Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение 1

В Шумен известието за общо въстание на 16 септември също било получено,  а отменяването му – не, и затова шуменци обявяват набързо разгласеното въстание. Една чета от 20 души отива на сборния пункт в Драгоевския балкан, но като не намират и не идва никой, потегля за Котленско и Сливенско, гдето по пътя научават, че въстанието е отложено и се разпръсват.

Също така стои положението и в Червена вода – сборният пункт на въстаниците от Русе и околността. В този край начело стоял учителят-революционер Тома Кърджиев с помощник Велко Абаджиев. Освен откъснатостта, друга причина за неуспеха на въстанието е и предателството. В деня на въстанието главният ръководител Тома Кърджиев и помощниците му биват арестувани и откарани в 4-tazalaznameТърново. Това не отчайва селяните. Те развяват готовото знаме, ушито от Петрана Т. Обретенова, дъщеря на баба Тонка и най-тържествено го освещават в селската църква при участието на свещениците Кръстю Стойков и Стоян Станчев. Начело с новия си войвода Върбан Йорданов те потеглят към Търново, където мислели че ще заварят вече свободно Българско царство, но също така както първите по пътя разбират за отмяната на въстанието и се пръскат.

Времето на Левски и Каравелов се последва от величавата епична борба на българския народ – Априлското въстание 1876 г. – „кървавата песен“ на Балкана, с която българския народ записа името си между най-храбрите народи в света и която докара най-сетне след 500-годишно робство и стотина опити за освобождение свободата на българския народ. Имената: Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица, Новата махала, Кръвеник, Бяла Черква и пр. ще останат за вечни времена свети места – дали свидни жертви за свободата на родината ни през тази героична борба. Бенковски, Волов, Каблешков, Петлешков, Тодор Икономов, Цанко Дюстабанов, Георги Измирлиев, Стефан Пешев, славният Бачо Киро и хиляди още именни и безименни герои навеки ще служат за пример на младите поколения и ще им посочват как трябва да се служи на народ и родина.

Трябва да отбележим, че за Априлското въстание някои наши общественици и до днес имат съвсем неправилно схващане. Те го смятат за един несериозен бунт, без всякакви изгледи за успех и пр. Фактите говорят тъкмо противното. Априлската епопея бива замислена от Б.Ц.Р.К.  и българските апостоли с голяма сериозност и подготвена най-старателно в унисон с тогавашното международно положение, което благоприятствало повече от всякой друг път за въстание.

Нека не забравяме, че още през юни 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва всеобщо въстание и цяла година херцеговци се сражават най-храбро, като отблъсват навсякъде турците. От турските зверства трепна дори и бездушна за българите Западна Европа (Англия, Франция и Германия). Става дипломатически въпрос. Султан Абдул Азис се отказва от престола в полза на племенника си Мурад V, но той не удовлетворява исканията на херцеговци, и някои европейски държави се намесват  в тая политика.

Сърбия и Черна гора и те гласят за пролетта война с Турция, за което известяват и преговарят с българските войводи и апостоли за обща борба. Войната между Русия и Турция също е накипяла.

Българските емигранти и те се готвят с хиляди от десетки места да навлязат в България в помощ на въстанието, което виждаме отчасти след минаването на Ботев и само грозното предателство, което стана причина въстанието да избухне преждевременно, откъсна българския народ от настъпващите събития и той трябваше да се бори сам, недоприготвил се още, с много по-силния враг. Настъпилата само след двадесет дни Сръбско-турска война и после Руско-турската освободителна война, ясно ни показват, че Априлското въстание не е един несериозен бунт, откъснат от околните събития, а велика гигантска замислена и подготвена борба за освобождението на българския народ, която, наистина, предизвика намесата на Русия и се дойде до освобождението.

(На Априлското въстание и други събития се спираме по-малко, понеже за тях има писано доста в нашата литература).

Тия епични борби ние не можем да отделяме от легендарния подвиг на Ботев,ХРИСТО-БОТЕВ литнал с дружина въоръжени борци да помага на славните Априлци.

Много винят Ботев, че той бил авантюрист, като мислел с една чета, че ще събори Турската империя. Това е пълно неразбиране и извращаване на събитията. Ще изясним накратко и тоя въпрос.

Както споменахме, когато се замисля Априлското въстание, организира се и участието на многохилядната будна българска емиграция в чужбина. Започва се нейното въоръжаване, събиране и подготовка, като се предвижда в деня на въстанието от десетки места в България ва навлязат чети и помогнат на въстаналите села и градове.

В това отношение било направено доста много. Миналите след Ботев чети, тръгнали да го догонят и помогнат на въстаналия край, за които ще стане дума по-после, ясно ни сочат за това. Колкото за Ботев, защо той, а не друг застава начело на дружина, въпросът стои така: отначало Ботев не е тъкмен за войвода, а за такива, които ще поведат българската емиграция на бой с петвековните тирани са били гласени старите изпитани войводи-познавачи на Балкана: П. Хитов, Ф. Тотю, Илю войвода и др. Но когато въстанието избухва преждевременно, нито българската емиграция е била напълно още готова, нито старите войводи при това положение, без да знаят какво става в България, желаят да минат отвъд Дунав.

Но българската емиграция в крайдунавските градове пламти от желание да мине отвъд Дунава, за да помага на въстаналия роден край. Когато старите войводи отказват, крайдунавската емиграция се обръща към своя любимец – душата на българите в чужбина – Христо Ботев, да я води да умре за свободата на България. Ботев, който беше посветил целия си живот на народната свобода и пял ежечасно за „мило бащино огнище“ и „кога куршум пропее над село“, не можеше да откажена българската емиграция. Това щеше да бъде най-подлата измяна на народното дело и на това, за което той цял живот е работил с мисъл и дело. Въпреки незапознат с военното дело, въпреки че не познава добре местата, когато Врачанският комитет със Стоян Заимова го уверява, че Врачанският край ще се надигне при първото появяване на емиграцията, Ботев приема да стане вожд на тая емиграция. Така той умря като истински народен вожд, и всичко друго би било измяна и предателство.

Трябва да споменем, че в Априлското въстание била посветена и Македония, за която напоследък се доказа, че била кръстосвана навремето и от Левски, а не както твърдяха биографите на Левски, че той не е ходил в Македония.

Когато въстанието избухва преждевременно, македонците не успяват да въстанат, а само една чета, предводителствана от войводата Димитър поп Георгиев, излиза на борба с турците. Знамето на тази македонска чета е ушито в Солун от Станимира – дъщеря на будната българка баба Неделя. На знамето имало изобразен лъв и девиз: „Да се вдигнат македонците, за да бъдат освободени“.

 

Следва продължение …

 

Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение

volov-6untitled5971534790087597001399720141_634194_600x458_actualno

 

Когато говорим за революционната дейност през тази епоха, не бива да забравяме и делото на Каравелов. Въпреки, че Каравелов в края на живота си, изморен, отчаян, се отказа от революционната дейност, той има заслуги за изграждането на революционното движение у нас и ние не можем да не му ги признаем. След Раковски, Каравелов е негов заместник, а през времето на Левски пръв негов другар.∗

Един от воеводите през това време, явил се в услуга за изграждането на революционните комитети от двете страни на Балкана, е Стоян Велков Софийски от с. Желява – Софийско, който през 1878 г. с чета от 25 души кръстосва по Стара планина.

През юни 1875 г. избухва въстанието на Босна и Херцеговина. В помощ на епохалните борби на тия балканци се стичат от Румъния, Сърбия, Гърция много български доброволци, които вземат живо участие в едногодишните боеве с турците.

Успешното въстание в Босна и Херцеговина, техните паметни борби през цялото лято и безсилието на турците да се справят с това въстание, насърчава българите и през август 1875 г. Българският Ц. К. решава да се обяви на 16 септември в България общо въстание, като в България минат и някои чети отвън. С въстанието се бързало, понеже моментът се считал много удобен. За целта Ботев като председател на новия Ц. К. отива в Русия да вика Филип Тотю, но нито той, нито Панайот Хитов имали възможност да минат в България така бързо, по липса на средства и предварителна подготовка. Ц. К. като разбира, че въстанието не ще бъде добре подготвено и не ще има успех, решава да отложи въстанието, но на някои места като Стара Загора, Шумен и Русе комитетите не получили нареждането за отлагане и повдигнали набързо, за десетина дни, приготвените въстания.

В Старозагорския революционен окръг водител бил Стамболов. Още с пристигането си, на 29 август 1875 г., той настоява пред местния комитет да се провъзгласи веднага въстание и въпреки несъгласието на много от членовете на комитета, че е много прибързано, Стамболов се налага и бива взето решение за въстание, като се разпространява до населението и специална прокламация, отпечатана още в Букурещ.

Въстанието бива определено за 16 септември, като за целта из околността биват разпратени агитатори. Планът на въстанието бил следният: на 16 вечерта селяните от околните места, водени от специални пратеници, ще се съберат на три пункта извън града, където ще се явят на един от пунктовете и градските въстаници; след като се съединят, ще ударят на града, ще го завземат, след това ще завземат и по-далечните градове, а ако не могат да заемат града, ще заминат за Габрово, та да се съединят с търновските въстаници за общо действие.

През деня на 16 септември старозагорските чорбаджии подушват, че се готви въстание и съобщават това на конака. Щабът на въстаниците – една чета от около 25 души, предводителствана от Георги Апостолов, като научава за издайничеството, побързва да напусне града и отива на уречените пунктове, но вечерта като не намерили никакви други въстаници от селата потеглят сами за балкана, където след дълги скитания четата бива разпръсната.

Същата вечер четата на Георги Апостолов не била сама. На един от определените пунктове от съседните села Арабаджиево и Обруклия се явява чета, предвождана от пратеника Андрей Момчев, но нощната тъмнина и пустия характер на местността попречват четите да се срещнат. След дълго очакване Андрей Момчев отива в града да провери какво става, че не идват въстаниците, но турците били вече на крак, той бива хванат и четата се разпръсва.

На третия пункт също се явили въстаналите селяни от Гюреджии и Караджелии под водителството на Христо Шиваров, но и той като се лутал и не намерил през нощта никого, се завръща по селата. Така пропада Старозагорското въстание.

 

Следва продължение…

На снимките: горе – Панайот Волов, Олимпий Панов; долу – Стефан Стамболов, Георги Бенковски


∗ След Върховното Народно Българско тайно гражданско началство на Раковски и след първия Български централен комитет на Д. Диамандиев, Ат. Андреев и пр., Каравелов и Левски съставиха най-дейния Б.Ц.Р.К., в състав: Л. Каравелов – председател, Д. Ценович – касиер, Олимпий Панов – деловодител, Васил Левски – апостол в България, Ангел Кънчев – кореспондент на тайните комитети, Христо Иванов Големия – учредител на тайната поща, Димитър Общи – учредител на тайната полиция, П. Хитов – началник на военните сили, Д. Хр. Попов, Никола Обретенов, Д. Горов – преносвачи на тайната кореспонденция. Постоянни членове на Привременното правителство биват избрани: Л. Каравелов, В. Левски, А. Кънчев, Д. Общи, Хр. Ив. Големия и П. Хитов.
След смъртта на Узунов – заместник на Левски – на 21.VІІІ.1874 г. в Букурещ се основава нов Б. Ц. Р. К. в състав: председател – Л. Каравелов, помощници – Хр. Ботев, Киряк Цанков, О. Панов и Т. Пеев, с главна задача: да възобнови революционните комитети в България и свика главно събрание на 25. ХІІ. в Букурещ.
На главното събрание на делегатите от България и чужбина /25.ХІІ./ понеже председателят на комитета Л. Каравелов, отчаян от несполуките, се отказва доброволно от комитетското дело, се избира нов централен комитет начело с Христо Ботев – председател и Ст. Стамболов. Задачата на този комитет е да се продължи комитетската работа, като през 1875 г. се вдигне общо въстание, но неуспехът на въстанието и някои вътрешни спорове накарват Ботев да си подаде оставката като председател на Б. Ц. Р. К.
В края на 1875 г. в Гюргево се образува нов Б. Ц. Р. К. със състав: Гаврил Хлътов /Георги Бенковски/, Ст. Заимов, П. Волов, Г. Икономов, Хр. Караминков, Ник. и Георги Обретенови, Ст. Стамболов, Г. Апостолов, Ил. Драгостинов, Ив. х. Димитров, Д. Горов, Н. Славков и Г. Измирлиев – Македончето.
Последният Б. Ц. Р. К. е така нареченият Б. Ц. Благотворителен Комитет в Букурещ с председател: Владимир Йонин, подпредседател: О. Панов и членове: П. Енчев, И. Х. Висковски, Ив. Кавалджиев, Д. И. Иванов, Ст. Стамболов и Ив. Вазов.

 

 

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век

     Значение на католическите мисионери. Движение на славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина 1605-1608 г. Начало на черковната борба 1605 г. Заговорът на Охридския архиепископ Атанасий 1615 г. Католишките епископи Илия Маринов и Петър Богдан за българите 1635-39 г. Бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г. Търговищенското въстание 1645 г. Петър Парчевич и неговата дейност 1646-1674 г. Потурчването на чепинските българи 1657 г. Първата Руско-турска война и отношението на българите към нея 1677-1681 г. Разбиването на турците при Виена и положението в България 1683 г. Търновското въстание 1686 г. Падането на Белград и Ниш 1688 г. Чипровското въстание 1688 г. Въстанието в Западна България и Северна Македония 1699 г. Страхил войвода и въстанието в Пловдив и Пазарджик 1690 г. Български отряди във войските на Петър Велики при Азов 1699 г. Мариното въстание в Търново 1700 г.

Въпреки първите неуспехи за свобода, борбите в България не стихват. Зачестилите войни на Австрия, Венеция, Полша и Русия с Турция и разслабването на турските сили подкрепят надеждата на българите, че краят на отоманското могъщество наближава.

Голяма роля през този период изиграват католическите проповедници в България – били те чужденци или българи. Влизайки в допир със свободните западно-европейски държави, католическите проповедници носят оттам свободолюбиви идеи. Българският народ поглъщал жадно техните разкази за свободен живот и горещо желаел да има кой да го поведе на борба за освобождение. Такива дейци не закъсняват да се явят. Дори чужденци – католически мисионери – обичайки българския народ заради неговото трудолюбие и добродушие, стават самоотвержени защитници и дейци за неговата свобода. Ведно с българските дейци, те подпомагат борбата на българския народ. Тяхната помощ не е пряка, а косвена. В повечето случаи те не са организатори на въстания, но пък разпалват духа на българите и ги насърчават в тяхното освободителско дело. С това ролята на тези дейци в оная тъмна за народа ни епоха е неоценима.

Не бива да виним българите, които са напуснали православието и са приели католичеството, или дори са станали проповедници на католицизма в България. Това е било не тяхно вътрешно убеждение, а политика. Католицизмът е бил за тях прикритие за повече права и свободна дейност за организиране на българския народ, понеже католическите мисионери в Турция се покровителствали от папата и западно-европейските държави и се ползвали с доста големи права.

През 1605-1608 г. славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина готвят общо въстание и се обръщат за помощ към Савойския дук (Италия). Последният приготвя подробен план за война в съюз с Испания и Персия, но планът му не бил одобрен от Испанския крал и въстанието се отлага.

През 1605 г. започва и черковната ни борба против гръцката патриаршия, борба, засвидетелствана със султански ферман от същата година. Още през царуването на султан Мурад ІІІ (1574-1594) има оплаквания на българите срещу гърците и гръцката патриаршия. Това се вижда от фермана, в който се споменава за друг, по-стар ферман, но от кои селища са тези оплаквания, не се знае.

Първи точни исторически известия за оплаквания имаме от 1605 г., направени от българите из околиите: Софийска, Пиротска и Брезнишка. По-рано българите плащали на патриаршията 60 акчета (аспри) за един свещеник и 6 за всеки един рая, а патриаршията ги увеличила на 400 за свещеник и 12 за рая. Издаденият в 1605 г. ферман от султан Ахмед Хано Гази (1603-1616) потвърждава стария ферман и удовлетворява молбата на българите.

През 1615 г. Охридският архиепископ Атанасий организира цяла Македония, подготвя 15000 въоръжени бойци, като изработва подробен план за прогонване на турците от Европа и за превземането на Цариград и Архипелага, за което се обръща към Неаполския вицекрал да издейства помощ и от Испания. На 28 юни 1615 г. архиепископ Атанасий излага лично тоя план пред управителя на Палермо. Иска главно оръжие за 15000 българи и снаряжение за 4000 конници. От Испания иска само 5000-6000 войници в помощ. Планът му не бил изпълнен поради смяна на управителя и нареждането на Испанския крал да се отложи въстанието за по-късно, понеже бил зает в борба с пиратството.

Документите (доклади, послания и пр.) по това въстание са събрани в сборника  “Monumenta Historica Slavorum Meridionalium” т. ІІ, съставен по италианските библиотеки от варшавския професор Викенти Макушев. (Писмата и документите са писани на провинциален староиталиански език). На български са преведени от Аврелиан в “Българска сбирка”, г. ХІХ, кн. 6-7. Преведено е едно писмо “Прошение от Атанасий, патриарх на І Юстиниана за изпъждане на турчина от всичко, каквото притежава в Европа”.

За дипломатическата дейност на архиепископ Атанасий из Австрия, Италия, Испания, Русия и пр. говори и Е. Голубински в “Сношения с Востоком”, ч. І, стр. 303, ч. ІІ, стр. 123.

След един увод за ужасите на турците, архиепископ Атанасий казва, че пропътувал Тракия, Северна България, Сърбия, Босна, Далмация, Албания, Гърция и Архипелага – изобщо всичко, което държал и владеел турчинът в Европа; че славянският и българският елементи са много повече; че са запазили своя свободолюбив дух и са готови за борба, и той се заема да ги организира. Със своите подвластни епископи, архиепископи, монаси и пр. организира Балканите и подготвя, заедно с някой си викарий Д. Александър Мутело, 15000 бойци за въстание. Когато отива и се допитва до Беневентския граф, под-крал на Неаполитанското кралство, той ги съветва да отложат въстанието, за да получат помощ и от Испанския крал.

Българите чакат, но като виждат, че помощта закъснява, решават да продължат делото и биват отново готови, но пак им се предписва заповед от Испания да чакат, та и тя в удобен случай да отправи войска и изгонят турците. Българите пак послушват, но като виждат, че преговорите се протакат, упълномощават Атанасий лично да отиде и моли Неаполитанския княз и Испанския крал за помощ.

От Испания Атанасий иска само 5-6 хиляди войници (испанци и италианци) и най-вече достатъчно оръжие и муниции за 15000 души и седла, юзди, оръжие за 4000 конници. Ако желаят могат да пратят и по-голяма помощ.

Атанасий изработва подробен план и за превземането на Цариград, с подробни изчисления на кои острови, градове и села по колко готови хора за вдигане оръжие има и кой откъде трябва да настъпи. За превземането на Цариград иска и една флота от 80 галери да пренася войски и пр., която да завладее островите, включително о-в Крит. При нападението на Цариград предвижда да бъде запален, от християните в града, от шест страни, за да се образува суматоха. Тия приготовления на българите останали напразни, защото те дълго време били възпирани и лъгани, докато Атанасий умрял.

Малко по-късно 1635-39 г. в България работят и будят народа католическите епископи Илия Маринов и Петър Богдан. В 1635 год. Илия Маринов в едно послание пише: “Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на църквите, опожаряват селата. Такова нещо не е ставало, откакто турчин е завзел тая страна”. Петър Богдан също пише, че “това иго вече не може да се понася”.

Следва продължение…