ГЕНА И МЕМИШ

Гена кукуруз садеше
на великата неделя,
Мемиш на слога ореше
и си на Гена думаше:
– Гено ле, герекино ле,
айде ми, Гено, пристани,
бяла кадъна да станеш,
черно фередже да носиш! –
Гена си буца фърлила,
та си Мемиша удари.
Мемиш остена изпусна
и волове му бегаха.
Мемиш се люто закани:
– Аз ща та, Гено, открадна
и силом ща та потурча,
пак щеш кадъна да станеш,
кареза ще си изкарам!
Де се е чуло-видяло
мома въз турчин да фърга,
чалмата да му катури? –
Гена Мемишу продума:
– Ти ще ма, куче, откраднеш
за мене село ще стане
и пак не ще ма потурчиш!

Народна песен

ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО?

–  Даваш ли, даваш, балканджи Йово,

хубава Яна на турска вяра?

–  Море, войводо, глава си давам,

Яна не давам на турска вяра! –

Отсекоха му и двете ръце,

та пак го питат и го разпитват:

– Даваш ли, даваш, балканджи Йово,

хубава Яна на турска вяра?

– Море, войводо, глава си давам,

Яна не давам на турска вяра! –

Отсекоха му и двете нози,-

та пак го питат и го разпитват:

– Даваш ли, даваш, балканджи Йово,

хубава Яна на турска вяра?

– Море, войводо, глава си давам,

Яна не давам на турска вяра! –

Избодоха му и двете очи

и го не питат, нито разпитват,

току си взеха хубава Яна,

та я качиха на бърза коня,

да я откарат долу полето,

долу полето, татарско село.

Яна Йовану тихом говори:

– Остани сбогом, брате Йоване!

– Хайде със здраве, хубава Яно!

Очи си нямам аз да те видя,

ръце си нямам да те прегърна,

нозе си нямам да те изпратя!

 

Марко Кралевити освобождава три синджира роби

 

Бил се Марко с турци яничаре,

бил се Марко три месеци време,

та отъвна девет кадевлъци,

седемдесе бели манастире,

седемдесе църкви равании.

Стана Марко дома да си ойде,

па на либе потио говори:

– Фала тебе, либе Катерино,

приготви ми църковното руо

и ми тури книги литургийски,

а не туряй сабля димиския,

я да стегнем Шарко добра коня;

ютре рано у София ч’идем,

у София, у “Света Мария”…

Марко яхна Шарко добра коня,

па си пойде по равни друмове.

Като мина през полье широко

и премина през гора зелена,

ка настана край Софийско полье,

глас се дочу открай бели Дунав,

дето били робье заробени –

заробил ги Емза бег Арапин.

Като рита Шарко добра коня:

– Рипай, коню, доколко си можеш,

да престигнем Църна Арапина! –

Ка стигнаа Църна Арапина

и сас него двоица арапе;

до три града били заробили,

щото стари, под сабля турали,

а мънънки деца изгубили,

млада челяд у синджир турали,

та караа три синджира робье:

един синджир се млади невести,

други синджир се млади момчета,

треки синджир се млади девойки.

Ка караа, и робье плачеа,

се са робье боси и разпаси

и до три дни вода не са пили,

и до два дни леб не са ручали.

Претече ги Марко Кралевичи.

Нали нема сабля димиския,

отговаря Марко Кралевичи:

– Фала тебе, Емза бег Арапин,

я ми пущи три синджира робье! –

Отговаря Емза бег войвода:

– Назад, назад бре, свиньо дебела,

защо имам три алки повече,

та ги чувам, Марко, за тебека;

тебе напред пред робье че турим,

че ги водиш като вакъл овен! –

На Марко се жалба нажалило,

та разигра коня нанапреде,

та излезна у гора зелена,

па си пита Шарко добра коня:

– Фала тебе, Шарко, добра коня,

да фърляме с дървье и каменье,

може бити арапи убити,

нало чеме робье изтепати. –

Отговаря Шарко добра коня:

– Фала тебе, Марко Кралевичи,

я погледни у свилни дисаги,

че твое е либе па разумно,

да не ти е сабля па турило. –

Ка погледна Марко у дисаги,

като виде сабля димиския,

и нему се сърце зарадува.

Ка я търгна Марко Кралевике,

та изтечи като бърза вода.

Ка се качи коню на рамена,

та се слете из гора зелена,

като махна сабля димиския,

троицата обеднъг паднали.

Тогай везе Марко Кралевике,

та пресече три ситни синджире,

та опущи робье низ синджире…

 

Цар Иван Шишман на софийско поле

 

Това е най-старата запазена народна песен, която се пее и до днес. Вероятно се е появила около 1393 – 1396 година, когато България пада под турско владичество.

 

index 1Откога са й, мила моя майно льо, зора зазорила,

оттогаз са й, мила моя майно льо, войска провървяла:

кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,

кон до коня, мила моя майно льо, байряк до байряка;

пушките им, мила моя майно льо, като честа гора

сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце,

паласки им, мила моя майно льо, като дребни звезди,

пищови им, мила моя майно льо, като дребян гъстак,

дрехите им, мила моя майно льо, като тъмян гъстак,

барутя им, мила моя майно льо, като тъмян облак,

куршуми им, мила моя майно льо, като град по поле,

калпаци им, мила моя майно льо, като тъмян пушък.

Като вървят, мила моя майно льо, през гора зелена,

байряк носят, мила моя майно льо, със асланов образ,

огън святка, мила моя майно льо, от добри катани;

кат препускат, мила моя майно льо, силян, буян вятър,

дето стъпят, мила моя майно льо, кладянчета правят,

дето стъпят, мила моя майно льо, калдърмите къртят,

де кого си, мила моя майно льо, стигнат и па срещнат,

се си питат, мила моя майно льо, за Софийско поле.

Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле,

бой да правят, мила моя майно льо, за българско име,

бой да правят, мила моя майно льо, за Христова вяра,

сам ги води, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман.

Излягоха, мила моя майно льо, тез грозни татари,

отговаря, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман:index

– Я идете, мила моя майно льо, та си повикайте,

повикайте, мила моя майно льо, бре, младо юначе,

повикайте, мила моя майно льо, бре, луда гидия.

Свариха го, мила моя майно льо, с булче под вянчило:

че остави, мила моя майно льо, бре, младо юначе,

че остави, мила моя майно льо, бре луда гидия,

че остави, мила моя майно льо, булче под венчило,

че възседна, мила моя майно льо, раняна си коня,

че отиде, мила моя майно льо, на Софийско поле.

Дет помина, мила моя майно льо, планини поломи,

дет помина, мила моя майно льо, гората укърши,

че завари, мила моя майно льо, войска разпръсната,

че завари, мила моя майно льо, войска ми българска.

Разсърди се, мила моя майно льо, бре, младо юначе,

разсърди се, мила моя майно льо, бре, луда гидия,

че извади, мила моя майно льо, сабя френгияна,

че разпръсна, мила моя майно льо, тез грозни татари.

Brother sack

A rich farmer had a field of ripe corn. He asked a poor man from the village to reap his field.

“How long must I reap?” asked the poor man.

“Until what lights the sky sets.” said the farmer and pointed up at the sky.

“And what will you pay me?”

“I’ll give you a small sack of flour if you work well.”

thumbnailCAZVZIW1 The poor man agreed and began to reap the rich man’s corn. He worked without rest. At noon he stopped and rested for a short time under the tree. He had only one slice of bread, which he ate. Then he went back to work.

When the sun set, the poor man said:

“That’s enough. Now I must get my flour.”

“How is that?” said the farmer. Half of the field is not reaped.”

“It is growing dark,” answered the poor man. “The sun is setting.”

“The sun is setting,” said the rich man, “but look at the sky! His sister, the moon, is now rising and it will give us light. You must reap until the moonthumbnailCAAV28JK sets too. Otherwise I will not give you any flour.”

The poor man could not answer this argument, so he went on his work. He worked hard all night long, while the rich farmer lay down under the tree and had a good sleep.

The workman reaped the field from end to end.

“Now I’ll give you the flour.” said the rich farmer. “Go home, bring your sack, and come to my mill. My flour is there.”

So the poor man went home and came a little later with a big sack.

“Pour in the flour!” he said.

The rich man opened his eyes wide and shouted:

thumbnail “Why are you carrying such a big sack?”

“It’s the small sack’s big brother,” laughed the poor man.

“How can a small sack have a big brother?” said the farmer.

“Well, if the moon is the sun’s sister, a small sack can have a big brother, can’t it?”

This time the rich farmer couldn’t answer the poor man’s argument. So he had to fill the big sack with flour.

(A Bulgarian tale)

Proverbs:

“Pay him back in his own coin.”

“Hunger breaks stone walls.”

“He laughs best who laughs last.”