С ОБРАЗОВАНИЕ

Разказ от ЧУДОМИР

 

Откога е свършил училище Карабойкин Гунчо, ама развява перчем из село и работа не хваща.

– Аз – казва, – дорде имам това образование, не се плаша. Моята е лесна – казва. – Каквато служба поискам, ще ми я дадат.

Върти хорото, синът майчин, обикаля седенките и пердаши скамбиля в Мариновата бозаджийница, а майка му нека да скубе троскот и да се задява като мъглишко магаре с чували.

Мина зима тъй, втора мина и трета подхвана. Не остана парица във възел скътана и къщата им оголя като бежанска. Че и брашното взе да се привършва.

– Ей го – дума угрижена майка му. – Това, дето го виждаш, е всичкото. Да има, да има до Богородица и като го изядем, какво ще правим – и аз не зная.

– Не бой се – вика Гунчо, – аз, дорде имам това образование…

– Да ти се не види и образованието, и намярата, майка, кога от три години все това чувам, а работа не захващаш. За какво ти е пущината? Ей чичо ти Васил може да те настани някъде, колкото за хляба, ама отиваш ли да му се примолиш? Вчера ме срещна при моста и ми рече да наминеш край общината. Иди, попитай, погрижи се!

Позамисли се Гунчо, наведе глава и право при кметския наместник.

– Тъй и тъй – рекъл, – чичо Василе, станало приказка с мама вчера за мене. Дано – рекъл – се намери някаква работица, че и брашно нямаме вече в къщи.

– Има – рекъл, – чичовото. По закона – рекъл, – санким, трябва да изчислим от служба дяда ти Тотя, дето гледа биковете, и да назначим човек с третокласно образование. Умее си от работата старикът  не ми е за изчисление, ама като е такава наредбата, няма какво да се прави. Та мислех, мислех, освен тебе няма друг да е свършил трети клас. Ще те назначим, рекъл, ама да си отваряш очите, работата ще си гледаш и няма много-много да хойкаш по хора и седенки, че аз не си поплювам, санким! Щом нещо кръшнеш, и ще те уволня моментално.

– А бе, чичо – рекъл наскърбен Гунчо, – за това ли ме намери достоен бе? Дотам ли я докарахме? Аз, с такова образование човек, с такъв ценз и толкова години наука да уча…

– Аз не съм те намерил, а законът го казва. Ако ти не харесва, иди в Заара и стани владика, санким, или пък омитай седенките из село, дорде ти се повлечат мустаците по земята, пък майка ти да ходи немила и недрага като сянка из село. Образование, образование – на ти тебе образование! За тая служба се предвижда човек, учен като тебе. Ако не беше тъй, хич нямаше да те потърся, санким…

Излязъл Гунчо из канцеларията, тръснал глава и хайде пак на скамбил при Марина.

Като се минали, десетина деня, свършило се брашното и майка му почнала да се заключва в зимника и да проплаква като на умряло. Видял се в чудо пак. Въртял насам, въртял натам, най-сетне се решил и приел службата. “Ще изкарам зимата криво-ляво, си мислел, а напролет ще я напусна и ще ида в града чиновник. Аз, дорде имам това образование…”

– Кротко се отнасяй с добичетата, момче – напътвал го чичо му Васил. – Луди работи тук не ще. Сутрин ще ги кърмиш, преди да е окнал говедарят още. Два пъти през деня вода от чешмата ще им носиш, ще ги чешеш, ще им подринваш да им е чисто и сеното ще го скубеш с куката наред от копата, а не да го мъкнеш с ръце все от едно място. И пази се от черния бик – му дума, – че замахва с рога понякога, санким! Легално стъпвай, когато си около тях, че бикове са това, не са овце. Луда кръв ври у тях. Не знае човек кога ще ги наскачат дяволите. И селска стока е. От всички е видяно. Дядо ти Тотьо като деца ги гледаше и коткаше. Очите си отваряй, санким!

Почнал работа Гунчо, ама все сърдит, все намусен. Не му е по сърце. Пък му се и подиграват другарите. Един ден, както оправял омотания повод на черния, не знам как се навел над главата му и нали е с образование, троснал му се, напсувал го и той изфучал, махнал с глава, наврял си левия рог в устата му и му разпрал бузата до ухото, та и кътните зъби му се лъснали чак.

Бря, ами сега? Притекли се писарят, кметът, селяни, заливали с ракия, посипвали със сол и чер пипер, най-сетне чичо му рекъл:

– Не става – рекъл – тъй, ами скоро при баба Дена!

Завели го при старата, подвалили го на пруста като вол, кога го коват, и едната му ръка държи чичо му, другата писарят, а на краката му седнали дядо Коста и Иван Маймунът. Сложила баба Дена очилата, вдянала памучен конец, намазан с чист восък, и почнала операцията.

Корава жена, брей! Като го подхванала, йолдашим, прибрала му двете страни на бузата и ръга ли, ръга с губерката, сякаш шие разпран джоб.

Мушка, ти казвам, и окото й не мига, а той грухти като нерез отдолу и пот тече по слепите му очи. Като го зашила, вързала възела, намазала го отгоре със сладкия мехлем и туй-то!

Какви бяха тия златни ръце бабини Денини бе, брате! За една неделя залепна оная ми ти буза, гаче ли не е било, и му мина като на куче… Малко накривичко го зашила и горната част отишла малко по-навътре, та му се вижда кучешкият зъб, ама и толкова ли да не е! Инак един белег му остана само, една драскотина и повече нищо.

Напусна службата Карабойкин Гунчо, вирна глава отново, развя перчем пак из село и де двама – и той трети.

– Не става тъй, момче!… Не бива тъй, санким – кори го чичо му в дюкяна. – Майка ти по чужди къщи изметува, а ти мотаеш крака от дюкян на дюкян. Не може тъй…

А Лъжлив Съби, изправен зад него, гледа върха на левия си цървул, смига и мърмори под нос:

– А, нищо му не е на момчето, то е с образование… и ценз има. Хайде, сега пък като му лепна и бикът още една диплома на бузата… Не се грижете. Тя неговата е лесна!…

 

Чудомир, “Под шарената черга”, издателство “Отечество”, София, 1981

Advertisements

За влиянието на възпитанието

 

 

 

Някакъв везир имал син тъпак.Везирът го изпратил при един учен с молба:

– Възпитайте го, може би ще поумнее!

Ученият дълго време възпитавал сина на везира, но безрезултатно. Изпратил той при бащата на момчето човек, който да каже: "Той не поумнява, а мене оглупява".

 

Ако момчето е въздържано и умно

да го възпиташ никак не е трудно.

Но по чугуна има ли ръжда –

и да я триеш – пак личи следа.

И седем пъти да окъпеш куче,

то няма от прахта да се отучи.

Христовият осел, към Мека път поел,

завърне ли се – пак ще е осел.

 

Саади, "Гюлестан"

"Народна култура", София 1983

Х И Т Л Е Р

РАЗКАЗИ ОТ ЧУДОМИР 

 

– Кой е онзи там отсреща, дето се влачи с двете патерици? Клетия, гледай как го е изкривил ревматизмът.

– Не е ревматизмът, а фашизмът.

– Кой е той?

– Личо бе, Личо бабин Дудин, от долната махала. Къщата му е долепена до Писановия дюкян. Той сега остаря и е недъгав, но преди Девети беше здрав, прав и имаше резачка за дърва. Резачка и едно магаре да му я вози. Тогава нямаше из града такива машини и добре се препитаваше човекът. Добре, но нали си е малко дяволит, взел че си кръстил магарето Хитлер.

Един ден го повикали да нареже дървата на Панталея Хаджикойов, а по онова време той колеше, той бесеше по нашия край. Пристигнал Личо с цялата си машинария, отворили му голямата кована порта, та се открил един двор като райска градина, магарето за пръв път видяло такава чудесия, сепнало се, забило крака в земята, не ще да влезе и не ще. Дърпа му въжето Личо, мушка го с пръчка – не мърда. Пак дърпа, пак мушка и вика:

– Дее… де бре, Хитлер! Де бре, шваба!

– Ти какво плещиш там бре – избоботил зад мермерната чешма Панталей Хаджикойов.

– Не ще бе, чорбаджи, срамува се да влезе у вас.

– Кой се срамува?

– Хитлер бе, чорбаджи, моят Хитлер, магарето ми.

– Маарш! – изревал Панталей. – Марш оттука, че като дойда ще стане само Личовци и магарета. Маарш!…

И Личо обърнал механизацията си и поел обратно за в къщи. Не се минало много, и двамата ангели-бангели от полицията го закарали в околийското, че бой, бой и оттогава се изкриви човекът, прегърби се и не можа да се изправи. После продаде резачката, половината двор продаде и преживява горе-долу.

– А какво стана с магарето Хитлер?

– То се изгуби още когато Личо беше арестуван, изчезна вдън земя като именника си и никаква диря не остави.

 

Чудомир, "Под шарената черга", издателство Отечество, София, 1981

Разкази от Чудомир

Наш Пенчо

 

Наш Пенчо е много речовит. Де що има партийни, профсъюзни, просветни, квартални и прочее събрания, той, макар и последен, трябва да вземе думата. И за да разкраси речта си, освен със "значи", "именно", "например" напоследък започна да прибавя обилно и "родният", "родната", "родното" и "народният", "народната", "народното" и "народните". Така разкрасена я поднася и при частни разговори.

– Родните облаци, казва, тази есен са доста сухи, а трябва, значи, да се сее. И както се е застудило например, родната слана скоро ще падне.

– Да, казвам, и родната инфлуенца може да се появи.

– Няма, казва, такава опасност, значи, защото народната медицина е на своя стражеви пост.

– Ти, казвам, за всеки случай нахлувай родната вълнена фланела, за да си сигурен.

– Именно, именно, прав си, например, прав си, значи…

        Мисля си, ако все така напредва в украсата на речта си наш Пенчо, скоро ще почне да казва "родната ни родина" и "народния народ".

Чудомир, "Под шарената черга",

издателство Отечество, София, 1981

Истински се вижда само със сърцето…

 

Blog Entry

…   – Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Много е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата…

     Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.

     – Моля те… опитоми ме! – каза тя.

     – На драго сърце – отговори малкият принц, – но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.

     – Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил – каза лисицата. – Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците  напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!

     – Какво трябва да направя? – попита малкият принц.

     – Трябва да бъдеш много търпелив – обясни лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далече от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо…

             ************************************

…   И се върна при лисицата.

     – Сбогом… – каза той.

     – Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

     – Същественото е невидимо за очите – повтори малкият принц, за да го запомни.

     – Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.

     – Времето, което съм изгубил за моята роза… – каза малкият принц, за да го запомни.

     – Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

     – Аз съм отговорен за моята роза… – повтори малкият принц, за да го запомни.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

"Малкият принц" – части