Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение 1

В Шумен известието за общо въстание на 16 септември също било получено,  а отменяването му – не, и затова шуменци обявяват набързо разгласеното въстание. Една чета от 20 души отива на сборния пункт в Драгоевския балкан, но като не намират и не идва никой, потегля за Котленско и Сливенско, гдето по пътя научават, че въстанието е отложено и се разпръсват.

Също така стои положението и в Червена вода – сборният пункт на въстаниците от Русе и околността. В този край начело стоял учителят-революционер Тома Кърджиев с помощник Велко Абаджиев. Освен откъснатостта, друга причина за неуспеха на въстанието е и предателството. В деня на въстанието главният ръководител Тома Кърджиев и помощниците му биват арестувани и откарани в Търново. Това не отчайва селяните. Те развяват готовото знаме, ушито от Петрана Т. Обретенова, дъщеря на баба Тонка и най-тържествено го освещават в селската църква при участието на свещениците Кръстю Стойков и Стоян Станчев. Начело с новия си войвода Върбан Йорданов те потеглят към Търново, където мислели че ще заварят вече свободно Българско царство, но също така както първите по пътя разбират за отмяната на въстанието и се пръскат.

Времето на Левски и Каравелов се последва от величавата епична борба на българския народ – Априлското въстание 1876 г. – „кървавата песен“ на Балкана, с която българския народ записа името си между най-храбрите народи в света и която докара най-сетне след 500-годишно робство и стотина опити за освобождение свободата на българския народ. Имената: Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица, Новата махала, Кръвеник, Бяла Черква и пр. ще останат за вечни времена свети места – дали свидни жертви за свободата на родината ни през тази героична борба. Бенковски, Волов, Каблешков, Петлешков, Тодор Икономов, Цанко Дюстабанов, Георги Измирлиев, Стефан Пешев, славният Бачо Киро и хиляди още именни и безименни герои навеки ще служат за пример на младите поколения и ще им посочват как трябва да се служи на народ и родина.

Трябва да отбележим, че за Априлското въстание някои наши общественици и до днес имат съвсем неправилно схващане. Те го смятат за един несериозен бунт, без всякакви изгледи за успех и пр. Фактите говорят тъкмо противното. Априлската епопея бива замислена от Б.Ц.Р.К.  и българските апостоли с голяма сериозност и подготвена най-старателно в унисон с тогавашното международно положение, което благоприятствало повече от всякой друг път за въстание.

Нека не забравяме, че още през юни 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва всеобщо въстание и цяла година херцеговци се сражават най-храбро, като отблъсват навсякъде турците. От турските зверства трепна дори и бездушна за българите Западна Европа (Англия, Франция и Германия). Става дипломатически въпрос. Султан Абдул Азис се отказва от престола в полза на племенника си Мурад V, но той не удовлетворява исканията на херцеговци, и някои европейски държави се намесват  в тая политика.

Сърбия и Черна гора и те гласят за пролетта война с Турция, за което известяват и преговарят с българските войводи и апостоли за обща борба. Войната между Русия и Турция също е накипяла.

Българските емигранти и те се готвят с хиляди от десетки места да навлязат в България в помощ на въстанието, което виждаме отчасти след минаването на Ботев и само грозното предателство, което стана причина въстанието да избухне преждевременно, откъсна българския народ от настъпващите събития и той трябваше да се бори сам, недоприготвил се още, с много по-силния враг. Настъпилата само след двадесет дни Сръбско-турска война и после Руско-турската освободителна война, ясно ни показват, че Априлското въстание не е един несериозен бунт, откъснат от околните събития, а велика гигантска замислена и подготвена борба за освобождението на българския народ, която, наистина, предизвика намесата на Русия и се дойде до освобождението.

(На Априлското въстание и други събития се спираме по-малко, понеже за тях има писано доста в нашата литература).

Тия епични борби ние не можем да отделяме от легендарния подвиг на Ботев, литнал с дружина въоръжени борци да помага на славните Априлци.

Много винят Ботев, че той бил авантюрист, като мислел с една чета, че ще събори Турската империя. Това е пълно неразбиране и извращаване на събитията. Ще изясним накратко и тоя въпрос.

Както споменахме, когато се замисля Априлското въстание, организира се и участието на многохилядната будна българска емиграция в чужбина. Започва се нейното въоръжаване, събиране и подготовка, като се предвижда в деня на въстанието от десетки места в България да навлязат чети и помогнат на въстаналите села и градове.

В това отношение било направено доста много. Миналите след Ботев чети, тръгнали да го догонят и помогнат на въстаналия край, за които ще стане дума по-после, ясно ни сочат за това. Колкото за Ботев, защо той, а не друг застава начело на дружина, въпросът стои така: отначало Ботев не е тъкмен за войвода, а за такива, които ще поведат българската емиграция на бой с петвековните тирани са били гласени старите изпитани войводи-познавачи на Балкана: П. Хитов, Ф. Тотю, Илю войвода и др. Но когато въстанието избухва преждевременно, нито българската емиграция е била напълно още готова, нито старите войводи при това положение, без да знаят какво става в България, желаят да минат отвъд Дунав.

Но българската емиграция в крайдунавските градове пламти от желание да мине отвъд Дунава, за да помага на въстаналия роден край. Когато старите войводи отказват, крайдунавската емиграция се обръща към своя любимец – душата на българите в чужбина – Христо Ботев, да я води да умре за свободата на България. Ботев, който беше посветил целия си живот на народната свобода и пял ежечасно за „мило бащино огнище“ и „кога куршум пропее над село“, не можеше да откаже на българската емиграция. Това щеше да бъде най-подлата измяна на народното дело и на това, за което той цял живот е работил с мисъл и дело. Въпреки незапознат с военното дело, въпреки че не познава добре местата, когато Врачанският комитет със Стоян Заимов го уверява, че Врачанският край ще се надигне при първото появяване на емиграцията, Ботев приема да стане вожд на тая емиграция. Така той умря като истински народен вожд, и всичко друго би било измяна и предателство.

Трябва да споменем, че в Априлското въстание била посветена и Македония, за която напоследък се доказа, че била кръстосвана навремето и от Левски, а не както твърдяха биографите на Левски, че той не е ходил в Македония.

Когато въстанието избухва преждевременно, македонците не успяват да въстанат, а само една чета, предводителствана от войводата Димитър поп Георгиев, излиза на борба с турците. Знамето на тази македонска чета е ушито в Солун от Станимира – дъщеря на будната българка баба Неделя. На знамето имало изобразен лъв и девиз: „Да се вдигнат македонците, за да бъдат освободени“.

Следва продължение …

Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение

 

Когато говорим за революционната дейност през тази епоха, не бива да забравяме и делото на Каравелов. Въпреки, че Каравелов в края на живота си, изморен, отчаян, се отказа от революционната дейност, той има заслуги за изграждането на революционното движение у нас и ние не можем да не му ги признаем. След Раковски, Каравелов е негов заместник, а през времето на Левски пръв негов другар.∗

Един от воеводите през това време, явил се в услуга за изграждането на революционните комитети от двете страни на Балкана, е Стоян Велков Софийски от с. Желява – Софийско, който през 1878 г. с чета от 25 души кръстосва по Стара планина.

През юни 1875 г. избухва въстанието на Босна и Херцеговина. В помощ на епохалните борби на тия балканци се стичат от Румъния, Сърбия, Гърция много български доброволци, които вземат живо участие в едногодишните боеве с турците.

Успешното въстание в Босна и Херцеговина, техните паметни борби през цялото лято и безсилието на турците да се справят с това въстание, насърчава българите и през август 1875 г. Българският Ц. К. решава да се обяви на 16 септември в България общо въстание, като в България минат и някои чети отвън. С въстанието се бързало, понеже моментът се считал много удобен. За целта Ботев като председател на новия Ц. К. отива в Русия да вика Филип Тотю, но нито той, нито Панайот Хитов имали възможност да минат в България така бързо, по липса на средства и предварителна подготовка. Ц. К. като разбира, че въстанието не ще бъде добре подготвено и не ще има успех, решава да отложи въстанието, но на някои места като Стара Загора, Шумен и Русе комитетите не получили нареждането за отлагане и повдигнали набързо, за десетина дни, приготвените въстания.

В Старозагорския революционен окръг водител бил Стамболов. Още с пристигането си, на 29 август 1875 г., той настоява пред местния комитет да се провъзгласи веднага въстание и въпреки несъгласието на много от членовете на комитета, че е много прибързано, Стамболов се налага и бива взето решение за въстание, като се разпространява до населението и специална прокламация, отпечатана още в Букурещ.

Въстанието бива определено за 16 септември, като за целта из околността биват разпратени агитатори. Планът на въстанието бил следният: на 16 вечерта селяните от околните места, водени от специални пратеници, ще се съберат на три пункта извън града, където ще се явят на един от пунктовете и градските въстаници; след като се съединят, ще ударят на града, ще го завземат, след това ще завземат и по-далечните градове, а ако не могат да заемат града, ще заминат за Габрово, та да се съединят с търновските въстаници за общо действие.

През деня на 16 септември старозагорските чорбаджии подушват, че се готви въстание и съобщават това на конака. Щабът на въстаниците – една чета от около 25 души, предводителствана от Георги Апостолов, като научава за издайничеството, побързва да напусне града и отива на уречените пунктове, но вечерта като не намерили никакви други въстаници от селата потеглят сами за балкана, където след дълги скитания четата бива разпръсната.

Същата вечер четата на Георги Апостолов не била сама. На един от определените пунктове от съседните села Арабаджиево и Обруклия се явява чета, предвождана от пратеника Андрей Момчев, но нощната тъмнина и пустия характер на местността попречват четите да се срещнат. След дълго очакване Андрей Момчев отива в града да провери какво става, че не идват въстаниците, но турците били вече на крак, той бива хванат и четата се разпръсва.

На третия пункт също се явили въстаналите селяни от Гюреджии и Караджелии под водителството на Христо Шиваров, но и той като се лутал и не намерил през нощта никого, се завръща по селата. Така пропада Старозагорското въстание.

 

Следва продължение…

На снимките: горе – Панайот Волов, Олимпий Панов; долу – Стефан Стамболов, Георги Бенковски

---

∗ След Върховното Народно Българско тайно гражданско началство на Раковски и след първия Български централен комитет на Д. Диамандиев, Ат. Андреев и пр., Каравелов и Левски съставиха най-дейния Б.Ц.Р.К., в състав: Л. Каравелов – председател, Д. Ценович – касиер, Олимпий Панов – деловодител, Васил Левски – апостол в България, Ангел Кънчев – кореспондент на тайните комитети, Христо Иванов Големия – учредител на тайната поща, Димитър Общи – учредител на тайната полиция, П. Хитов – началник на военните сили, Д. Хр. Попов, Никола Обретенов, Д. Горов – преносвачи на тайната кореспонденция. Постоянни членове на Привременното правителство биват избрани: Л. Каравелов, В. Левски, А. Кънчев, Д. Общи, Хр. Ив. Големия и П. Хитов.

След смъртта на Узунов – заместник на Левски – на 21.VІІІ.1874 г. в Букурещ се основава нов Б. Ц. Р. К. в състав: председател – Л. Каравелов, помощници – Хр. Ботев, Киряк Цанков, О. Панов и Т. Пеев, с главна задача: да възобнови революционните комитети в България и свика главно събрание на 25. ХІІ. в Букурещ.

На главното събрание на делегатите от България и чужбина /25.ХІІ./ понеже председателят на комитета Л. Каравелов, отчаян от несполуките, се отказва доброволно от комитетското дело, се избира нов централен комитет начело с Христо Ботев – председател и Ст. Стамболов. Задачата на този комитет е да се продължи комитетската работа, като през 1875 г. се вдигне общо въстание, но неуспехът на въстанието и някои вътрешни спорове накарват Ботев да си подаде оставката като председател на Б. Ц. Р. К.

В края на 1875 г. в Гюргево се образува нов Б. Ц. Р. К. със състав: Гаврил Хлътов /Георги Бенковски/, Ст. Заимов, П. Волов, Г. Икономов, Хр. Караминков, Ник. и Георги Обретенови, Ст. Стамболов, Г. Апостолов, Ил. Драгостинов, Ив. х. Димитров, Д. Горов, Н. Славков и Г. Измирлиев – Македончето.

Последният Б. Ц. Р. К. е така нареченият Б. Ц. Благотворителен Комитет в Букурещ с председател: Владимир Йонин, подпредседател: О. Панов и членове: П. Енчев, И. Х. Висковски, Ив. Кавалджиев, Д. И. Иванов, Ст. Стамболов и Ив. Вазов.

 

 

Българските въстания – Време на „комитите“ – продължение 1

През 1867 – 8 г. в западните краища на българските предели пламва отново героична борба – Зайчарското погранично въстание на легендарния български борец дядо Иван Кулин от Видинското въстание и водител на Белоградчишкото въстание.

Тоя много заслужил български патриот, който посвещава целия си живот на народното освобождение, е от с. Медковец – Ломско. След Белоградчишкото въстание (наедно с Видинското 1850 г.), когато въстаниците при обещанията на турците се прибират по домовете си, той, ведно с неколцина други войводи, бива заловен и откаран на заточение в Цариград, където бива представен на султана. Султан Абдул Меджид (1839-67), поразен от смелостта и юначността на дядо Иван Кулин, и за да го привлече, му прощава вината и го награждава с висок чин и скъпоценна сабя, като го пуска на свобода. След завръщането си, виждайки народното тегло, старият поборник не може да търпи тая тирания, напуска родния край (понеже бива зорко следен), и се заселва (1852 г.) в Зайчар, където събира чета и всяка година шета по Стара планина да мъсти на турците.

От 1856 г. той застава начело на голям заговор за подготовката на широко въстание и цели 10 години обикаля Западна България, организира населението, събира оръжие и барут и го трупа в зданието на Неготинския владика Доситей до Буковския манастир при Неготин. Средства за оръжието събира от селяните. По-големи суми получава от белоградчишкия жител хаджи Стойко Стойкович, от сърбина Милош Симич и от руския консул Карцев.

Този български герой, за да набави средства за оръжие, залага цялото си имущество и за пръв път в историята на България сключва заеми от по-горните лица за сметка на бъдещото българско правителство. Той знае, че може да умре, но вярва, че България ще бъде свободна. В полиците дядо Иван Кулин уговаря, че ако той не може да изплати горните суми, поради смърт, убийство или други причини, той задължава бъдещото българско правителство да изплати сключените заеми – отишли за освобождението на България. Ето съдържанието на една такава полица:

„Давам настоящия запис на г. Милош Симич от с. Болевец, търговец, по който му дължа 140 000 гроша за купените пушки и барут по движението, което се готви за освобождението на България, с условие, че тази сума веднага да му се изплати, щом се освободи България, от хазната на българското управление…

24.2.1857 г., с. Болевец.

Платец: Иван Ангелов Кулин“ (Георги Димитров: „Княжество България“, 1896, стр. 179).

Така, до началото на 1867 г. той събира 4200 пушки и 280 сандъци патрони. Остава длъжен на Симич 140000 гроша и на хаджи Стойко 28000 гроша. От 1857 до 1867 г. изпраща всяко лято чети по Балкана, Берковско, Видинско, а в 1867 г. решава да въоръжи 5000-на българска войска и да обяви въстание. В момента, когато българските доброволци били събрани, сръбското правителство се изплашило да не си развали приятелството с Турция и не позволило на доброволците да минат в България, като конфискувало петте хиляди пушки и патроните, събирани толкова грижливо цели години.

Дядо Иван Кулин успява да изпрати само една чета от 180 добре въоръжени заговорници под водителството на Еремия Българов със знамето на легията на Раковски от 1862 г., но турците били предупредени от сърбите и четата бива разпръсната по Стара планина.

След тази постъпка на сърбите, дядо Иван Кулин пак на се отчайва, а всяка година изпраща нови чети в България. Турците научават за това и заставят сръбското правителство да принуди стария войвода да се засели във вътрешността на Сърбия и да бъде следен да не се занимава с революционна дейност. Така дядо Иван Кулин бива наблюдаван до 1876 г., когато, с избухването на Сръбско-турската война 1876 г., един месец след Априлското въстание, старият борец застава пак начело на чета и се сражава геройски за свободата на България.

След освобождението на България 1878 г., българското правителство изпълни завета на дядо Иван Кулин, като Народното събрание гласува с акламации да се изплатят заетите от дядо Иван Кулин пари за народното освобождение: 140000 гроша на Симич и 28000 на хаджи Стойко. Синът на дядо Иван Кулин, Христо Иванов Кулин, става градоначалник на София, а синът на Симич, от благодарност към баща му, бива назначен съдия в гр. Берковица.

На 8 август 1867 г. с чета на път за българската легия в Сърбия геройски загиват Никола Войводов от Враца – душата на организацията, и Цвятко Павлович, млад сръбски патриот в услуга на легията. Шпионите на Митхад паша подушват, че с австрийския параход „Германия“ пътуват двама български войводи и Турция нарушава международното право, като турски войски посягат на неприкосновеността на парахода, качват се в него и най-зверски убиват войводите.

 

Следва продължение…

 

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение

В 1637 год. избухва бунтът на поп Мартин в Русенско. Поп Мартин е роден в с. Брестова паланка – Свищовско, а е попувал в с. Батин. Причините за неговия бунт са следните:

През ХVІІ век изстъпленията на кърджалии, даалии, яничери, аги и пр. се засилват. Русенският валия отвлича жената и дъщерята на поп Мартин и ги потурчва. Смелият поп захвърля расото, организира голяма дружина и ред години от 1637-50 год. се бори с турците. Тя се смята за една от първите хайдушки чети. Обира дори и турската хазна.  Турците искат от селяните на Брестова паланка да предадат поп Мартин, но те отказват и турците избиват над 4000 българи, като изгарят селото до основи. Това било на Петковден. Спасилите се само няколко десетки селяни, които пробили кордона, се заселват в с. Ценово (Чаушево) – Свищовско.

През 1645 г., след една несполучлива война на Турция с Венеция, пламва Търговищенското въстание на българи, сърби, власи, гърци и албанци във Влашко.

Следващите години са години на трескава дейност за подготовка на въстание. Петър Парчевич, Петър Богдан, княз (кмет) Марканич, Княжнич, Георги Пеячевич, Ростислав Страшимирович, Богдан Маринович и др. са възторжени дейци, които посвещават целия си живот на подготовка за въстание.

През 1646 г. Петър Парчевич бива изпратен до Влашкия воевода Матей Бесараб, до Варшава и Венеция за общо действие против Турция. Другите се съгласяват, но желаят и Венеция да участва, обаче, Венеция отказва на тая комбинация, понеже не отговаряла на нейните аспирации.

В 1649 г. има още по-голямо брожение за въстание. Българите изпращат нова делегация от 18.ХІІ. 1649 г. до Полския крал, Австрийския император и Венецианския сенат. Полският крал се съгласява, но Австрия и Венеция пак отказват, ако и да съчувстват на българите.

На 9 юли 1650 г. Петър Парчевич подава меморандум до сената във Венеция за помощ, в който, между другото, пише: „Всичките наши са много възпалени, а турците обезкуражени, и изплашени думаха в мое присъствие: ако дойдат поляците, ние ще станем католици. Изплашени същите пред всички твърдяха, че края на тяхната империя вече свършва“. (Из меморандума. Възспоменателен лист „Чипровското въстание“ – 252 години от него).

В 1656 г. се подготвя усилено от българското и католишкото духовенство в Северна България, особено в Чипровския край, общо съзаклятие за въстание.

По това време се раздвижват и българските войнишки селища в Родопско. По тази причина на много заподозряни български общини се забранило да пращат войници в турската армия и да носят оръжие. Това породило противодействие, и някои български селища се възпротивили относно събирането на оръжието. Движението против тази наредба било най-силно между родопските българи в Чепинската котловина. Гръцкият митрополит в Пловдив наклеветил българите, че готвят въстание и в 1657 г. Великият везир Мехмед Кюпрюлю с голяма войска, пътувайки за о-в Крит през Пловдив, се отбива в Чепинско и насила потурчва населението в Чепино, Крупник, Кочане и др. родопски селища, като били разрушени 218 църкви и 33 манастира в този край.

През 1658 г., ноември месец, Петър Богдан и княз Франко Марканич пишат до Петър Парчевич, че българският народ „решил да въстане против турската тирания и да отхвърли игото на плачевното робство“. Петър Парчевич отново ходи по европейските дворове – до Австрия, Венеция и пр., но пак му отказват.  Въпреки това, приготовленията за въстание с ръководен център Чипровец не престават, а се засилват. Турците подушват това и вземат предохранителни мерки през 1658 г., като настаняват в този край войски. Това не спряло тайните приготовления на българите.

На 5 март 1673 г., след избухването на войната мужду Полша и Турция (1672), Петър Богдан и др. българи дават отново пълномощно на Петър Парчевич да обиколи европейските държави, като заявяват: „Сега повече отколкото и да било друг път“, народът твърдо стои на старото си желание да се освободи от турците. Виена, Венеция и папата остават пак глухи на българските искания. На 23 юли 1674 г. Петър Парчевич, изморен, изтощен от дългите пътувания и дипломатически мисии по чуждите столици, умира на 62-годишна възраст. Същата година умира и Петър Богдан.

С тези двама беззаветни труженици българският народ претърпява голяма загуба, но не престава да се готви от двете страни на Балкана за въстание при удобен момент. Този път, за разлика от по-рано, бил изготвен план за обща българска борба.

Когато в 1677-81 г. Русия при изператор Алексей Михайлович обявява война на Турция ( І-ва Руско-турска война), която завършва с поражение за Турция и по Бахчисарайския договор Турция отстъпва на Русия Украйна и Запорожието, славянските народи, частно българите, обръщат очи към Русия.

Турците търпят поражение при Лвов и от поляците, а в 1683 г. при обсадата на Виена биват разгромени от съюзените австрийски и полски войски, предводителствани от полския крал Ян Собески. Оттогава започват да търпят поражение след поражение. Годината 1683  отбелязва началото на упадъка на Турската империя. Тези събития окуражават българите и те още по-трескаво се готвят за въстание.

След поражението на турците пред Виена, разбитите турски войски се предават на грабеж и убийства, като са смятали, че християните са виновни за техните неуспехи. Положението на българите крайно се влошава.

Търновският край, пръв в миналото, богат с толкова предания за славни борби, не дочаква приготовленията в Западна България и Тракия и застава пак начело на борбата за освобождение. Въстанието бива обявено през 1686 г. Въстават Търново, Ловеч, Севлиево, Плевен и др., също и София. Причина за избързване с въстанието, и Търновският край да не дочака приготовленията в другите области, е издайничеството на един грък (предава приготовленията за злато). Водител на въстанието е Ростислав Страшимирович, мним потомък на Иван Срацимир. Когато въстанието избухва, Ростислав бил в Русия при патриарх Йоаким да моли за помощ, каквато му била обещана  от страна на Русия. Той пристига в Търново с племенника на патриарх Йоаким – С. Дубровски и застават начело на вече избухналото въстание. Заговорниците се укрепяват в града, но не разполагали с достатъчно сили за отбраната на Търново от север и когато турците настъпват с многочислена войска, около 4800 души от въстаниците отстъпват към Балкана и София. Тогава София и тя въстава, но постепенно навсякъде движението било смазано. Ростислав и Дубровски се укриват в Рилския манастир и след това избягват в Русия. Две трети от населението на Търново бива избито и заменено с гръцко и турско. По това време Търново брояло около 20000 души; имало 4000 къщи, от които 1000 български, 1000 гръцки и 2000 турски. Оттогава датират и потурчванията в Ловчанско, Луковитско и пр.

Следва продължение…

Българските въстания – Въстания и борби през 16 век

 

Български отряд при отбраната на Белград 1521 г. Въстание в Прилепско 1564 г. Въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г. Посланието на Павел Джорджич до Сигизмунд 1574 г. Походът на власи, унгарци и българи в Северна България 1594 г. Търновското въстание 1595 г. Походът на Дели Марко в България 1596 г. Вторият поход на Баба Новак в България 1599 г.

 

През 1521 г. когато Турция при султан Селюиман Великолепний (1520-1566 г.) обявява война на Унгария, маджарският крал Людовик ІІ организира защитата на Унгария и в тая защита при отбраната на Белград ведно с маджарските воеводи Жан Моргей, Янус Батиус и Блазиус Олах, участва и български отряд.

В 1564 г. се разгаря въстанието в Прилепско. Сведения за това въстание ни дава султански ферман за потушаването му. Въстанието ще е било голямо и продължително, защото султан Селюиман Великолепни е издал два фермана за потушаването му и усмиряването на този край, а това почти никога не е отбелязвано в историята ни. Намерен е вторият ферман, в който се споменава, че бил издаден първи ферман, но въстанието не било потушено и се наложило издаването на втори. Водители на въстанието били: Димитрий Стале от с. Стока, Матей Никола от с. Пещане, Стоят Пейов и поп Янко от с. Старуня, поп Димитрий от с. Градешница и др. С фермана се нарежда усмиряването на населението, което се бунтувало и залавянето на водителите, които трябвало да се избесят или пратят в Цариград.

През 1575 год. пламва въстанието на войниганите в Панагюрище. Турският историк Ахмед Рефик в книгата си “България под турско владичество” съобщава, че панагюрци са въстанали против изпращането на войници в Цариград. Те не само отказали да отидат в Цариград, но подбутнали и войниганите в турската столица, та и те се разбунтували и избягали – напуснали столицата. Султан Мурад ІІІ изпраща Субаши Хюсеин и съобщава до бея на Пловдив да се арестуват водителите на панагюрци и под силна охрана да се откарат в Цариград. Водители били Райко Драгомиров, Недялко Ников, Досю Горнидже, Петър Длавиде и Недялко Кледостон.

Към края на ХVІ век турските войски почват да търпят поражения от християнските войски. В българските земи биват настанени турци-заселници да държат в подчинение народа. Яничерите, които по-рано били страшилище за Европа, сега обиквали и се подчинявали на този паша, който им плащал повече и се отдали на грабежи. Първите неуспехи на турците, развалата сред войската и администрацията събуждат надеждата на българския народ за свобода. Започва движение и подготовка за въстание. Народът почнал да казва: “Мурад І завоюва България, Мурад ІІІ ще я загуби”.

Начело на това движение покрай българите: Тодор Балина от Никопол, Баба Новак и търновските митрополити Дионисий Рали, застават дубровнишките търговци Павел Джорджич (Георгиевич) и Петър Соркочевич. През 1594 г. Павел Джорджич в едно послание до Трансилванския княз Сигизмунд Батори описва по следния начин състоянието на положението в България: “От преди десетина години притесненията на яничерите и спахиите са станали вече непоносими, и българите с нетърпение чакат християнски войски и са готови да изколят всички турци в земята си”.

На 10.І.1595 г. той подава меморандум до Сигизмунд за помощ, в който заявява, че за своята свобода българите “ще си опитат щастието до последен човек”. Джорджич се наема да събере в България до 25 000 въоръжени въстаници, а от селата около Търново да свика 7 000 конници.

Тези думи на Джорджич не са били празни приказки, а едно горещо желание на нашия народ, пъшкал сто години под робство, да поведе борба на живот или смърт с тираните, да мери силите си с тях в една такава епоха, когато те са били на върха на своето могъщество и цяла Европа е треперела от тях. Докато европейските държави след заробването на Унгария (разгрома й при Мохач) и явяването на турците пред Виена “прехапали устни и добили убеждение, че отоманите са непобедими”, в България започва организирането на въстание.

Следва продължение…