КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАМЕ

Казват, че човек трябва да внимава какво си пожелава, защото в някакъв момент желанието му може да се сбъдне. Май наистина е така. Когато завърших гимназия през далечната 1974 година в нашата мила татковина се издаваха няколко списания: „Космос“, „Паралели“, „Септември“, „Съвременник“, а по-късно и „ЛИК“ (Литература, Изкуство, Култура). Имаше, разбира се, и други – „Жената днес“, „Киноизкуство“, научно-популярни, детски списания и вестници, а и преводни чуждестранни издания (от социалистическите страни предимно). И народът четеше. Точно тогава започна да излиза списанието „ЛИК“. Беше пълно с интересни, интелектуални статии и критични бележки за филми, книги, писатели и други подобни четива. Толкова го харесах, че си казах, колко ще е хубаво да работя с хората, които списват това списание.

По ония времена беше на мода и поговорката: „учи, за да не работиш“, защото интелектуалният труд се ценеше много, но на работниците се плащаше по-добре, въпреки че ги смятаха за неуки и прости хора. Затова всички искаха да са „интелектуалци“. В предишния си постинг споменах, че отидох да работя в печатница, но нито за секунда не съжалявам. Не беше изгубено време. Да видиш как се създава една книга, да попаднеш в наборния цех, да усетиш миризмата на печатарското мастило, да вдишаш парите на оловото и туткала никак не е за изпускане. Днес книгите се пишат на компютри и всички тези вредни миризми и пари ги няма. Огромни машини печатаха колите, други ги сгъваха, трети ги набираха, четвърти ги шиеха, пети ги обрязваха, докато накрая се стигне до кориците. Там вече имаше други машини, които режеха картоните, втори мажеха книжните тела с лепило, трети правеха златни и сребърни надписи, четвърти филираха, но имаше и повече ръчен труд. Който не е посещавал печатница, той не знае какво е да вземеш книга в ръка.

После отидох да работя в издателство „Наука и изкуство“ като секретар на редакция. Това е отговорна длъжност, макар някои да смятат, че става дума за дейност, свързана с „обслужване“ на шефа, говорене по телефона, клатене на краката и пиене на кафета. В издателство „Наука и изкуство“ водех редакциите „Литературознание“, „Философия“, „Психология“ и „Юридическа“. Това са много срещи с учени, професори, академици, автори на книги, предговори, рецензенти, съставители и др. Разговори по телефони, изготвяне и подписване на договори, осигуряване на бързо и безпрепятствено получаване на хонорарите от сътрудниците и ред други специфични дейности за една „секретарка на редакция“. Издателството издаваше изключително научна литература и на мен ми беше скучно, затова отидох да работя в издателство „Народна култура“, специализирано в издаването на преводна художествена литература. Там бях секретар на редакциите „Руска и съветска литература“, „Западни литератури“, „Поезия“ и „Социалистически литератури“. Тук вече срещите бяха с писатели, поети, преводачи, други сътрудници от цял свят. Контактувахме директно с Агенцията за авторски права, Съюзът на преводачите в България, Съюзите на писателите на всички социалистически страни и т. н. Плановете на издателството бяха годишно по около 100 заглавия, което значи, че съм работила всяка година със сътрудници от предишната година, настоящата и следващата (тоест с около 300 заглавия). Подробно няма да разказвам за спецификата на работата. Само ще спомена, че Съюзът на българските писатели провеждаше ежегодно международни срещи с писатели от цял свят. Да, макар да не се изискваше, но съм поднасяла кафета на всички, които са гостували в издателството. Право на секретарка по онова време имаха само генералните директори. Секретарка в смисъл на „личен асистент“, както сега ги наричат.

За годините, през които работих в „Народна култура“ се смениха трима директори, много редактори и завеждащ редакции. И в един момент екипът на списание „ЛИК“ се оказа в нашето издателство. Главният редактор на списанието ни стана директор, а сътрудниците му – наши редактори. Нивото се повиши невероятно. Изискванията също. Благородно се конкурирахме с другите издателства за художествена литература. Бързахме да си „заплюем“ заглавия, за да сме в крак с най-новите световни тенденции в литературата. Правехме нови поредици, ползвахме услугите на най-добрите български преводачи, редактори, коректори и други сътрудници, издавахме книгите в огромни тиражи. Почти бяхме издигнали в култ книгата като такава, когато настъпиха промените през 1989 година. След това едно по едно държавните издателства затвориха врати. Появиха се частните. Започнаха да се издават куп езотерични, булевардни, блудкави и други книги без особена стойност. Критерият, по който преди се издаваха книги съвсем изчезна. В стремежа си да не фалират издателите не подбират заглавия. Много жалко, че така се случи!

Пиша всичко това, за да знаят синовете ми, че да си секретар на редакция не означава да си „бъзикни ханъм“, както на майтап наричали секретарките на турски. Да не смятат, че „чавка ми е изпила акъла“ и си въобразявам, че познавам лично много хора на науката, литературата и изкуството. Много от тях отдавна са в „по-добрия свят“. Моите уважения и към колегите, с които работихме за доброто и културата на нацията ни! Беше хубаво, мисля аз!

Св. Ник. Бакалова

Снимката е от Гугъл

Някои мои мисли

От 8 години не съм писала нищо в моя блог. Надявах се, че тези, които са прочели последния ми постинг, са добили някаква представа за онова, което се случва не само в Украйна, но и въобще в света. Но, явно, съм надценила способността на съвременните хора да виждат, да чуват и най-вече да осъзнават всички процеси, които протичат в днешния ни свят. Живеем във време, в което всичко е обърнато нагоре с краката и надолу с главата. Като прилепи, но нямаме ултразвукова система, която да резонира и да ни пази от сблъсъци с околни предмети.
Аз съм от така нареченото „бейби бумър“ поколение. Така го наричат на запад. На изток това е поколението, което се ражда малко след края на Втората световна война. След разрухата от войната нашите родители се постараха да ни осигурят мирно и щастливо детство, за да не усетим и ние ужасите й. Светът беше разделен на два лагера: социалистически и капиталистически. Тъй като аз съм расла в социалистическия лагер мога да споделям неща, които са се случвали при нас. Никога не съм ходила, а и не съм имала желание да ходя отвъд „желязната завеса“, не съм бленувала за „дънки“, не съм се захласвала по западните „ценности“. Като всички други млади хора и аз слушах тайно „Бийтълс“, „Роулинг стоунс“ и другите популярни по онова време групи. Защо не съм се захласвала ли? Защото на нас истината за войната и фашизма ни разказваха родителите ни, бабите и дядовците ни, хора, които се бяха включвали в партизанското движение, политзатворници преди 9 май 1945 година,оцелели като по чудо във фашистките концентрационни лагери на смъртта и други – писатели,поети, хора на изкуството – преминали през ада на войната. Четях „Как се каляваше стоманата“, „Повест за Зоя и Шура“, „Синът на полка“, редица разкази за подвига на хиляди известни и неизвестни герои от войната. Не си мислете, че не съм чела „Тримата мускетари“, „Червено и черно“, „Клетниците“, „Парижката света Богородица“, „Декамерон“, „Кентърбърийски разкази“, „Великият Гетсби“, „Гневът на мравките“ и редица други известни класически образци на западноевропейската и световна класика. Но аз съм дъщеря на офицер от Българската армия, а също и сестра на офицер. Може би съм имала по-голям достъп до информация, която другите не са имали, само защото моят баща беше завършил военна академия, беше ерудиран човек, знаеше много, четеше много, владееше руски и немски език. Брат ми също имаше висше военно инженерно образование и знаеше руски, а вероятно и английски по-добре от мен. Беше инженер по двигатели с вътрешно горене. Расла съм сред интелигентни и знаещи хора, а не в „саксия“. Възпитавана съм да не хленча, да говоря истината, да не лъжа, да не пилея пари за щяло и нещяло, да мисля преди да кажа каквото и да било, да си държа езика зад зъбите, когато се налага. Какво мога да кажа и какво не бива, за да не си навлека неприятности, да не парадирам, да не си „виря носа“, да не се лакомя, да бъда скромна и т.н. Все неща, които в днешно време не се лансират. Сега има парад на суетата, безвкусието, простащината, чалгата, порно-културата, джендъризъм и т.н. – все „прекрасни“неща. В днешно време офицерското съсловие в България е сведено до дъното, оплюто, обругано, набедено за недостойно и какво ли още не. Но не цялото офицерство, а само това след 9. 9.1944 г. Скоро дори чух виц за офицерите, че имали само една гънка на главата си и тя била от фуражката. Нямате представа как ми кипна кръвта!
Винаги съм била много любознателна, а не любопитна. Свирих на цигулка като дете, но не защото родителите ми са били толкова амбициозни, а защото аз исках. След пет години трябваше да сменя цигулката с по-голяма, но нашите казаха, че нямат възможност да ми купят нова цигулка и така безславно завърши моята „кариера“ като цигуларка. Но никога не съм преставала да пея в хорове, да слушам класическа и друга музика. Да си тананикам, да пея… Щях да кандидатствам в консерваторията, ходех на уроци по пеене, но понеже пушех цигари прецених, че гласът ми не е подходящ и толкова. Отидох да работя в печатница, после в едно-две издателства. Явно любовта ми към книгите надделя над любовта ми към музиката. Брат ми не беше „скаран“ с музиката, обаче пееше фалшиво, нямаше добър музикален слух, но за сметка на това рисуваше добре. Той ходеше на уроци по рисуване, дори щеше да кандидатства в художественото училище, но се отказа. А майка ми много искаше той да стане художник! Но, както и да е! Не искам да си разказвам автобиографията,нито да правя някакви внушения! Само да кажа, че в нашето семейство бяхме наясно с разни философии и идеологии. Знаехме какво е Държавна сигурност, знаехме какво е идеологическа диверсия, знаехме защо на границата се стреля по опиталите се да я преминат нелегално, виждали сме списания „Плейбой“, имахме в библиотеката си прословутата книга на Радой Ралин „Люти чушки“, знаехме за опитите на Горуня да свали властта на Т. Живков и разни други неща, свързани с древната ни история, царе, тяхната стратегия, тактика и дипломация. Грешките, които са правили. И мисля, че повечето офицерски деца са знаели същите неща. Даже имахме възможност да четем Библията, защото баба ми си лягаше с нея и ставаше с нея. Дали стигнах до същността на въпроса? Защо стигнах дотук? Защото нас ни научиха отдалеч да „надушваме“ идеологията, вредна за всяко общество, а именно фашизма. А той се надигна с нова сила, особено след падането на Берлинската стена и оттеглянето на съветските войскови части от Германия и другите вече бивши социалистически страни. Затова сега офицерството е натикано в калта, мачкано и осмивано, защото не само офицерският състав, сержантите, старшините, а и всички, които са минали през казармата до влизането на България в НАТО и ЕС са полагали тържествена клетва пред народа и родината, и са целували българското знаме и герб. И всеки един от тях знае какво се полага за престъпване на тази клетва. А днешните, които се заклеват пред чужди знамена, които даже не знаят какво е пушка, не бива да заемат никакви държавни постове, защото те никога няма да служат на интересите на България. От 30 и повече години се наблюдават непрекъснато фашистки методи под формата на „цветни революции“, майдани, митинги за сваляне на правителство под надслов „кой не скача е червен“, т.е. комунист; медийни затъмнения, дезинформация, подмяна на термини, пропаганда, лозунги, подвиквания, вклинявания, внедрявания в различни държавни и обществени структури, неправителствени организации, Луков маршове, секти, рушене на паметници, пренаписване на историята и учебниците, и всякакви други. Фашизмът не е отделна държава, върху която можеш да хвърлиш бомба и да я унищожиш. Той пълзи като огромна силно отровна змия, която се промъква навсякъде, хапе и пуска отровата си, парализира и умъртвява всичко, до което се докосне. Виждахме как тази змия расте и придобива размери, но само в социалистическия лагер говореха за тази заплаха. После тази змия, придобила още по-големи размери се опитваше да се промъкне през Берлинската стена в началото неуспешно, но след срутването й съвсем успешно. Тогава настана истинският растеж на змията и колкото по-голяма ставаше, толкова отровата й ставаше все по-смъртоносна и парализираща. За тези 30 и няколко години змията се превърна в огромен многоглав змей, който изсмука соковете на почти цяла Европа, Латинска Америка, Африка и голяма част от Азия. Видяхме го в Югославия, после в Кувейт, Ирак, Афганистан, Либия, Йемен, Сирия, из различни страни в Африка, а сега и в Украйна. Като острови на сигурността в момента са Русия, Китай, Северна Корея и Иран. Фашизмът е човеконенавистническа идеология. Тя няма човешко лице. На тази идеология не й трябват нито човешки ценности, нито човеци, нито деца, нито институции като семейство и държава. На тази идеология са й нужни безлюдни, но богати на ресурси територии и роби. На идеолозите не им трябват богове, защото те самите са се провъзгласили за такива. Унищожават всичко, което е създадено за благото на хората и проповядват насилие, смърт, евтаназия, кастрация, безплодие, смяна на пола и какви ли още не безумия. На пиедестала вече не е човекът, а звярът, който може всеки момент да те разкъса и изяде.

Светът отново е на прага на поредната световна война.

Светлана Ник. Бакалова

О, Светулчице…

На едно място бях споменала, че съм кръстена на една руска песничка. Търсейки текста на песента “О, Светлана Светлячок”, което на български означава “О, Светлана, Светулчице” съвсем неочаквано попаднах на оригинала на песента. Оказа се, че е грузинска народна песен, с която е приспивана и дъщерята на Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин) вече покойната Светлана Алилуева. Може би през 50-те години на 20 век тази песен е била много популярна, заради личността на Сталин, но по същото време е написана и още една руска песен “Светлана” на композитора  В. Соловьов-Седой и текст на Д. Лвов-Кампанеец и Б. Брянский.  Предлагам ви да чуете и двете песни.

Първо изпълнението на Тамара Гвердцители на песента “О, Светлана Светлячок”.

https://zf.fm/song/5865799

А това е текстът на песента “О, Светлана, Светлячок”, преведен на английски

My little lighting bug,
You are flying slowly, but
Your shine from a distance
Did me calm and burned at once
You are shining, you are so good
But what are you for me, oh God..?
I wish you were mine for all-
But you fly to someone stroll
My little lighting bug,
You are flying slowly, but
You’re my little firefly
Fly away, fly and fly
Far away, I see your shine
And it burns and slows my mind
Eh, I want you to be mine
But, you’re flying on other side
You are flying, and you’re nice
But what’s my benefit with this
My little firefly
Fly away, fly and fly…

Ето и изпълнението на Кети Мелуя и мъжки грузински хор на песента “О, Светлана, Светлячок”

Ето и превод на български:

О, Светлана, Светулчице,твоят полет примамва погледа.

Твоята далечна светлинка не ми дава покой.

О, Светлана, Светулчице, светиш ми ярко в нощта.

Къде летиш, приятелче? Моля те, постой  при мен!

Светулчице, моя Светулчице, къде летиш, приятелче?

Твоята далечна светлинка ни свети в нощната тъма .

Превод от руски: Светлана  Ник. Бакалова.

 

Сега ви предлагам да чуете и другата песничка “Светлана”

 

.Ех, спомени, спомени!

Колко струва електроенергията?

Напоследък сме свидетели на невероятни суми, написани по сметките за електроенергия. Дори днес гледах в предаването “Часът на Милен Цветков” по Нова ТВ. Една госпожа,  която не си е била вкъщи почти цял месец декември 2012, е получила сметка за ток в размер на 700 лева. Е, това направо си го бива! Как ги правят тези сметки?

Преди 8-10 години всеки месец минаваше инкасаторка в нашия блок и отчиташе електромерите. От тогава не съм виждала някой, който да отчита еленергията. И тогава и сега смятам, че ежемесечната ми сметка за ток се надписва. Защо смятам така ли? Защото имаше период, през който аз всеки месец си записвах показанията на електромера и си смятах сама цената. Лошото е, че не сравнявах моите показания с показанията на сметката. Но както и да е. Това си е моя грешка. Имаше период, през който подадохме молба до Енергоснабдяване (тогава все още нямаше ЧЕЗ, Еон и Ивиен) да ни проверят електромера. (Сметката ми за ток обикновено беше около 40 лева). Провериха го и на следващия месец вече имах цена за ток 100 лева. Тогава започнах да си мисля, че някой съсед се е закачил към моя електромер, но колкото и да се мъчех да разбера как се прави този номер, не успях. Междувременно ни смениха елтаблата в целия блок и ни сложиха автоматични бушони. Сега никой няма достъп до електромерите, тъй като са зад стъклена врата. Можеш единствено да видиш показанията на електромера си. Всички знаем какви бяха старите сметки за ток: дневна тарифа – киловати за месеца, нощна тарифа – киловати за месеца и цена на изразходваната еленергия по тарифата. Прибавяше се данък ДДС и плащаш. Нямаше ЕРП-та, пренос на енергия, достъп до преносна мрежа, зелена енергия и цял куп още такси и таксички, които се оказват дори по-скъпи от самата изразходвана електроенергия.

Намерих си няколко стари сметки за ток и едната е за периода 22.12.2010 до 21.01.2011 година, т.е., от преди 2 години. Сравних показанията на електромера по сметките от 18.12.2012 до 23.01.2013 и старата. Новото ми показание за дневна тарифа е 20648. На старата ми сметка е 13585. Разликата е: 6962 киловата. Значи за 2 години сме изразходвали 6962 киловата. Като ги умножим по днешната цена  за дневна тарифа се получава 609.175 лева, което значи по 25.38 лв. на месец. Сега ще сметнем и нощната тарифа. Новото показание от 2013 е 9947, а старото от 2011 – 6685. Разликата е: 3262 киловата. Делим го на 24 месеца и стойността на енергията е 125.03 лв. или средно на месец по 5.20 лв. Смятам по днешната цена на тока – преди две години е била много по-ниска. Оттогава имаше поне 2 увеличения на тока. Какво излиза, че средно на месец с данък ДДС изразходваме по около 35-40 лева. Мисля, че това е реалната цена на тока. Какво сме платили обаче за тези 2 години – всеки месец сме плащали между 70 и 100 лева, т.е. почти двойно.  Значи, не се краде от сега. Краде се непрекъснато като се въвеждат някакви измислени такси и т.н. А може и инкасаторите да вписват някакви прогнозни цифри, знам ли?

Във всички случаи от 20 години насам аз все се шегувах, че електромерът ни е вързан за близкия светофар, имайки предвид сумите, които плащаме за електроенергията.

Ако това може да е полезно на някого, разрешавам да използва данните. Нямам в момента фотоапарат, за да снимам самите сметки, но ако на някого не му се вярва, ще намеря начин да ги снимам. Имайте предвид, че през тези две години сме се отоплявали с парно. В домакинството ни има електрическа готварска печка, чиято пълна мощност е около 5000 вата или 5 киловата (аз готвя 2 или 3 пъти седмично като ползвам котлон и понякога фурната, а за топлене на яденето използвам микровълнова фурна), бойлер 80 литра и малък кухненски бойлер, пералня, хладилник, телевизор и компютри. Крушките ни са енергоспестяващи. Старата ми пералня вече спря да работи и се наложи да купя нова, с по-голям обем на прането и с 30 % пести ток. Телевизия гледаме вечер. Радио не съм включвала почти от 5 години. Стремим се да пестим ток, за да не допринасяме за вредните емисии в атмосферата. А и още нещо: до декември 2010 година се отоплявахме на ток, но поради здравословното ми състояние (през декември 2010 години ми направиха 2 операции на червата) решихме да си отворим кранчетата на радиаторите /но не в целия апартамент, а само в две помещения/. За “Топлофикация” не ми се говори. И там е мътна Индия. Писала съм вече доста за тях. Натрупали са ми дълг от 1440 лева от 2007 до 2013 (от 2007 до 2010 не сме се топлили с парно). За декември 2012 имаме сметка за парно 150 лева, а за януари 2013 – 170 /при положение, че температурата в стаите, които сме отоплявали с парно не беше повече от 17 градуса/.

Забравих да ви кажа, че от две години съм пенсионирана по болест и пенсията ми е 123 лева и 25 стотинки. Но най-лошото е, че не съм факир и не мога да платя 250 лева за ток и парно с пенсия от 123 лева. Вие можете ли? Ако знаете как става, моля, научете ме!

Случващото се в България е напълно закономерно…

 

По-младите може би са чували за “перестройката” или, както се превежда на български “преустройството”. Радвахме се тогава, надявахме се на някакви положителни промени, но както всичко в България е за три дни. Народът затова е измислил поговорката: “Всяко чудо – за три дни”.

Но защо споменах преустройството? Тогава се разпространяваше един виц за петте фази на преустройството: 1 фаза – обявяване на преустройството и всеобщ ентусиазъм.; 2 фаза – повсеместен хаос вследствие ентусиазма; 3 фаза – издирване на виновните за хаоса; 4 фаза – наказване на невинните; 5 фаза – връщане в първоначалното положение. Хубав виц, нали? И главното, че показва как нищо не се е променило и как все още продължаваме да се въртим в един омагьосан кръг от пет фази и все сме в началото. Вицът напомня също и за демокрацията, която решихме да следваме след 10 ноември 1989 година. Но и с нея се случи съвсем същото – ентусиазъм, хаос, търсене на виновните, наказване на невинните и хоп – отново в началната фаза, защото сме избрали ново правителство. И така, та до наши дни, когато станахме свидетели и на атентата в Бургас. Всичко е съвсем закономерно! Всички се радвахме, че ще ставаме членове на НАТО, но никой не искаше да види и обратната страна на медала. Външният ни министър тогава г-н Соломон Паси ронеше по телевизията сълзи, предполагам на радост, че ето на вече сме в НАТО-то. После се напънахме да станем членове и на ЕС. Е, влезнахме и там, макар и с вазелин, но пак не обърнахме палачинката, за да видим освен ползите какви ще са негативите от това ни действие. Накрая се стигна и до атентат. На какво се учудваме? Да не би да сте очаквали, че щом сме в НАТО  и ЕС и България ще се превърне в един рай, в който никога нищо няма да се случи? Ще си живуркаме безметежно, ще си ядем шопската салата и ще си пием ракията и така – до края на света. Е, не, не става! Интересно ми е какво прави полицията толкова време, когато в България по магистрала “Тракия”, около Варна, край Враца и на други места по време на движение се запалваха автобуси, пълни с пътници – българи, румънци и други? Някой научи ли кои са подпалвачите? Защо не са взети мерки? На никого ли не му хрумна, че това могат да са терористични актове, нищо че, слава Богу, нямаше жертви? Но “всяко чудо – за три дни” си е напълно валидно. След три дни всичко потъва в една стелеща се и упойваща мъгла, от която на никого не му се излиза. А и успокоението на министър-председателя, че “сме добре с арабите – на всеки ъгъл има дюнер” съвсем ни затвори очите. Като че ли някой може да ни даде 100 % застраховка, че у нас такива работи не стават. Просто полицията си спеше по това време. Единственото, което я вълнуваше беше да хванат един-двама корумпирани нейде из страната, за да си пишат червена точка за пред Европа, за да смекчат доклада им. И тогава се случи непоправимото! Съвсем закономерно! Ще цитирам друга българска поговорка. Тя се отнася за игра на карти, но важи и за всичко останало: “Кьорав карти не играе!” Не искам да се впускам в подробности, че постът ми ще заприлича на роман. Само ще нахвърлям въпроси и въпросчета, по които, аджеба, някой би могъл и да се замисли, едва ли не…

Виновни няма, а наказаните все са гражданите на тази, така наречена, държава. Но робът нищо друго не губи, освен оковите си. Наказват ни с високи и измислени сметки за ток, парно, вода, мобилни телефони и какво ли още не, но виновните не са в затвора. Вальо Топлото биде оправдан, макар че е “чопнал” доста милиони. Е, само това да беше! Да сте чули някой корумпиран да е осъден и пратен в дранголника? Не, нали? Ами, може и да не чуем! Виновни са все потребителите, защото не си плащат сметките и монополистите редовно ги съдят.

Интересно къде потъват данъците ни, които плащаме на общини и държава? Защо плащаме данък “смет и битови отпадъци”? Всеки ден разхождам кученцето си и не мога да ви опиша каква мръсотия е навсякъде, из малките квартални пространства и градинки, където минавам. Призивът “Да изчистим България за един ден” трябва да се промени на “Да чистим България ката ден!” Къде изчезнаха разноцветните контейнери за разделно събиране на хартия, пластмаса, стъкло и метали? Как да бъдем полезни и да се включваме в рециклирането на отпадъците и намаляването на вредните емисии в атмосферата?

А и още нещо, докато ми е на ума! В тази държава се живее много зле, но още по-зле е да си умрял, защото се оказва, че гробните места не достигат, но общината ги продава и то не срещу малки суми. По неволя имам два гроба, но се оказа, че законите така са направени, че едва погребахме леля ми, която си отиде преди 20-тина дена. Толкова бумащина се събира, удостоверения, съгласия от наследници и, ако няма такива, трупът може да си стои с месеци и да се разлага, без да бъде погребан. Да не говорим, че толкова пари отиват за погребения, опела, кремация и полагане в гроб, че не е зле човек приживе да си заделя по малко парици, за да могат сродниците му да го изпратят като човек. А и на гробищата не се поддържа около гробовете. Нито алеите се виждат, нито има табели, които да указват парцелите, редовете. Навсякъде е обрасло с бурени, непочистено е. Всичко е под всякаква критика. Парите, които плащаме за гробовете не са малко и общината поне може да си върши задълженията – около гробовете да бъде чисто и поддържано. Ако имат проблеми, да направят обмяна на опит с други държави и да разберат как става този номер?

Е, толкова за днес!