БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ- 4. Време на „комитите“

Основаване на Първия български централен комитет 1866 г. Свещената румъно-българска коалиция 1866 г. Легията на Раковски в Румъния 1866 г. Четите на Филип Тотю и Панайот Хитов 1867 г. Четата на Петър Петков 1867 г. Легията на Панайот Хитов в Сърбия 1867 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата 1868 г. Въстанието на дядо Иван Кулин в Зайчарско 1867-8 г. Четата на Никола Войводов и Цвятко Павлович 1867 г.

Ние не сме минали ни за пари, ни за коне, ни пък за меки жени, но за свободата на вас.

Нашата цел е не да превземем Търново или Цариград, но да умрем за свободата на народа си, да турим основи на бъдещето.“

Хаджи Димитър

Следващият период от 1866 – 1876 г. е период на образуване тайни революционни комитети. Това е „комитетско десетилетие“, както го нарича проф. Златарски, защото борбите на българския народ до 1866 г. се отличават съществено от тия след тая година. Българите постепенно се убеждават, че те не биха се освободили, докато не изградят здрава вътрешна и външна революционна организация, която да организира добре във всеки град и село едно общо въстание, с единно действие и ръководство. Те разбраха, че десетките героични въстания, които води жилавият наш народ, не успяха, защото бяха откъснати едно от друго, защото отделните области не бяха в добра връзка за общо действие; защото всяка област водеше в повечето случаи борбата сама, без да се допита до други области; защото всеки водител, когато си искаше, тогава обявяваше въстание, без да дочака другите области – без да се подчинява на решенията на другите и без да се осигури подкрепата и сигурното снабдяване на въстаниците с достатъчно и доброкачествено оръжие преди и след въстанието.

И от година на година, от опит към опит, нашите дейци минават към здрава организирана революционна комитетска дейност. Това е оная величава епоха, която роди славните наши „комити“ – верните, изпитани хора на революционните комитети, които с цената на живота си бяха готови да изпълнят всяко едно решение на комитета.

Основател на Първия Б.Ц.К се смята Г. С. Раковски, който в 1866 г. основава: Върховно Народно Българско тайно гражданско началство с председател Раковски, подпредседатели: Л. Каравелов и Раф. Атанасов; членове: Панайот Хитов, Илю войвода, Филип Тотю и пр. Това Върховно Народно Българско тайно гражданско началство същата година издава „Привременен закон за народните горски чети“. (Смятат с народните горски чети да подбудят народа за въстание).

Същата, 1866 г., малко по-късно в Румъния се основава без Раковски (става нещо неудобен за румънското правителство) Таен Български Централен Комитет с членове: Димитър Диамандиев, Хараламби Серов, Атанас Андреев и Иван Касабов. (Някои считат този ЦК за първи български такъв).

През 1866 г. българският Т.К. в Букурещ и румънски делегати от страна на министър-председателя Братияну образуват дружество „Coalitiune Sacra“ – Свещена коалиция за взаимна румъно-българска подкрепа. Обстоятелствата за тия и други български събития са следните:

Към 1866 г. отношенията между Румъния и Турция много се влошават. На 11.02.1866 г. румънският княз Куза (първият княз на обединените княжества Влашко и Молдова) бива детрониран от румънските чокои, защото, по подобие на руския цар Александър Втори, освободил румънските селяни от крепостничество. Имотните класи в Румъния, които с освобождаването на селяните губили много работни ръце, свалят Куза и на румънския престол искат да сложат свой човек. Турция, която в лицето на Куза виждала една мирна румънска политика, не искала да признае отстраняването му и струпва войски на Дунава, като се гласи да нападне Румъния.

Братияну – румънският пръв министър, който при образуването на Тайния Български Комитет в Румъния и съставянето на Свещената коалиция беше отбягнал съзнателно опитния Раковски, сега, виждайки се в много деликатно положение, повиква стария изпитан борец и му възлага да събере легион от 5000 български доброволци, които да минат в България, когато избухне войната между Румъния и Турция. На апела на Раковски отново се стичат хиляди доброволци. Той образува втората си легия, готова да литне отвъд Дунава и се сражава за свободата на България. Но румънското правителство, по подобие на сръбското, се помирява с Турция, и българските доброволци отново биват разгонени, без да им се позволи да идат в България.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение 1

Било предвидено да бъдат изпратени и чети по Балкана, които да се явят в подкрепа на въстанието.

Както отбелязахме, през пролетта на 1862 г. Босна, Херцеговина и Черна гора се разбунтували. На 4 юни същата година Сърбия и тя напада турския гарнизон в Белград и в развилите се боеве, българската легия на Раковски взема решително участие, като изнася на плещите си победата над турците. Дядо Илю войвода със своите юнаци показва нечувана храброст.

Заговорниците в България помислили, че е настъпил вече моментът за въстание и на 13 юни 1862 г. то бива провъзгласено едновременно в Търновско, Габровско и Сливенско, с оглед за общо българско въстание. Но сръбското правителство, както много пъти, и сега изменило. След като си свършило работата с помощта на българите, то се помирило с Турция и не само че не помогнало с нищо на българите, но и разгонило легиона, като не позволило на доброволците да минат в България. Раковски, виждайки това, разбира, че въстанието в България няма да има успех и разпраща съобщение навсякъде да се отложи въстанието, но на някои места съобщението закъсняло, както е с Търновско, Габровско и Сливенско, и там въстанието бива обявено.
Организатор и водител на въстанието в Търновско е Хаджи Ставри – български капитан волентир (доброволец) от Кримската война. Негови първи помощници били: Тодор Бочооглу от Горна Оряховица, който после става знаменосец на четата, Дели Янко Андронов, игуменът на Петропавловския манастир – Йосиф Иваникиев от с. Арбанаси и Панайот Балъкавчето също от с. Арбанаси, който ушил и знамето за готвеното въстание.

С чета около 150 души от Търновско и Лясковец, капитан Хаджи Ставри потегля от Петропавловския манастир за връх Бузлуджа (според други за връх Бедек над с. Енина), където щели да се съберат и други чети от Габровско, Дряновско, Трявна и Сливенско, ще заемат балканските проходи, ще настъпят към околните градове и ще се съединят с въстаниците от другите краища. Но, както отбелязахме, въстанието било отложено. Търновци останали сами и когато спрели в Капиновския манастир да нощуват, те биват проследени от турците, заобиколени и разбити.

Габровци и селяните от околността и те въстават. Организатор на въстанието тук е старият поборник – участник в похода на Гарибалди за Италианското освобождение и обединение – Коста Ефтимов, с помощник учителят Никола Стефанов. Въстаниците се отправят към Габровския манастир, за да се съберат със селата и търновци, но другите получили нареждане да не въстават и преди да се съберат с търновци, турците научили и ги разбиват при Габровския Соколски манастир.

В същото време, когато търновци въстават, Хаджи Димитър от Сливен с една голяма чета излиза по Стара планина, за да се съедини с въстаниците; дълго обикаля, но не ги намерил (понеже въстанието било отложено) и цяло лято отмъщавал на турците.

В Сливенския балкан бил и Панайот Хитов, но той получил известието на Раковски да спрат и отложат въстанието за по-благоприятно време, понеже Сърбия се помирила с Турция, и той не повдигнал въстание, като и предупредил някои места да не предприемат още нищо.

Следната 1863 г. е ознаменувана с първите редовни излизания на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов с чети по Балкана да мъстят на турците.

През 1865 г. се разразява и въстанието на хайдук Коста от Банско.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение

По времето, когато в Търновско се разразява движението на капитан дядо Никола, във Видинския край избухва отново въстание – Видинското въстание 1856 г., с ръководители: Хараламби Бояра, Димитър Петрович, Манчо Кръстник, Димитър Панов и др. Това е последното въстание от редицата въстания, разразили се в един период от 30 години в Западна България. Въстанието е открито едва в 1929 г. по турските архиви от уредника на ориенталския отдел при Народната библиотека Владимир Тодоров – Хиндалов.

Въстанието избухва, но не успява по съществени причини, по които повечето от въстанията в Западна България пропаднаха, именно, че Сърбия даваше обещание за оръжие и подкрепа, а после нищо не даваше. Виновен за нещастния край на въстанието е също сърбинът Христо Тодорович, който предава плана на въстанието.

Една година след тези движения става Димитракиевата буна в Търновско:

Несполуката на капитан дядо Никола не отчайва търновци. Напротив, те започват да се готвят отново за въстание, което избухва през 1857 г. Главен ръководител на движението е някой си Димитраки от Търново, учил в Русия, участник в Кримската война и произведен офицер. Планът на въстанието бил следният: въстаниците от търновския край да се съберат в с. Стакьовци ( в дома на Георги Стайков). Така ще направят на други места и въстаниците от други части на Северна България, а всички ще потеглят в уречения ден за главния сборен пункт – с. Влаевич до Белоградчик, ще превземат града и след като нараснат и се съединят отвсякъде да превземат Лом и Видин.

В уречения ден Димитраки с чета от 150 души потегля от с. Стакьовци. По пътя въстаниците стават 450-500 души, но при с. Влаевич, преди да се съединят с другите въстаници, били посрещнати от силна турска войска и разбити. Димитраки с част от въстаниците по Балкана минава в Сърбия.

Към 1862 г. сръбското правителство влиза в много обтегнати отношения с Турция. След възкачването на престола на Обреновичите (1859), особено с идването на престола на Михаил Обренович (след Милош Обренович), сръбското правителство е искало да изгони турския гарнизон от Белград и да обяви независимостта на Сърбия. За тая цел то потърсва пак българите. Михаил Обренович повиква българските войводи и им казва да готвят въстание, понеже и Сърбия щяла да обяви война на Турция за независимостта си, та да се борят заедно и за освобождението на България. Било уговорено да се действа по два начина: отвън, като се стекат в Сърбия български доброволци, които да помагат на сърбите, и отвътре, като се вдигне общо въстание в България, на което и сърбите ще помогнат.

За тази цел Георги Сава Раковски образува в Сърбия легион от 2000 български доброволци за помощ на сърбите, напечатва и разпраща навсякъде из България горещо възвание до българския народ за въстание. Ето откъслек от това възвание:

„Мили братя българи,

Време дойде всеки и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители, неверни турци! Що е наш живот в това безчестно робство? Не е ли всегдашна тежка тегота? Коя мила добрина имаме под това люто османско владение? По-добре, братя, една сладка мало минута за свобода, смърт, а не дълговечен робски живот под тия безчеловечни турски мъки.

Ставайте, братя, на оръжие мало и голямо за наша мила свобода и независимост!… Турското царство веки пропада. Тия са веки изгубили военний дух. Тия не могат в една нужда да съсредоточат на едно място значително число войнства. Пример да бъде нам Херцеговската и Чърногорската война, де нищо не могат да сторят толкова време! Що стоиме, българи! За коги чакаме! Европа и цял просветен свят са разположени да съдействат за нашата свобода, но трябва ние да почнем!… Един всеобщ и силен удар ще реши нашата славна бъдещност, като разгони и изтреби мръсните кръвници-мюсюлмани от нашите предели! Нашите еднородни и едноверни братя и съседи храбри черногорци и сърби, всички на оръжие храборно и победоносно бият, секат, трепят общия неприятел, стар кръвник турчин. Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви. Нека никой не чака от другиго да го спаси. Нашата свобода от нас зависи!… и т.н.

1 юни 1862 г.,

Народен войвода: Г. С. Раковски“.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война

ДВИЖЕНИЯ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Кримската война и участието на българите в нея 1853-1856 г. Въстанието на капитан дядо Никола 1856 г. Димитракиевата буна 1857г. Сръбско-турското сблъскване и легията на Раковски 1862 г. Въстанието в Габровско и Сливенско, същата, 1862 г. Излизането на Филип Тотю и Панайот Хитов по Балкана 1863 г. Въстанието на хайдук Коста в Банско 1865 г.

Когато в 1853-56 г. се разгаря Кримската война, погледите на българите се обръщат пак към Русия. В Букурещ и Одеса се образува комитет за събиране на български доброволци. От градовете с български преселници в Румъния и Русия се стичат около 4000 българи доброволци, разделени на 4 полка, които вземат дейно участие при боевете. В боевете при Севастопол с дружината си участва и българският поручик Ив. П. К. Кишелски, който за голямата му храброст от ротен командир бива произведен в чин генерал.
При Мачин българинът Никола Ив. Бацаров от Калофер, учител в Мачин, събира чета за два дни от 150 души и под войводството на Христо Кашикънев от Котел, помага най-активно за разгромяването на турците. После, той бива назначен за член на временното българско правителство в Мачин и за началник на канцеларията на руските войски.
В това време в България из Търновско, Свищовско, Видинско се подготвя въстание в гърба на турците, което било спряно от русите до второ нареждане.
Н%d0%ba%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d0%bd-%d0%b4%d1%8f%d0%b4%d0%be-%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b0о Кримската война завършва с неуспех на русите. Българите остават отново пак сами да се борят за своята свобода. Тя докара само едно: Хатихумаюнът от февруари 1856 г., с който Турция за пръв път признава вече, че има български народ, и с който още един път се повтаряха и разширяваха дадените от Хатишерифа и Танзимата правдини на българския народ, но и сега също пак само на книга.
Обсаждането на Севастопол причинява изгетляне на част от руските войски от Дунавския фронт, а това дало повод на народните дейци вътре в България, да подготвят въстание и да ударят в гърба турските войски, които се намирали на Дунава. С тази смела и опасна задача се наема българският капитан Никола Филиповски. 55-годишен – старец вече, закупува барут и оръжие и подготвя широко въстание.
Докато работата се тъкмяла, турците узнали за готвеното въстание и изпращат в Търново и околността войска, начело с Махзар паша, син на Великия везир Рашид паша. Заговорниците отлагат въстанието за по-благоприятно време. Такива въстания по това време със същата цел – да ударят турските войски в гърба, се готвят, както отбелязахме, и във Видинско и Свищовско, но, по съвета на русите, те били отложени.

През пролетта на 1856 г., когато българският народ вижда, че и след издаването на Хатихумаюна положението му остава същото, дори се влошава, отново по места се надига. Пръв е пак Търновският край.

Старият борец, капитан дядо Никола Филиповски кръстосва градове и села и през юли решава да обяви въстание. Планът бил следният: въстаниците от Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околността да се съберат в Петропавловския манастир до Лясковец, да избият стражата в Търново, да завземат 12-те топа и повече оръжие и после да заминат към Дунава; въстаниците от Дряново, Трявна и Габрово, съединени, да завардят балканските проходи и настъпят към Ловеч и Плевен, а въстаниците от Елена да заминат към Осман-пазар и Шумен.

Почва за въстанието имало много добра, направено било много и за подготовката му, но се явило разногласие за времето на обявяването му. Много от въстаниците в Търново, Лясковец, Елена, Беброво били за отлагане на въстанието. Главният ръководител, капитан дядо Никола, държал решително за обявяването му, и въпреки че несъгласните съзаклятници заобиколили с кордон Лясковец и не пуснали желаещите, както станало в Беброво и Елена, в уречения ден дядо Никола потегля от Петропавловския манастир с чета от 15-20 души, ведно със свещеника Стоян Брусев, и тръгва за селата към Габрово и Балкана. До с. Новата махала – Габровско, четата нараснала на 400 души, които се укрепяват при Габровския Соколски манастир.

Габровските чорбаджии, верни оръдия на турците, с които заедно ограбвали раята, изпращат делегация от българи и турци за преговори. Капитан дядо Никола, виждайки, че въстанието няма големи размери, заявява, че не се бори против турското правителство, а иска да се изпълнят наредбите на Хатихумаюна, но той се излъгва и се поддава на клопката на габровските чорбаджии: да слезе с четата си в Габрово и там, уж да се разберат мирно с турските първенци. Габровските чорбаджии, в чието число виждаме и бащата на Цанко Дюстабанов – бъдещият ръководител на Габровското въстание през 1876 г., с турците скриват до Габрово турски войски и когато четата слиз463-3а, войските я нападат и разбиват. Много от въстаниците биват избити, други се разбягали. Капитан дядо Никола, въпреки и стар, със своята храброст и пъргавина се мята на своя кон, пробива си път през турците и се спасява, но в колибите Дончовци при Трявна той бива предаден и подло убит.

Въстанието не успяло, но подигнало голям шум на времето си. Руски и австрийски консули ходили на мястото да проверят причините за въстанието. Пристига и Видинският паша. Явно, въстанията говорили лошо за Турция, защото те показвали, че турската система на тирания продължава и след Хатихумаюна. По това време се разгарят усилено борбите за независима българска църква и това въстание повлиява твърде много за добрия ход на борбата.

 

Следва продължение…

 

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение 1

 

Разбира се, това робско положение не е могло да бъде търпяно от българите и ние виждаме, че техните борби не стихват, а с още по-голяма сила се разгарят. Въстанията в Западна България нито за момент не престават след “реформите” на Хетишерифа и Танзимата.

В 1841 г. пламва така нареченото второ Нишко въстание, което обхваща Пиротско, Темско, Вранско, Лясковско, Видинско – изобщо Западна България от Дунав до Вардар.

Въстанието бива предизвикано от големите злоупотребления и злодеяния на управителите и субашиите над българското население. Организатор и водител на въстанието е същият оня легендарен Милое – организатор на Пиротското въстание. Негов помощник бил някой си българин Гавра. Този път Сърбия подпомогнала въстанието, като дала 6 000 кг барут и малко пушки.

Въстанието започва през май. Още в първите дни въстаниците разбиват войските на Мустафа паша и се съединяват с видинските въстаници, които избиват всички спахии и опожаряват имотите им в 50 села. Съединените въстанически войски, при Ак-паланка отново разбиват турците, пленяват два топа, много оръжие, и с топовете и 10 000 въстаници обсаждат Ниш, като пресичат и пътя за София. Изпратените на помощ войски с Хюсеин паша от Видин биват също разбити при р. Морава до Лесковац. Турците, изплашени да не би въстанието да обхване цяла България, докарват от Одрин, Тракия и Албания многочислена турска войска и конница, начело със Сабри паша и с поголовна сеч потушават въстанието. 250 български села биват опожарени и сринати от албанските башибозуци и редовната турска войска. Много от въстаниците пред турските ужаси избягват в Сърбия.

Същата 1841 г. на 23 юли в Браила се разгаря друго въстание. Водители на въстанието са: Георги Сава Раковски и сръбският капитан Владислав Дадич (Милой Станоевич). Било определено българските емигранти да се съберат в крайдунавските градове, главно Браила и оттам с гемии да бъдат пренесени на българския бряг. Въстанието трябвало да избухне на 18 август. Било взето и съгласието на руския консул в Галац – Карпев, но австрийският консул Хуберт бил против въстанието, понеже служело на руските интереси и предава плана на заговорниците на румънското правителство със съвет да не разваля отношенията си с Турция.

Събралите се в Браила около 600 души българи въстаници, като научили за издаването на въстанието, решават да преварят възбраната на Румъния и на 23 юли вечерта една чета от 284 добре въоръжени въстаници потегля за пристанището, където една гемия чакала, за да ги отведе на българска земя. 2 000 граждани: мъже, жени, деца, близки на въстаниците изпращат четата. До самия бряг на Дунава, причаквайки четата от засада, румънската войска подло напада въстаниците. Завързва се жестоко сражение, в което падат убити 80 души от въстаниците, други от тях ранени, а останалите след преговори се предават. За това подло нападение на българите от страна на румънската войска, румънският княз Александър Гика бива сменен, по настояване на Русия.

Девет години след паметното Нишко (Моравско) въстание (1841 г.) в 1850 г. се разгаря голямото Видинско (Пуйовото, Кюртовското) въстание. Причините за въстанието са крайно влошените условия: данъците удвоени, десятъка също, спахиите ограбвали и свирепствали, населението плащало по няколко пъти един и същи данък на извратеното турско чиновничество; никой не бил сигурен нито час за живота, честта и имота си. Това създава почва за въстание, още повече, че по това време имало силно движение против Турция във Влахия, Молдова, Босна и Сърбия. Водители на въстанието са: войводата Пуйо Арсов и синът му даскал Вълчо, Цоко Кюртов – организатор на въстанието, дядо Иван Кулин, Цоло Тодоров и свещеник Владислав.

В края на 1849 г. князете (кметовете) от Видинска, Ломска и Белоградчишка каази се събират в дома на Цоло Тодоров от село Туловица, княз в Белоградчик и решават да вдигнат въстание през лятото на 1850 г. Изпратена била делегация в Сърбия, която обещала оръжие и барут. Първенците на трите каази се събрали отново в Раковицкия манастир – Кулско, избират ръководители на отделните каази и изработват план за действие. Въстаниците трябвало да превземат първо Лом и Белоградчик и после заедно – Видин. Но трябвало още първия ден да се обсадят трите града едновременно. Въстанието било определено за Спасовден, първи юни 1850 г.

Започнала усилена агитация и пренасяне на оръжие. Въстанието имало всички изгледи за успех, но се намесва порока на българите – предателството. Жената на главния ръководител Цоло Тодоров – повторница, която имала любовни връзки с един турчин, издава въстанието няколко дни преди избухването и главният ръководител Цоло Тодоров с първенците на Белоградчик биват арестувани и избити. Турците взели някои предохранителни мерки.

Въпреки грозното предателство на тая жена, на 1 юни въстанието пламва. Трите града още първия ден биват обсадени: Белоградчик от около 10000 въстаници – предводителствани от Петко Спасов, дядо Игнат от село Раковица и дядо Иван Кулин; Видин от 5-6000 души, водени от Първан Върбанов и Петко Маринов и Лом от 800 – 900 души с капитан Кръстю.

При обсадата на Лом бива извършено пак предателство: изпратените от турците за преговори п. Иван и Христо Стамболията, изказват на турците разположението на българите и липсата на достатъчно оръжие. Въстаниците при Лом били отблъснати при с. Воднянци и се отдръпнали към Балкана.

Във Видин също се извършило предателство от избягалите п. Цено и Петко Николов от с. Бойница.

Още на 1 юни въстаниците се събрали на определените три сборни пункта: при село Гърци – 2000 души, при с. Паликовец – 1500 и при Назърската махала – 1500 души. На първи въстаниците били по пунктовете, а на 3 юни при с. Гърци става главната им среща с турците, гдето дават 217 убити, биват отблъснати и се оттеглят към Балкана.

Белоградчишките въстаници обсаждали града девет дни, но убийството на техния ръководител Цоло Тодоров и другарите му, отблъсването на въстаниците при Видин и Лом и отказа на Сърбия да даде оръжие, разколебава борците и те след като дават 279 души убити и ранени, също се оттеглят и укрепяват по Балкана.

Въпреки липсата на достатъчно оръжие, героичното население от този край води епична борба цели месеци. Нито докараните: кавалерия, артилерия и пехота, нито заплахите, обещанията и пристъпите на врага, са могли да разколебаят въстаниците – укрепени по балканските проходи и чуки. Турците искат няколко пъти преговори, пристига и Видинският паша и митрополит, но въстаниците не приемат условията. От Цариград пристига султански пратеник Али Ризи паша да разследва положението, на когото населението изплаква своите жалби.

Въстаниците избират делегация от най-видните селяни, която посещава чуждите консули в Букурещ, но понеже те дали уклончиви обещания, делегацията заминава за Цариград до Султана, като се явява пред Великия везир и европейските консули, и само когато главните искания на българите биват приети и делегацията се връща, въстаниците тогава приемат да се разотидат по домовете.

По-главни от исканията на въстаниците, които били удовлетворени са: изгонването на аянина от Видин и назначаването на султанския пратеник Али Ризи паша за аянин на Видин, данъците били намалени, спахилъците (феодалните чифлици на спахиите) унищожени, на турските чиновници било забранено да живеят за сметка на селяните и пр.

Тази епична борба на българите е отбелязана в особен надпис в църквата на с. Грамада, запазен и до днес. Надписът гласи: “Да се знае, кога се Бугария дигна, с Божем повелением, защото беше много золум от турци, то е пищела сиротиня, като цръв от прокляти неприятелски и турски руки. Бог да живи Петка Мариновича, баш кнез, он повдигна бугари, та се с турци разговори и после наши човеци одиха у Цариград, те су сас Царя шура правиле. После они човеци дойдоха, па ги пашата уапси у апсу; биде страх велик, бегали су по планину, кой куда може да се скута по пещери; в лето Господне 1851, 6 февруарий подписа я учитель Стойко Петкович”.

Положението в този край се подобрява в продължение само на една година, докато бил аянин Али Ризи паша, който се грижел за изпълнението на реформите. Но още на другата година той бил сменен и положението на българите отново влошено. Започва се ново брожение за въстание (Видинското въстание от 1856 г.), чиято подготовка заварва Кримската война 1853-56 г. и събитията се развиват в по-друга насока. За това въстание ще говорим по-после.

В 1852 г. се забелязва голямо раздвижване, изразено в силни хайдушки движения и в Пиринския край с център Банско.

 

Следва продължение…