували. На 4 юни същата година Сърбия и тя напада турския гарнизон в Белград и в развилите се боеве, българската легия на Раковски взема решително участие, като изнася на плещите си победата над турците. Дядо Илю войвода със своите юнаци показва нечувана храброст.

Заговорниците в България помислили, че е настъпил вече моментът за въстание и на 13 юни 1862 г. то бива провъзгласено едновременно в Търновско, Габровско и Сливенско, с оглед за общо българско въстание. Но сръбското правителство, както много пъти, и сега изменило. След като си свършило работата с помощта на българите, то се помирило с Турция и не само че не помогнало с нищо на българите, но и разгонило легиона, като не позволило на доброволците да минат в България. Раковски, виждайки това, разбира, че въстанието в България няма да има успех и разпраща съобщение навсякъде да се отложи въстанието, но на някои места съобщението закъсняло, както е с Търновско, Габровско и Сливенско, и там въстанието бива обявено.
Организатор и водител на въстанието в Търновско е Хаджи Ставри – български капитан волентир (доброволец) от Кримската война. Негови първи помощници били: Тодор Бочооглу от Горна Оряховица, който после става знаменосец на четата, Дели Янко Андронов, игуменът на Петропавловския манастир – Йосиф Иваникиев от с. Арбанаси и Панайот Балъкавчето също от с. Арбанаси, който ушил и знамето за готвеното въстание.

С чета около 150 души от Търновско и Лясковец, капитан Хаджи Ставри потегля от Петропавловския манастир за връх Бузлуджа (според други за връх Бедек над с. Енина), където щели да се съберат и други чети от Габровско, Дряновско, Трявна и Сливенско, ще заемат балканските проходи, ще настъпят към околните градове и ще се съединят с въстаниците от другите краища. Но, както отбелязахме, въстанието било отложено. Търновци останали сами и когато спрели в Капиновския манастир да нощуват, те биват проследени от турците, заобиколени и разбити.

Габровци и селяните от околността и те въстават. Организатор на въстанието тук е старият поборник – участник в похода на Гарибалди за Италианското освобождение и обединение – Коста Ефтимов, с помощник учителят Никола Стефанов. Въстаниците се отправят към Габровския манастир, за да се съберат със селата и търновци, но другите получили нареждане да не въстават и преди да се съберат с търновци, турците научили и ги разбиват при Габровския Соколски манастир.

В същото време, когато търновци въстават, Хаджи Димитър от Сливен с една голяма чета излиза по Стара планина, за да се съедини с въстаниците; дълго обикаля, но не ги намерил (понеже въстанието било отложено) и цяло лято отмъщавал на турците.

В Сливенския балкан бил и Панайот Хитов, но той получил известието на Раковски да спрат и отложат въстанието за по-благоприятно време, понеже Сърбия се помирила с Турция, и той не повдигнал въстание, като и предупредил някои места да не предприемат още нищо.

Следната 1863 г. е ознаменувана с първите редовни излизания на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов с чети по Балкана да мъстят на турците.

През 1865 г. се разразява и въстанието на хайдук Коста от Банско.

 

Следва продължение…

Advertisements

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение

По времето, когато в Търновско се разразява движението на капитан дядо Никола, във Видинския край избухва отново въстание – Видинското въстание 1856 г., с ръководители: Хараламби Бояра, Димитър Петрович, Манчо Кръстник, Димитър Панов и др. Това е последното въстание от редицата въстания, разразили се в един период от 30 години в Западна България. Въстанието е открито едва в 1929 г. по турските архиви от уредника на ориенталския отдел при Народната библиотека Владимир Тодоров – Хиндалов.

Въстанието избухва, но не успява по съществени причини, по които повечето от въстанията в Западна България пропаднаха, именно, че Сърбия даваше обещание за оръжие и подкрепа, а после нищо не даваше. Виновен за нещастния край на въстанието е също сърбинът Христо Тодорович, който предава плана на въстанието.

Една година след тези движения става Димитракиевата буна в Търновско:

Несполуката на капитан дядо Никола не отчайва търновци. Напротив, те започват да се готвят отново за въстание, което избухва през 1857 г. Главен ръководител на движението е някой си Димитраки от Търново, учил в Русия, участник в Кримската война и произведен офицер. Планът на въстанието бил следният: въстаниците от търновския край да се съберат в с. Стакьовци ( в дома на Георги Стайков). Така ще направят на други места и въстаниците от други части на Северна България, а всички ще потеглят в уречения ден за главния сборен пункт – с. Влаевич до Белоградчик, ще превземат града и след като нараснат и се съединят отвсякъде да превземат Лом и Видин.

В уречения ден Димитраки с чета от 150 души потегля от с. Стакьовци. По пътя въстаниците стават 450-500 души, но при с. Влаевич, преди да се съединят с другите въстаници, били посрещнати от силна турска войска и разбити. Димитраки с част от въстаниците по Балкана минава в Сърбия.

Към 1862 г. сръбското правителство влиза в много обтегнати отношения с Турция. След възкачването на престола на Обреновичите (1859), особено с идването на престола на Михаил Обренович (след Милош Обренович), сръбското правителство е искало да изгони турския гарнизон от Белград и да обяви независимостта на Сърбия. За тая цел то потърсва пак българите. Михаил Обренович повиква българските войводи и им казва да готвят въстание, понеже и Сърбия щяла да обяви война на Турция за независимостта си, та да се борят заедно и за освобождението на България. Било уговорено да се действа по два начина: отвън, като се стекат в Сърбия български доброволци, които да помагат на сърбите, и отвътре, като се вдигне общо въстание в България, на което и сърбите ще помогнат.

За тази цел Георги Сава Раковски образува в Сърбия легион от 2000 български доброволци за помощ на сърбите, напечатва и разпраща навсякъде из България горещо възвание до българския народ за въстание. Ето откъслек от това възвание:

„Мили братя българи,

Време дойде всеки и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители, неверни турци! Що е наш живот в това безчестно робство? Не е ли всегдашна тежка тегота? Коя мила добрина имаме под това люто османско владение? По-добре, братя, една сладка мало минута за свобода, смърт, а не дълговечен робски живот под тия безчеловечни турски мъки.

Ставайте, братя, на оръжие мало и голямо за наша мила свобода и независимост!… Турското царство веки пропада. Тия са веки изгубили военний дух. Тия не могат в една нужда да съсредоточат на едно място значително число войнства. Пример да бъде нам Херцеговската и Чърногорската война, де нищо не могат да сторят толкова време! Що стоиме, българи! За коги чакаме! Европа и цял просветен свят са разположени да съдействат за нашата свобода, но трябва ние да почнем!… Един всеобщ и силен удар ще реши нашата славна бъдещност, като разгони и изтреби мръсните кръвници-мюсюлмани от нашите предели! Нашите еднородни и едноверни братя и съседи храбри черногорци и сърби, всички на оръжие храборно и победоносно бият, секат, трепят общия неприятел, стар кръвник турчин. Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви. Нека никой не чака от другиго да го спаси. Нашата свобода от нас зависи!… и т.н.

1 юни 1862 г.,

Народен войвода: Г. С. Раковски“.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война

ДВИЖЕНИЯ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Кримската война и участието на българите в нея 1853-1856 г. Въстанието на капитан дядо Никола 1856 г. Димитракиевата буна 1857г. Сръбско-турското сблъскване и легията на Раковски 1862 г. Въстанието в Габровско и Сливенско, същата, 1862 г. Излизането на Филип Тотю и Панайот Хитов по Балкана 1863 г. Въстанието на хайдук Коста в Банско 1865 г.

Когато в 1853-56 г. се разгаря Кримската война, погледите на българите се обръщат пак към Русия. В Букурещ и Одеса се образува комитет за събиране на български доброволци. От градовете с български преселници в Румъния и Русия се стичат около 4000 българи доброволци, разделени на 4 полка, които вземат дейно участие при боевете. В боевете при Севастопол с дружината си участва и българският поручик Ив. П. К. Кишелски, който за голямата му храброст от ротен командир бива произведен в чин генерал.
При Мачин българинът Никола Ив. Бацаров от Калофер, учител в Мачин, събира чета за два дни от 150 души и под войводството на Христо Кашикънев от Котел, помага най-активно за разгромяването на турците. После, той бива назначен за член на временното българско правителство в Мачин и за началник на канцеларията на руските войски.
В това време в България из Търновско, Свищовско, Видинско се подготвя въстание в гърба на турците, което било спряно от русите до второ нареждане.
Н%d0%ba%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d0%bd-%d0%b4%d1%8f%d0%b4%d0%be-%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b0о Кримската война завършва с неуспех на русите. Българите остават отново пак сами да се борят за своята свобода. Тя докара само едно: Хатихумаюнът от февруари 1856 г., с който Турция за пръв път признава вече, че има български народ, и с който още един път се повтаряха и разширяваха дадените от Хатишерифа и Танзимата правдини на българския народ, но и сега също пак само на книга.
Обсаждането на Севастопол причинява изгетляне на част от руските войски от Дунавския фронт, а това дало повод на народните дейци вътре в България, да подготвят въстание и да ударят в гърба турските войски, които се намирали на Дунава. С тази смела и опасна задача се наема българският капитан Никола Филиповски. 55-годишен – старец вече, закупува барут и оръжие и подготвя широко въстание.
Докато работата се тъкмяла, турците узнали за готвеното въстание и изпращат в Търново и околността войска, начело с Махзар паша, син на Великия везир Рашид паша. Заговорниците отлагат въстанието за по-благоприятно време. Такива въстания по това време със същата цел – да ударят турските войски в гърба, се готвят, както отбелязахме, и във Видинско и Свищовско, но, по съвета на русите, те били отложени.

През пролетта на 1856 г., когато българският народ вижда, че и след издаването на Хатихумаюна положението му остава същото, дори се влошава, отново по места се надига. Пръв е пак Търновският край.

Старият борец, капитан дядо Никола Филиповски кръстосва градове и села и през юли решава да обяви въстание. Планът бил следният: въстаниците от Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околността да се съберат в Петропавловския манастир до Лясковец, да избият стражата в Търново, да завземат 12-те топа и повече оръжие и после да заминат към Дунава; въстаниците от Дряново, Трявна и Габрово, съединени, да завардят балканските проходи и настъпят към Ловеч и Плевен, а въстаниците от Елена да заминат към Осман-пазар и Шумен.

Почва за въстанието имало много добра, направено било много и за подготовката му, но се явило разногласие за времето на обявяването му. Много от въстаниците в Търново, Лясковец, Елена, Беброво били за отлагане на въстанието. Главният ръководител, капитан дядо Никола, държал решително за обявяването му, и въпреки че несъгласните съзаклятници заобиколили с кордон Лясковец и не пуснали желаещите, както станало в Беброво и Елена, в уречения ден дядо Никола потегля от Петропавловския манастир с чета от 15-20 души, ведно със свещеника Стоян Брусев, и тръгва за селата към Габрово и Балкана. До с. Новата махала – Габровско, четата нараснала на 400 души, които се укрепяват при Габровския Соколски манастир.

Габровските чорбаджии, верни оръдия на турците, с които заедно ограбвали раята, изпращат делегация от българи и турци за преговори. Капитан дядо Никола, виждайки, че въстанието няма големи размери, заявява, че не се бори против турското правителство, а иска да се изпълнят наредбите на Хатихумаюна, но той се излъгва и се поддава на клопката на габровските чорбаджии: да слезе с четата си в Габрово и там, уж да се разберат мирно с турските първенци. Габровските чорбаджии, в чието число виждаме и бащата на Цанко Дюстабанов – бъдещият ръководител на Габровското въстание през 1876 г., с турците скриват до Габрово турски войски и когато четата слиз463-3а, войските я нападат и разбиват. Много от въстаниците биват избити, други се разбягали. Капитан дядо Никола, въпреки и стар, със своята храброст и пъргавина се мята на своя кон, пробива си път през турците и се спасява, но в колибите Дончовци при Трявна той бива предаден и подло убит.

Въстанието не успяло, но подигнало голям шум на времето си. Руски и австрийски консули ходили на мястото да проверят причините за въстанието. Пристига и Видинският паша. Явно, въстанията говорили лошо за Турция, защото те показвали, че турската система на тирания продължава и след Хатихумаюна. По това време се разгарят усилено борбите за независима българска църква и това въстание повлиява твърде много за добрия ход на борбата.

 

Следва продължение…

 

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение 1

 

Разбира се, това робско положение не е могло да бъде търпяно от българите и ние виждаме, че техните борби не стихват, а с още по-голяма сила се разгарят. Въстанията в Западна България нито за момент не престават след “реформите” на Хетишерифа и Танзимата.

В 1841 г. пламва така нареченото второ Нишко въстание, което обхваща Пиротско, Темско, Вранско, Лясковско, Видинско – изобщо Западна България от Дунав до Вардар.

Въстанието бива предизвикано от големите злоупотребления и злодеяния на управителите и субашиите над българското население. Организатор и водител на въстанието е същият оня легендарен Милое – организатор на Пиротското въстание. Негов помощник бил някой си българин Гавра. Този път Сърбия подпомогнала въстанието, като дала 6 000 кг барут и малко пушки.

Въстанието започва през май. Още в първите дни въстаниците разбиват войските на Мустафа паша и се съединяват с видинските въстаници, които избиват всички спахии и опожаряват имотите им в 50 села. Съединените въстанически войски, при Ак-паланка отново разбиват турците, пленяват два топа, много оръжие, и с топовете и 10 000 въстаници обсаждат Ниш, като пресичат и пътя за София. Изпратените на помощ войски с Хюсеин паша от Видин биват също разбити при р. Морава до Лесковац. Турците, изплашени да не би въстанието да обхване цяла България, докарват от Одрин, Тракия и Албания многочислена турска войска и конница, начело със Сабри паша и с поголовна сеч потушават въстанието. 250 български села биват опожарени и сринати от албанските башибозуци и редовната турска войска. Много от въстаниците пред турските ужаси избягват в Сърбия.

Същата 1841 г. на 23 юли в Браила се разгаря друго въстание. Водители на въстанието са: Георги Сава Раковски и сръбският капитан Владислав Дадич (Милой Станоевич). Било определено българските емигранти да се съберат в крайдунавските градове, главно Браила и оттам с гемии да бъдат пренесени на българския бряг. Въстанието трябвало да избухне на 18 август. Било взето и съгласието на руския консул в Галац – Карпев, но австрийският консул Хуберт бил против въстанието, понеже служело на руските интереси и предава плана на заговорниците на румънското правителство със съвет да не разваля отношенията си с Турция.

Събралите се в Браила около 600 души българи въстаници, като научили за издаването на въстанието, решават да преварят възбраната на Румъния и на 23 юли вечерта една чета от 284 добре въоръжени въстаници потегля за пристанището, където една гемия чакала, за да ги отведе на българска земя. 2 000 граждани: мъже, жени, деца, близки на въстаниците изпращат четата. До самия бряг на Дунава, причаквайки четата от засада, румънската войска подло напада въстаниците. Завързва се жестоко сражение, в което падат убити 80 души от въстаниците, други от тях ранени, а останалите след преговори се предават. За това подло нападение на българите от страна на румънската войска, румънският княз Александър Гика бива сменен, по настояване на Русия.

Девет години след паметното Нишко (Моравско) въстание (1841 г.) в 1850 г. се разгаря голямото Видинско (Пуйовото, Кюртовското) въстание. Причините за въстанието са крайно влошените условия: данъците удвоени, десятъка също, спахиите ограбвали и свирепствали, населението плащало по няколко пъти един и същи данък на извратеното турско чиновничество; никой не бил сигурен нито час за живота, честта и имота си. Това създава почва за въстание, още повече, че по това време имало силно движение против Турция във Влахия, Молдова, Босна и Сърбия. Водители на въстанието са: войводата Пуйо Арсов и синът му даскал Вълчо, Цоко Кюртов – организатор на въстанието, дядо Иван Кулин, Цоло Тодоров и свещеник Владислав.

В края на 1849 г. князете (кметовете) от Видинска, Ломска и Белоградчишка каази се събират в дома на Цоло Тодоров от село Туловица, княз в Белоградчик и решават да вдигнат въстание през лятото на 1850 г. Изпратена била делегация в Сърбия, която обещала оръжие и барут. Първенците на трите каази се събрали отново в Раковицкия манастир – Кулско, избират ръководители на отделните каази и изработват план за действие. Въстаниците трябвало да превземат първо Лом и Белоградчик и после заедно – Видин. Но трябвало още първия ден да се обсадят трите града едновременно. Въстанието било определено за Спасовден, първи юни 1850 г.

Започнала усилена агитация и пренасяне на оръжие. Въстанието имало всички изгледи за успех, но се намесва порока на българите – предателството. Жената на главния ръководител Цоло Тодоров – повторница, която имала любовни връзки с един турчин, издава въстанието няколко дни преди избухването и главният ръководител Цоло Тодоров с първенците на Белоградчик биват арестувани и избити. Турците взели някои предохранителни мерки.

Въпреки грозното предателство на тая жена, на 1 юни въстанието пламва. Трите града още първия ден биват обсадени: Белоградчик от около 10000 въстаници – предводителствани от Петко Спасов, дядо Игнат от село Раковица и дядо Иван Кулин; Видин от 5-6000 души, водени от Първан Върбанов и Петко Маринов и Лом от 800 – 900 души с капитан Кръстю.

При обсадата на Лом бива извършено пак предателство: изпратените от турците за преговори п. Иван и Христо Стамболията, изказват на турците разположението на българите и липсата на достатъчно оръжие. Въстаниците при Лом били отблъснати при с. Воднянци и се отдръпнали към Балкана.

Във Видин също се извършило предателство от избягалите п. Цено и Петко Николов от с. Бойница.

Още на 1 юни въстаниците се събрали на определените три сборни пункта: при село Гърци – 2000 души, при с. Паликовец – 1500 и при Назърската махала – 1500 души. На първи въстаниците били по пунктовете, а на 3 юни при с. Гърци става главната им среща с турците, гдето дават 217 убити, биват отблъснати и се оттеглят към Балкана.

Белоградчишките въстаници обсаждали града девет дни, но убийството на техния ръководител Цоло Тодоров и другарите му, отблъсването на въстаниците при Видин и Лом и отказа на Сърбия да даде оръжие, разколебава борците и те след като дават 279 души убити и ранени, също се оттеглят и укрепяват по Балкана.

Въпреки липсата на достатъчно оръжие, героичното население от този край води епична борба цели месеци. Нито докараните: кавалерия, артилерия и пехота, нито заплахите, обещанията и пристъпите на врага, са могли да разколебаят въстаниците – укрепени по балканските проходи и чуки. Турците искат няколко пъти преговори, пристига и Видинският паша и митрополит, но въстаниците не приемат условията. От Цариград пристига султански пратеник Али Ризи паша да разследва положението, на когото населението изплаква своите жалби.

Въстаниците избират делегация от най-видните селяни, която посещава чуждите консули в Букурещ, но понеже те дали уклончиви обещания, делегацията заминава за Цариград до Султана, като се явява пред Великия везир и европейските консули, и само когато главните искания на българите биват приети и делегацията се връща, въстаниците тогава приемат да се разотидат по домовете.

По-главни от исканията на въстаниците, които били удовлетворени са: изгонването на аянина от Видин и назначаването на султанския пратеник Али Ризи паша за аянин на Видин, данъците били намалени, спахилъците (феодалните чифлици на спахиите) унищожени, на турските чиновници било забранено да живеят за сметка на селяните и пр.

Тази епична борба на българите е отбелязана в особен надпис в църквата на с. Грамада, запазен и до днес. Надписът гласи: “Да се знае, кога се Бугария дигна, с Божем повелением, защото беше много золум от турци, то е пищела сиротиня, като цръв от прокляти неприятелски и турски руки. Бог да живи Петка Мариновича, баш кнез, он повдигна бугари, та се с турци разговори и после наши човеци одиха у Цариград, те су сас Царя шура правиле. После они човеци дойдоха, па ги пашата уапси у апсу; биде страх велик, бегали су по планину, кой куда може да се скута по пещери; в лето Господне 1851, 6 февруарий подписа я учитель Стойко Петкович”.

Положението в този край се подобрява в продължение само на една година, докато бил аянин Али Ризи паша, който се грижел за изпълнението на реформите. Но още на другата година той бил сменен и положението на българите отново влошено. Започва се ново брожение за въстание (Видинското въстание от 1856 г.), чиято подготовка заварва Кримската война 1853-56 г. и събитията се развиват в по-друга насока. За това въстание ще говорим по-после.

В 1852 г. се забелязва голямо раздвижване, изразено в силни хайдушки движения и в Пиринския край с център Банско.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение

 

През 1836 г.  избухва Пиротското въстание против грабежите на аянина Махмуд Капуджи баши и гръцкия владика Йероним. Въстанието обхваща: Пиротско, Нишко, Трънско, Височко, Знеполско и пр. Водител на заговорниците е хаджи Нешо. Още в първия ден на въстанието се явяват 8000 въоръжени дейци, които се държат много храбро и създават страх на турските бейове. Турция изпраща комисар от Битоля, и както в Берковско – само когато аянина и владиката биват сменени, тогава се разотиват въстаниците по домовете.

През 1837 г., само две години след героичната борба на берковчани, се разгаря второ Берковско въстание – Върбиновото въстание. След първото Берковско въстание и изгонването на аянина х. Шериф Мехмед, положението на българите не само не се подобрява, но се влошило още повече. На мястото му бива назначен друг бей, чиито синове с банда от делибашии безчинстват и потискат населението.

Виждайки, че няма закрила от никъде, населението въстава отново – 14 ноември – Коледни заговезни със съгласието на Сърбия, която пак обещала помощ. Този път въстанието имало много по-големи размери. Още в първия ден се явяват 18-20000 въстаници, които се укрепяват по балканските проходи и сръбската граница. Водители на въстанието са: Върбан Панов, Калчо Андреев от с. Белимел, Митю поп Андреев (писаря на първото – Манчовото въстание) и Кръстю Нешин от с. Копиловци. Най-активно участие вземат пак легендарните села: Чипровци, Превала, Белимел, Железна, Митровци, Влашко село, Копиловци, Главановци, Дива Слатина, Дълги дял, Горна Лука, Челюстница, Ковачица, Равна, Помеждин, Еловица и пр. Сърбия отново изменя на въстаналия край и не само войска, но и оръжие не праща. Турците водят пак преговори. Една част от въстаниците приемат да се върнат след обещанията, а по-голямата част се сражават дълго време по Балкана и постепенно отстъпват в Сърбия. Много от тези, които се завърнали по селата биват след това изловени, затворени и избити. Водителят на въстанието Върбан Панов се завръща тайно в родния си край, но бива предаден от негови роднини и обесен.

През 1838 г., две години след първото въстание в Пиротско, пламва второ Пиротско въстание.

И в Пиротско след изгонването на аянина Мехмед Капуджи баши и гръцкия владика Йероним положението не се подобрило, а още повече се влошава. Данъците биват много по-увеличени, ангарията на населението също; свирепствията и безчинствата на новия аянин били без край. Оплакванията на българите не се взимали под внимание от никого. Спасение населението виждало само във въстанието: или да умрат да не теглят, или да се освободят и отърват от турците. Водителите на въстанието са: дядо Божил с двамата си сина, Цоло баш княз, чорбаджи Константин, Куюмджи Недялко, Терзи Недялко и др. Главен организатор на въстанието е някой си Милое.

Въстават над 300 села и градове. Пирот бива заобиколен от 20000 въстаници и превзет. Били подпомогнати и от един сръбски капитан с негови хора, както било обещано, но сръбският крал Милош не искал да си разваля приятелството със Султана, арестува сръбския капитан и не дава помощта на българите. Въстаниците и без сръбска помощ решават да продължат борбата. Турците, посъветвани от Сърбия, направили големи отстъпки на българите (сами да си избират старейшини, да се намали ангарията, да си събират данъците, да си уреждат споровете, всеки чиновник да си има печат, понеже един данък са плащали по няколко пъти, тъй като чиновниците лъжели, че не бил платен и пр.). Населението се разотива по домовете; главните водители на въстанието биват предвидливи и избягват в Сърбия, но сърбите ги предават на турците. Над 5000 души биват затворени да гният из турските тъмници.

Тази анархия в Турция, насилията и грабежите, некадърността на централната власт да се справи с положението и станалите въстания и кръвопролития предизвикват така наречените турски реформи.

Западноевропейските велики сили: Англия, Франция, Германия, които са познавали, по-добре от всички, зверствата и тиранията в Турция, вместо да се погрижат за освобождението на България, желаят да спасят Турската империя, за да я имат винаги за съюзница и я поставят срещу Русия. Виждайки, че Турция при това положение се разкапва, те решават да я реформират, за да я спасят. По съвета и предложенията на западноевропейските сили през 1839 г. султан Абдул Меджит издава много шумния на времето ферман “Хати-шериф” от Гюлхане. С този ферман се провъзгласява, но само на книга, не и в действителност, равноправие между християни и мохамедани в Турция. Според него, всички поданици са равни пред законите, осигурява се живота, честта и имуществото на всички; предвижда се да се вземат войници от всички народности в държавата, правят се данъчни реформи и пр.

На следната 1840 година султан Абдул Меджит издава “Танзимат”, с който се прокарват и административно-полицейски промени. Основават се така наречените вилаети (окръзи) и във всеки от тях по един менджилис (съвет), в който като съветници без глас трябва да влязат представители и от раята.

Всички тия реформи, както споменахме, остават на книга. Владеещата турска класа, живяла векове на гърба на българите, не могла да се помири нито за момент с това положение – поробената рая да бъде равна на нея и продължава не само със старите, но и с нови начини да потиска и изсмуква населението. Положението на българите не се подобрява нито с косъм. Турците си остават пак пълни господари, а раята напълно безправна.

Доброто начинание с данъчната реформа бива напълно извратено. Вместо старите турски феодали – така наречените спахии и султани – при които българите бяха заробени и закрепостени, и които спахии сами определяха данъка и разполагаха както си искат с честта и имота на българина, за сметка на това, гдето даваха във време на война известно число войници, сега данъците бяха определени и ги събираха чиновници. Но на тия чиновници не се плащало добре и навреме, биват им дадени големи права и всред тях се развива рушветчийството, подкупите, злоупотребленията и насилията.

Колкото до параграфа, с който се предвижда да се събират войници от всички народности, самото турско правителство се отказва да го приложи, понеже се страхувало да даде оръжие в ръцете на българите. Що се отнася до вилаетските менджлиси (съвети) с участието на българите в тях, те се превръщат в противобългарски органи. В тия вилаетски съвети турците приемат най-консервативните и реакционни елементи от обществото – българските чорбаджии, които стават послушни оръдия на турците и в дружба с тях, ограбват труда и потта на българина. Вместо по-светли дни, за българина настават още по-черни години.

Вярна картина от тая епоха, която покъртва сърцето на читателя, за безправието и робското положение на българите ни дава френският пътешественик Бланки в своята книга “Voyage en Bulgarie en lanee 1841”. Към края на 1841 г.Бланки посещава България, като минава през Видин, Ниш, Пирот, София, Пазарджик, Пловдив, Хасково за Цариград. Бланки вижда как българите бягат сгушени да се крият от гавазите, които го придружават; как гавазите влизат насила в българските къщи и се разпореждат там като пълни господари; как турците впрягат 10 души българи в собствената кола на Бланки, за да я изтеглят през баира; как самите турци му възразяват: “Ба, че не са ли те създадени за това?”; как турското правосъдие не обръща никакво внимание на българските оплаквания; как турски банди бродят по пътищата и нападат минаващите; как Хати-шерифа и Танзимата не се спазват никак от турците и в заключение на книгата си Бланки казва: “Европа, която с право показва такъв жив интерес към негрите, не знае, че на прага на нейното жилище или по-добре в нейната пазва, живеят повече от 7 милиона същества християни като нас, които в качеството на такива, са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски държави имат свои представители. Европа никак не знае, че в тоя час няма в Турция ни една жена християнка, чиято чест да не е на разположение на първия мюсюлманин, комуто би имала нещастието да хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато и както им скимне, в къщата на един християнин и взимат оттам каквото им допадне; че всяко оплакване е по-опасно от съпротивление; и че най-незначителните гаранции, на които би се радвал последният, в която и да било от назад останалите държави, ще бъде истинско благополучие за жителите на България. Аз не казах още всичко и сигурно далеч съм от това да съм видял всичко. Би трябвало да означа селяните, нанизани на синджири, за да влачат моята кола, да опиша шествието на роби и робини до Цариград, би трябвало най-после да допълня тия потресаващи картини. Нека Турската империя бъде запазена, ако това е необходимо за мира в Европа; ала нека се реформира нейната администрация от край до край за чест на нас – християнските и цивилизовани народи. Управлението, на което са подчинени българите, е една обида за човешкото естество, то е един вечен позор за европейските правителства, както беше позор пиратството в Алжир преди нашето завоевание. Една само дума би стигнала, за да се тури край на тоя скандал: но кога Европа ще я каже? Толкова коалиции са били правени досега в името на политически интереси; няма ли още една в името на човечеството?”

Така пише Бланки за тиранията на турците през 1841 г.

 

Следва продължение…