През 1836 г. избухва Пиротското въстание против грабежите на аянина Махмуд Капуджи баши и гръцкия владика Йероним. Въстанието обхваща: Пиротско, Нишко, Трънско, Височко, Знеполско и пр. Водител на заговорниците е хаджи Нешо. Още в първия ден на въстанието се явяват 8000 въоръжени дейци, които се държат много храбро и създават страх на турските бейове. Турция изпраща комисар от Битоля, и както в Берковско – само когато аянина и владиката биват сменени, тогава се разотиват въстаниците по домовете.
През 1837 г., само две години след героичната борба на берковчани, се разгаря второ Берковско въстание – Върбиновото въстание. След първото Берковско въстание и изгонването на аянина х. Шериф Мехмед, положението на българите не само не се подобрява, но се влошило още повече. На мястото му бива назначен друг бей, чиито синове с банда от делибашии безчинстват и потискат населението.
Виждайки, че няма закрила от никъде, населението въстава отново – 14 ноември – Коледни заговезни със съгласието на Сърбия, която пак обещала помощ. Този път въстанието имало много по-големи размери. Още в първия ден се явяват 18-20000 въстаници, които се укрепяват по балканските проходи и сръбската граница. Водители на въстанието са: Върбан Панов, Калчо Андреев от с. Белимел, Митю поп Андреев (писаря на първото – Манчовото въстание) и Кръстю Нешин от с. Копиловци. Най-активно участие вземат пак легендарните села: Чипровци, Превала, Белимел, Железна, Митровци, Влашко село, Копиловци, Главановци, Дива Слатина, Дълги дял, Горна Лука, Челюстница, Ковачица, Равна, Помеждин, Еловица и пр. Сърбия отново изменя на въстаналия край и не само войска, но и оръжие не праща. Турците водят пак преговори. Една част от въстаниците приемат да се върнат след обещанията, а по-голямата част се сражават дълго време по Балкана и постепенно отстъпват в Сърбия. Много от тези, които се завърнали по селата биват след това изловени, затворени и избити. Водителят на въстанието Върбан Панов се завръща тайно в родния си край, но бива предаден от негови роднини и обесен.
През 1838 г., две години след първото въстание в Пиротско, пламва второ Пиротско въстание.
И в Пиротско след изгонването на аянина Мехмед Капуджи баши и гръцкия владика Йероним положението не се подобрило, а още повече се влошава. Данъците биват много по-увеличени, ангарията на населението също; свирепствията и безчинствата на новия аянин били без край. Оплакванията на българите не се взимали под внимание от никого. Спасение населението виждало само във въстанието: или да умрат да не теглят, или да се освободят и отърват от турците. Водителите на въстанието са: дядо Божил с двамата си сина, Цоло баш княз, чорбаджи Константин, Куюмджи Недялко, Терзи Недялко и др. Главен организатор на въстанието е някой си Милое.
Въстават над 300 села и градове. Пирот бива заобиколен от 20000 въстаници и превзет. Били подпомогнати и от един сръбски капитан с негови хора, както било обещано, но сръбският крал Милош не искал да си разваля приятелството със Султана, арестува сръбския капитан и не дава помощта на българите. Въстаниците и без сръбска помощ решават да продължат борбата. Турците, посъветвани от Сърбия, направили големи отстъпки на българите (сами да си избират старейшини, да се намали ангарията, да си събират данъците, да си уреждат споровете, всеки чиновник да си има печат, понеже един данък са плащали по няколко пъти, тъй като чиновниците лъжели, че не бил платен и пр.). Населението се разотива по домовете; главните водители на въстанието биват предвидливи и избягват в Сърбия, но сърбите ги предават на турците. Над 5000 души биват затворени да гният из турските тъмници.
Тази анархия в Турция, насилията и грабежите, некадърността на централната власт да се справи с положението и станалите въстания и кръвопролития предизвикват така наречените турски реформи.
Западноевропейските велики сили: Англия, Франция, Германия, които са познавали, по-добре от всички, зверствата и тиранията в Турция, вместо да се погрижат за освобождението на България, желаят да спасят Турската империя, за да я имат винаги за съюзница и я поставят срещу Русия. Виждайки, че Турция при това положение се разкапва, те решават да я реформират, за да я спасят. По съвета и предложенията на западноевропейските сили през 1839 г. султан Абдул Меджит издава много шумния на времето ферман “Хати-шериф” от Гюлхане. С този ферман се провъзгласява, но само на книга, не и в действителност, равноправие между християни и мохамедани в Турция. Според него, всички поданици са равни пред законите, осигурява се живота, честта и имуществото на всички; предвижда се да се вземат войници от всички народности в държавата, правят се данъчни реформи и пр.
На следната 1840 година султан Абдул Меджит издава “Танзимат”, с който се прокарват и административно-полицейски промени. Основават се така наречените вилаети (окръзи) и във всеки от тях по един менджилис (съвет), в който като съветници без глас трябва да влязат представители и от раята.
Всички тия реформи, както споменахме, остават на книга. Владеещата турска класа, живяла векове на гърба на българите, не могла да се помири нито за момент с това положение – поробената рая да бъде равна на нея и продължава не само със старите, но и с нови начини да потиска и изсмуква населението. Положението на българите не се подобрява нито с косъм. Турците си остават пак пълни господари, а раята напълно безправна.
Доброто начинание с данъчната реформа бива напълно извратено. Вместо старите турски феодали – така наречените спахии и султани – при които българите бяха заробени и закрепостени, и които спахии сами определяха данъка и разполагаха както си искат с честта и имота на българина, за сметка на това, гдето даваха във време на война известно число войници, сега данъците бяха определени и ги събираха чиновници. Но на тия чиновници не се плащало добре и навреме, биват им дадени големи права и всред тях се развива рушветчийството, подкупите, злоупотребленията и насилията.
Колкото до параграфа, с който се предвижда да се събират войници от всички народности, самото турско правителство се отказва да го приложи, понеже се страхувало да даде оръжие в ръцете на българите. Що се отнася до вилаетските менджлиси (съвети) с участието на българите в тях, те се превръщат в противобългарски органи. В тия вилаетски съвети турците приемат най-консервативните и реакционни елементи от обществото – българските чорбаджии, които стават послушни оръдия на турците и в дружба с тях, ограбват труда и потта на българина. Вместо по-светли дни, за българина настават още по-черни години.
Вярна картина от тая епоха, която покъртва сърцето на читателя, за безправието и робското положение на българите ни дава френският пътешественик Бланки в своята книга “Voyage en Bulgarie en lanee 1841”. Към края на 1841 г.Бланки посещава България, като минава през Видин, Ниш, Пирот, София, Пазарджик, Пловдив, Хасково за Цариград. Бланки вижда как българите бягат сгушени да се крият от гавазите, които го придружават; как гавазите влизат насила в българските къщи и се разпореждат там като пълни господари; как турците впрягат 10 души българи в собствената кола на Бланки, за да я изтеглят през баира; как самите турци му възразяват: “Ба, че не са ли те създадени за това?”; как турското правосъдие не обръща никакво внимание на българските оплаквания; как турски банди бродят по пътищата и нападат минаващите; как Хати-шерифа и Танзимата не се спазват никак от турците и в заключение на книгата си Бланки казва: “Европа, която с право показва такъв жив интерес към негрите, не знае, че на прага на нейното жилище или по-добре в нейната пазва, живеят повече от 7 милиона същества християни като нас, които в качеството на такива, са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски държави имат свои представители. Европа никак не знае, че в тоя час няма в Турция ни една жена християнка, чиято чест да не е на разположение на първия мюсюлманин, комуто би имала нещастието да хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато и както им скимне, в къщата на един християнин и взимат оттам каквото им допадне; че всяко оплакване е по-опасно от съпротивление; и че най-незначителните гаранции, на които би се радвал последният, в която и да било от назад останалите държави, ще бъде истинско благополучие за жителите на България. Аз не казах още всичко и сигурно далеч съм от това да съм видял всичко. Би трябвало да означа селяните, нанизани на синджири, за да влачат моята кола, да опиша шествието на роби и робини до Цариград, би трябвало най-после да допълня тия потресаващи картини. Нека Турската империя бъде запазена, ако това е необходимо за мира в Европа; ала нека се реформира нейната администрация от край до край за чест на нас – християнските и цивилизовани народи. Управлението, на което са подчинени българите, е една обида за човешкото естество, то е един вечен позор за европейските правителства, както беше позор пиратството в Алжир преди нашето завоевание. Една само дума би стигнала, за да се тури край на тоя скандал: но кога Европа ще я каже? Толкова коалиции са били правени досега в името на политически интереси; няма ли още една в името на човечеството?”
Така пише Бланки за тиранията на турците през 1841 г.
Следва продължение…
SVETNIKMAL - AROUND ME 