БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение

По времето, когато в Търновско се разразява движението на капитан дядо Никола, във Видинския край избухва отново въстание – Видинското въстание 1856 г., с ръководители: Хараламби Бояра, Димитър Петрович, Манчо Кръстник, Димитър Панов и др. Това е последното въстание от редицата въстания, разразили се в един период от 30 години в Западна България. Въстанието е открито едва в 1929 г. по турските архиви от уредника на ориенталския отдел при Народната библиотека Владимир Тодоров – Хиндалов.

Въстанието избухва, но не успява по съществени причини, по които повечето от въстанията в Западна България пропаднаха, именно, че Сърбия даваше обещание за оръжие и подкрепа, а после нищо не даваше. Виновен за нещастния край на въстанието е също сърбинът Христо Тодорович, който предава плана на въстанието.

Една година след тези движения става Димитракиевата буна в Търновско:

Несполуката на капитан дядо Никола не отчайва търновци. Напротив, те започват да се готвят отново за въстание, което избухва през 1857 г. Главен ръководител на движението е някой си Димитраки от Търново, учил в Русия, участник в Кримската война и произведен офицер. Планът на въстанието бил следният: въстаниците от търновския край да се съберат в с. Стакьовци ( в дома на Георги Стайков). Така ще направят на други места и въстаниците от други части на Северна България, а всички ще потеглят в уречения ден за главния сборен пункт – с. Влаевич до Белоградчик, ще превземат града и след като нараснат и се съединят отвсякъде да превземат Лом и Видин.

В уречения ден Димитраки с чета от 150 души потегля от с. Стакьовци. По пътя въстаниците стават 450-500 души, но при с. Влаевич, преди да се съединят с другите въстаници, били посрещнати от силна турска войска и разбити. Димитраки с част от въстаниците по Балкана минава в Сърбия.

Към 1862 г. сръбското правителство влиза в много обтегнати отношения с Турция. След възкачването на престола на Обреновичите (1859), особено с идването на престола на Михаил Обренович (след Милош Обренович), сръбското правителство е искало да изгони турския гарнизон от Белград и да обяви независимостта на Сърбия. За тая цел то потърсва пак българите. Михаил Обренович повиква българските войводи и им казва да готвят въстание, понеже и Сърбия щяла да обяви война на Турция за независимостта си, та да се борят заедно и за освобождението на България. Било уговорено да се действа по два начина: отвън, като се стекат в Сърбия български доброволци, които да помагат на сърбите, и отвътре, като се вдигне общо въстание в България, на което и сърбите ще помогнат.

За тази цел Георги Сава Раковски образува в Сърбия легион от 2000 български доброволци за помощ на сърбите, напечатва и разпраща навсякъде из България горещо възвание до българския народ за въстание. Ето откъслек от това възвание:

„Мили братя българи,

Време дойде всеки и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители, неверни турци! Що е наш живот в това безчестно робство? Не е ли всегдашна тежка тегота? Коя мила добрина имаме под това люто османско владение? По-добре, братя, една сладка мало минута за свобода, смърт, а не дълговечен робски живот под тия безчеловечни турски мъки.

Ставайте, братя, на оръжие мало и голямо за наша мила свобода и независимост!… Турското царство веки пропада. Тия са веки изгубили военний дух. Тия не могат в една нужда да съсредоточат на едно място значително число войнства. Пример да бъде нам Херцеговската и Чърногорската война, де нищо не могат да сторят толкова време! Що стоиме, българи! За коги чакаме! Европа и цял просветен свят са разположени да съдействат за нашата свобода, но трябва ние да почнем!… Един всеобщ и силен удар ще реши нашата славна бъдещност, като разгони и изтреби мръсните кръвници-мюсюлмани от нашите предели! Нашите еднородни и едноверни братя и съседи храбри черногорци и сърби, всички на оръжие храборно и победоносно бият, секат, трепят общия неприятел, стар кръвник турчин. Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви. Нека никой не чака от другиго да го спаси. Нашата свобода от нас зависи!… и т.н.

1 юни 1862 г.,

Народен войвода: Г. С. Раковски“.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение

 

През 1836 г.  избухва Пиротското въстание против грабежите на аянина Махмуд Капуджи баши и гръцкия владика Йероним. Въстанието обхваща: Пиротско, Нишко, Трънско, Височко, Знеполско и пр. Водител на заговорниците е хаджи Нешо. Още в първия ден на въстанието се явяват 8000 въоръжени дейци, които се държат много храбро и създават страх на турските бейове. Турция изпраща комисар от Битоля, и както в Берковско – само когато аянина и владиката биват сменени, тогава се разотиват въстаниците по домовете.

През 1837 г., само две години след героичната борба на берковчани, се разгаря второ Берковско въстание – Върбиновото въстание. След първото Берковско въстание и изгонването на аянина х. Шериф Мехмед, положението на българите не само не се подобрява, но се влошило още повече. На мястото му бива назначен друг бей, чиито синове с банда от делибашии безчинстват и потискат населението.

Виждайки, че няма закрила от никъде, населението въстава отново – 14 ноември – Коледни заговезни със съгласието на Сърбия, която пак обещала помощ. Този път въстанието имало много по-големи размери. Още в първия ден се явяват 18-20000 въстаници, които се укрепяват по балканските проходи и сръбската граница. Водители на въстанието са: Върбан Панов, Калчо Андреев от с. Белимел, Митю поп Андреев (писаря на първото – Манчовото въстание) и Кръстю Нешин от с. Копиловци. Най-активно участие вземат пак легендарните села: Чипровци, Превала, Белимел, Железна, Митровци, Влашко село, Копиловци, Главановци, Дива Слатина, Дълги дял, Горна Лука, Челюстница, Ковачица, Равна, Помеждин, Еловица и пр. Сърбия отново изменя на въстаналия край и не само войска, но и оръжие не праща. Турците водят пак преговори. Една част от въстаниците приемат да се върнат след обещанията, а по-голямата част се сражават дълго време по Балкана и постепенно отстъпват в Сърбия. Много от тези, които се завърнали по селата биват след това изловени, затворени и избити. Водителят на въстанието Върбан Панов се завръща тайно в родния си край, но бива предаден от негови роднини и обесен.

През 1838 г., две години след първото въстание в Пиротско, пламва второ Пиротско въстание.

И в Пиротско след изгонването на аянина Мехмед Капуджи баши и гръцкия владика Йероним положението не се подобрило, а още повече се влошава. Данъците биват много по-увеличени, ангарията на населението също; свирепствията и безчинствата на новия аянин били без край. Оплакванията на българите не се взимали под внимание от никого. Спасение населението виждало само във въстанието: или да умрат да не теглят, или да се освободят и отърват от турците. Водителите на въстанието са: дядо Божил с двамата си сина, Цоло баш княз, чорбаджи Константин, Куюмджи Недялко, Терзи Недялко и др. Главен организатор на въстанието е някой си Милое.

Въстават над 300 села и градове. Пирот бива заобиколен от 20000 въстаници и превзет. Били подпомогнати и от един сръбски капитан с негови хора, както било обещано, но сръбският крал Милош не искал да си разваля приятелството със Султана, арестува сръбския капитан и не дава помощта на българите. Въстаниците и без сръбска помощ решават да продължат борбата. Турците, посъветвани от Сърбия, направили големи отстъпки на българите (сами да си избират старейшини, да се намали ангарията, да си събират данъците, да си уреждат споровете, всеки чиновник да си има печат, понеже един данък са плащали по няколко пъти, тъй като чиновниците лъжели, че не бил платен и пр.). Населението се разотива по домовете; главните водители на въстанието биват предвидливи и избягват в Сърбия, но сърбите ги предават на турците. Над 5000 души биват затворени да гният из турските тъмници.

Тази анархия в Турция, насилията и грабежите, некадърността на централната власт да се справи с положението и станалите въстания и кръвопролития предизвикват така наречените турски реформи.

Западноевропейските велики сили: Англия, Франция, Германия, които са познавали, по-добре от всички, зверствата и тиранията в Турция, вместо да се погрижат за освобождението на България, желаят да спасят Турската империя, за да я имат винаги за съюзница и я поставят срещу Русия. Виждайки, че Турция при това положение се разкапва, те решават да я реформират, за да я спасят. По съвета и предложенията на западноевропейските сили през 1839 г. султан Абдул Меджит издава много шумния на времето ферман “Хати-шериф” от Гюлхане. С този ферман се провъзгласява, но само на книга, не и в действителност, равноправие между християни и мохамедани в Турция. Според него, всички поданици са равни пред законите, осигурява се живота, честта и имуществото на всички; предвижда се да се вземат войници от всички народности в държавата, правят се данъчни реформи и пр.

На следната 1840 година султан Абдул Меджит издава “Танзимат”, с който се прокарват и административно-полицейски промени. Основават се така наречените вилаети (окръзи) и във всеки от тях по един менджилис (съвет), в който като съветници без глас трябва да влязат представители и от раята.

Всички тия реформи, както споменахме, остават на книга. Владеещата турска класа, живяла векове на гърба на българите, не могла да се помири нито за момент с това положение – поробената рая да бъде равна на нея и продължава не само със старите, но и с нови начини да потиска и изсмуква населението. Положението на българите не се подобрява нито с косъм. Турците си остават пак пълни господари, а раята напълно безправна.

Доброто начинание с данъчната реформа бива напълно извратено. Вместо старите турски феодали – така наречените спахии и султани – при които българите бяха заробени и закрепостени, и които спахии сами определяха данъка и разполагаха както си искат с честта и имота на българина, за сметка на това, гдето даваха във време на война известно число войници, сега данъците бяха определени и ги събираха чиновници. Но на тия чиновници не се плащало добре и навреме, биват им дадени големи права и всред тях се развива рушветчийството, подкупите, злоупотребленията и насилията.

Колкото до параграфа, с който се предвижда да се събират войници от всички народности, самото турско правителство се отказва да го приложи, понеже се страхувало да даде оръжие в ръцете на българите. Що се отнася до вилаетските менджлиси (съвети) с участието на българите в тях, те се превръщат в противобългарски органи. В тия вилаетски съвети турците приемат най-консервативните и реакционни елементи от обществото – българските чорбаджии, които стават послушни оръдия на турците и в дружба с тях, ограбват труда и потта на българина. Вместо по-светли дни, за българина настават още по-черни години.

Вярна картина от тая епоха, която покъртва сърцето на читателя, за безправието и робското положение на българите ни дава френският пътешественик Бланки в своята книга “Voyage en Bulgarie en lanee 1841”. Към края на 1841 г.Бланки посещава България, като минава през Видин, Ниш, Пирот, София, Пазарджик, Пловдив, Хасково за Цариград. Бланки вижда как българите бягат сгушени да се крият от гавазите, които го придружават; как гавазите влизат насила в българските къщи и се разпореждат там като пълни господари; как турците впрягат 10 души българи в собствената кола на Бланки, за да я изтеглят през баира; как самите турци му възразяват: “Ба, че не са ли те създадени за това?”; как турското правосъдие не обръща никакво внимание на българските оплаквания; как турски банди бродят по пътищата и нападат минаващите; как Хати-шерифа и Танзимата не се спазват никак от турците и в заключение на книгата си Бланки казва: “Европа, която с право показва такъв жив интерес към негрите, не знае, че на прага на нейното жилище или по-добре в нейната пазва, живеят повече от 7 милиона същества християни като нас, които в качеството на такива, са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски държави имат свои представители. Европа никак не знае, че в тоя час няма в Турция ни една жена християнка, чиято чест да не е на разположение на първия мюсюлманин, комуто би имала нещастието да хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато и както им скимне, в къщата на един християнин и взимат оттам каквото им допадне; че всяко оплакване е по-опасно от съпротивление; и че най-незначителните гаранции, на които би се радвал последният, в която и да било от назад останалите държави, ще бъде истинско благополучие за жителите на България. Аз не казах още всичко и сигурно далеч съм от това да съм видял всичко. Би трябвало да означа селяните, нанизани на синджири, за да влачат моята кола, да опиша шествието на роби и робини до Цариград, би трябвало най-после да допълня тия потресаващи картини. Нека Турската империя бъде запазена, ако това е необходимо за мира в Европа; ала нека се реформира нейната администрация от край до край за чест на нас – християнските и цивилизовани народи. Управлението, на което са подчинени българите, е една обида за човешкото естество, то е един вечен позор за европейските правителства, както беше позор пиратството в Алжир преди нашето завоевание. Една само дума би стигнала, за да се тури край на тоя скандал: но кога Европа ще я каже? Толкова коалиции са били правени досега в името на политически интереси; няма ли още една в името на човечеството?”

Така пише Бланки за тиранията на турците през 1841 г.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860)

Знеполското въстание 1830 г. Берковското (Манчово) въстание 1835 г. Пиротското въстание 1836 г. Второ Берковско (Върбановото) въстание 1837 г. Второ Пиротско въстание 1838 г. Реформите на султан Абдул Меджит 1839-40 г. Френският пътешественик Бланки за положението на българите 1841 г. Второ Нишко въстание 1841 г. Въстанието в Браила 1841 г. Видинското (Пуйовото, Кюртовското) въстание 1850 г. Раздвижване в Банско 1852 г. Новото Видинско въстание 1856 г.

Към края на 18 и началото на 19 век положението на българите се влошава твърде много. Изпъдените турски бейове в завзетите от Австрия, Унгария и Русия земи, се настаняват в България и подлагат на плен и грабеж местното население.

Особено се влошава положението на българите в Западна България: Нишко, Пиротско, Видинско, Берковско и пр., гдето там, след сръбското освобождение 1804-16 г. се заселват изпъдените турски паши и бейове. Изгубили своите имоти и богатства в Сърбия, тези бейове се отдават на явен и таен грабеж за ново забогатяване. Паши, спахии, аяни, субаши, управители, военни коменданти и финансови началници – изобщо цялата турска администрация потиска и ограбва страшно българското население. Турски чиновници, начело и с помощта на орди делии, делибашии или яничери, обикалят българските села и изсмукват последните живителни сокове на българина. Населението е плащало непосилни данъци, определяни и увеличавани всякога най-произволно от турските чиновници. Оплакванията на българите до паши и кадии, дори до Високата порта в Цариград, не давали никакви резултати. Турската централна власт не била в положение да се справи с разваленото турско провинциално чиновничество. Състоянието става нетърпимо. Ножът опира о кокала на българите. За тях няма вече друг изход, те грабват топора и оръжието и повеждат борба на живот и смърт с потисниците. Цели 30 години, от 1830 – 1860 Западна България гори от непрекъснати въстания едно след друго. Сто и четиридесет години след славната Чипровска епопея, героичните потомци на Чипровци, Железна, Копиловец, Белимел и пр. грабват оръжието отново и, докато не прогонват и избиват турските грабители, не се прибират по домовете си.

Тази нова епопея започва със Знеполското въстание в 1830 г., което обхваща целия Знеполски край и трае ред месеци. Причините за въстанието са следните: Знеполският край спадал към така наречените балкански села с войнишки селища. По това време положението на войнишките села не било по-добро от това на другите. Наистина войнишките села се ползвали с някои свободи, но годните за работа мъже били откъсвани за месеци от своите семейства и пращани да пасат султанските и пашовски добитъци, да наглеждат имота им, да косят техните ливади, да строят крепости, пътища, казарми и пр., и то само срещу прехраната. Семействата на тези българи затънали в сиромашия. Пашите и спахиите обложили с големи данъци населението, увеличили и ангарията и с бой, насилия, отвличане и пр. издевателства събирали данъците от жените и старците.

Примерът на Сърбия, която в 1830 г. получава независимостта си, окуражава знеполци и те захващат подготвянето на голямото Знеполско въстание 1830 г., като вярват, че Европа, Сърбия и Белият цар (Велика Русия) ще помогнат на българите.

Водители на въстанието били: Радивой Изворски, Григор Марков, Гиго Григоров, Радивой Петричев – син на учителя Тричко от с. Бераинци и един самоковски свещеник. Радивой Изворски обикаля на младини цяла Сърбия, Италия, Гърция и бил един от най-образованите в околността. Ведно с Григор Марков – търговец на пастърма в Цариград, в края на 1829 и началото на 1830 г. те обикалят Знеполско, Дерекули, Височко, Царибродско, Струмица, Църна трава дори до Вранско и подготвят народа за въстание. Майката на Петричев – Петра взема живо участие в тази подготовка.

През май 1830 г. един пазарен ден (когато било определено), чукарите между реките Ерма и Вуканчица почерняват от въстаналия народ. Въстаниците изпращат конни куриери, които разнасят вестта чак до Костенец, Лесковац и Вранско. Целият край бил вдигнат на крак. Но Сърбия не помага, въпреки че обещала. Изпратеният търговец Григор Марков не донесъл от Сърбия обещаното оръжие и след триседмична героична борба, когато от София пристига и турска конница, при липсата на достатъчно оръжие, въстаниците решават да преговарят. Турците дават три дни срок за предаване на водачите, иначе щели да изгорят всички български селища. Двамата Радивоевци сами отиват, свещеникът избягва, но после го залавят и ги откарват в Цариград. Турция обърнала голямо внимание на Знеполското въстание. Радивой Изворски защищавал смело българското население в Цариград и за да спаси населението и другарите си заявява, че българите не са въстанали против турското правителство, а против притесненията на спахии и български чорбаджии. За лице пред чуждите дипломати те биват оставени на доживотен затвор.

Радивой Изворски и свещеникът изгнили в тъмниците, а Радивой Петричев, осъден на 20-годишен тъмничен затвор, след 4 години бива освободен.

Григор Марков и Гиго Григоров и те биват издадени, и заловени към Ниш. Турците като видели, че водителите на въстанието в Цариград не били обесени, най-подло убиват без съд Григор Марков и Гиго Григоров, за да не си издействат и те свободата.

В 1835 г. се разиграва голямото Берковско въстание, така нареченото Манчово въстание. То бива причинено от притесненията и грабежите на злия и развратен турчин аянин хаджи Шериф Мехмед. Берковският край пропищява от него и се раздвижва. На Великден 1835 г. в село Бистрилица се свиква тайно конгрес на всички първенци от Берковската кааза (област) под председателството на дядо Ценко – каазалийски княз, Манчо Пунин, Стоян Пенев и др. Изпратена била делегация в Сърбия, начело с Манчо Пунин от с. Бистрилица и трима свещеници, която да пита сръбското правителство, би ли подкрепило с оръжие и войска едно въстание на българите до западната граница. Сръбското правителство обещава. Целият Берковски край се раздвижва и приготвя. Начело са пак историческите села: Чипровци, Железна, Копиловци, Белимел, Бистрилица, Бойница.

Въстанието бива определено за Спасовден (време за сборове). Тогава и избухва. 67 села, начело с Берковица и Чипровско въстават и повеждат непосилна борба с тиранина. 4000 въстаници заемат всички стратегически пунктове, балканските проходи, укрепяват се и пращат отново делегация (Стоян Пенев) до сръбското правителство за помощта, но сърбите отказват да дадат оръжие и помощ, понеже обстоятелствата (страха от Турция) не им позволявали.

Въпреки измяната, населението не се отчайва. Славните потомци на Чипровци решават да се борят до край, поне за изгонването на кръвожадния х. Шериф Мехмед. Изпратените турски войски биват отблъснати навсякъде. Турция не докарала нови войски, понеже се страхувала от кръвопролития и намесата на Русия, а изпратила делегация в българския лагер за преговори. Водителите на въстанието, виждайки измяната на Сърбия, заявили, че уж не са против турското правителство, а против насилника аянин х. Шериф Мехмед и, че докато не го изгонят, не ще се върнат по домовете си. Нито захлахите, нито обещанията, ни отделните нападения на някои пунктове – нищо не било в състояние да разколебае населението. Въстаниците стояли твърдо на своите позиции, решени да умрат или да победят. И само когато аянинът бива изгонен от Берковския край, тогава се завръщат по селата. Не се връща, от гледна точка на предпазване, само главният водител на въстанието Манчо Пунин, който с неколцина свои другари се заселва в Сърбия.

Професор Златарски твърди, че това въстание е имало връзка с Велчовата завера 1835 г.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век

     Значение на католическите мисионери. Движение на славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина 1605-1608 г. Начало на черковната борба 1605 г. Заговорът на Охридския архиепископ Атанасий 1615 г. Католишките епископи Илия Маринов и Петър Богдан за българите 1635-39 г. Бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г. Търговищенското въстание 1645 г. Петър Парчевич и неговата дейност 1646-1674 г. Потурчването на чепинските българи 1657 г. Първата Руско-турска война и отношението на българите към нея 1677-1681 г. Разбиването на турците при Виена и положението в България 1683 г. Търновското въстание 1686 г. Падането на Белград и Ниш 1688 г. Чипровското въстание 1688 г. Въстанието в Западна България и Северна Македония 1699 г. Страхил войвода и въстанието в Пловдив и Пазарджик 1690 г. Български отряди във войските на Петър Велики при Азов 1699 г. Мариното въстание в Търново 1700 г.

Въпреки първите неуспехи за свобода, борбите в България не стихват. Зачестилите войни на Австрия, Венеция, Полша и Русия с Турция и разслабването на турските сили подкрепят надеждата на българите, че краят на отоманското могъщество наближава.

Голяма роля през този период изиграват католическите проповедници в България – били те чужденци или българи. Влизайки в допир със свободните западно-европейски държави, католическите проповедници носят оттам свободолюбиви идеи. Българският народ поглъщал жадно техните разкази за свободен живот и горещо желаел да има кой да го поведе на борба за освобождение. Такива дейци не закъсняват да се явят. Дори чужденци – католически мисионери – обичайки българския народ заради неговото трудолюбие и добродушие, стават самоотвержени защитници и дейци за неговата свобода. Ведно с българските дейци, те подпомагат борбата на българския народ. Тяхната помощ не е пряка, а косвена. В повечето случаи те не са организатори на въстания, но пък разпалват духа на българите и ги насърчават в тяхното освободителско дело. С това ролята на тези дейци в оная тъмна за народа ни епоха е неоценима.

Не бива да виним българите, които са напуснали православието и са приели католичеството, или дори са станали проповедници на католицизма в България. Това е било не тяхно вътрешно убеждение, а политика. Католицизмът е бил за тях прикритие за повече права и свободна дейност за организиране на българския народ, понеже католическите мисионери в Турция се покровителствали от папата и западно-европейските държави и се ползвали с доста големи права.

През 1605-1608 г. славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина готвят общо въстание и се обръщат за помощ към Савойския дук (Италия). Последният приготвя подробен план за война в съюз с Испания и Персия, но планът му не бил одобрен от Испанския крал и въстанието се отлага.

През 1605 г. започва и черковната ни борба против гръцката патриаршия, борба, засвидетелствана със султански ферман от същата година. Още през царуването на султан Мурад ІІІ (1574-1594) има оплаквания на българите срещу гърците и гръцката патриаршия. Това се вижда от фермана, в който се споменава за друг, по-стар ферман, но от кои селища са тези оплаквания, не се знае.

Първи точни исторически известия за оплаквания имаме от 1605 г., направени от българите из околиите: Софийска, Пиротска и Брезнишка. По-рано българите плащали на патриаршията 60 акчета (аспри) за един свещеник и 6 за всеки един рая, а патриаршията ги увеличила на 400 за свещеник и 12 за рая. Издаденият в 1605 г. ферман от султан Ахмед Хано Гази (1603-1616) потвърждава стария ферман и удовлетворява молбата на българите.

През 1615 г. Охридският архиепископ Атанасий организира цяла Македония, подготвя 15000 въоръжени бойци, като изработва подробен план за прогонване на турците от Европа и за превземането на Цариград и Архипелага, за което се обръща към Неаполския вицекрал да издейства помощ и от Испания. На 28 юни 1615 г. архиепископ Атанасий излага лично тоя план пред управителя на Палермо. Иска главно оръжие за 15000 българи и снаряжение за 4000 конници. От Испания иска само 5000-6000 войници в помощ. Планът му не бил изпълнен поради смяна на управителя и нареждането на Испанския крал да се отложи въстанието за по-късно, понеже бил зает в борба с пиратството.

Документите (доклади, послания и пр.) по това въстание са събрани в сборника  “Monumenta Historica Slavorum Meridionalium” т. ІІ, съставен по италианските библиотеки от варшавския професор Викенти Макушев. (Писмата и документите са писани на провинциален староиталиански език). На български са преведени от Аврелиан в “Българска сбирка”, г. ХІХ, кн. 6-7. Преведено е едно писмо “Прошение от Атанасий, патриарх на І Юстиниана за изпъждане на турчина от всичко, каквото притежава в Европа”.

За дипломатическата дейност на архиепископ Атанасий из Австрия, Италия, Испания, Русия и пр. говори и Е. Голубински в “Сношения с Востоком”, ч. І, стр. 303, ч. ІІ, стр. 123.

След един увод за ужасите на турците, архиепископ Атанасий казва, че пропътувал Тракия, Северна България, Сърбия, Босна, Далмация, Албания, Гърция и Архипелага – изобщо всичко, което държал и владеел турчинът в Европа; че славянският и българският елементи са много повече; че са запазили своя свободолюбив дух и са готови за борба, и той се заема да ги организира. Със своите подвластни епископи, архиепископи, монаси и пр. организира Балканите и подготвя, заедно с някой си викарий Д. Александър Мутело, 15000 бойци за въстание. Когато отива и се допитва до Беневентския граф, под-крал на Неаполитанското кралство, той ги съветва да отложат въстанието, за да получат помощ и от Испанския крал.

Българите чакат, но като виждат, че помощта закъснява, решават да продължат делото и биват отново готови, но пак им се предписва заповед от Испания да чакат, та и тя в удобен случай да отправи войска и изгонят турците. Българите пак послушват, но като виждат, че преговорите се протакат, упълномощават Атанасий лично да отиде и моли Неаполитанския княз и Испанския крал за помощ.

От Испания Атанасий иска само 5-6 хиляди войници (испанци и италианци) и най-вече достатъчно оръжие и муниции за 15000 души и седла, юзди, оръжие за 4000 конници. Ако желаят могат да пратят и по-голяма помощ.

Атанасий изработва подробен план и за превземането на Цариград, с подробни изчисления на кои острови, градове и села по колко готови хора за вдигане оръжие има и кой откъде трябва да настъпи. За превземането на Цариград иска и една флота от 80 галери да пренася войски и пр., която да завладее островите, включително о-в Крит. При нападението на Цариград предвижда да бъде запален, от християните в града, от шест страни, за да се образува суматоха. Тия приготовления на българите останали напразни, защото те дълго време били възпирани и лъгани, докато Атанасий умрял.

Малко по-късно 1635-39 г. в България работят и будят народа католическите епископи Илия Маринов и Петър Богдан. В 1635 год. Илия Маринов в едно послание пише: “Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на църквите, опожаряват селата. Такова нещо не е ставало, откакто турчин е завзел тая страна”. Петър Богдан също пише, че “това иго вече не може да се понася”.

Следва продължение…

Българските въстания–Въстания и борби през 16 век – продължение

 

Тодор Балина бил изпратен до Сигизмунд да влезе в споразумение с другите дворове: Полша, Австрия, Венеция и пр. да помогнат за освобождението на България. В момента, когато Сигизмунд потегля за България, неговите съседи поляците нападат Молдова и той бива заставен да остане в Трансилвания. Само част от войските му, съставени от власи, маджари и българи, минали в България през зимата (по леда), разбили на няколко места турските войски и в едно кратко време освободили всички крайдунавски градове от Исмаил до Видин и Враца (Хърсово, Силистра, Тутракан, Русе, Баба-даг, Разград, Свищов, Никопол, Оряхово и пр.). Начело на българите били българският воевода Баба Новак и далматинецът Дели Марко, а на всичките войски – влашкият княз Михаил Витяз. Маджарските и влашки войски, след като се награбили с богата плячка, се върнали зад Дунава.

Българите не се отчайват, а решават сами да си помогнат и се залавят за трескава работа. През пролетта на 1595 г. Тодор Балина обикаля цяла Северна България; Петър Соркочевич организира Търновско и Русенско, а Павел Джорджич – Варна, Шумен и Провадия. Въстанието избухва с център Търново. Явява се самозванец от рода на Шишмановци и бива провъзгласен за цар под име Шишман ІІІ (българите съзнателно постъпват така, за да спечелят населението). Въстанието обхваща почти цяла Северна България. Две хиляди въстаници нападат и освобождават София. Турците изплашени от бързите успехи на въстанието, събират в Азия силна войска и начело с Великия везир Синан паша от Цариград, потушават въстанието.

Всичко будно, особено в Търновския край, бива избито, а жени и деца продадени в робство. Шестдесет хиляди българи, за да се спасят, се преселват във Влашко и Русия. В Търново българското население съвсем оредява. Когато по-късно се развиват занаятите, от балканските села в Търново се заселват отново много българи. (Проф. В. Н. Златарски в своята статия “Български въстания и опити за въстания до средата на 19 век”, спомената в началото, погрешно съобщава, че Търновското въстание е станало в 1598 год.).

През 1596 г. Дели Марко с 1200 души българи и маджари наново минава Дунава и стига до Плевен, а през 1599 г. Баба Новак организира нов поход против турците, като отново отива при Трансилванския княз да го кани да застане начело на похода. Моли за съюзник и влашкия княз Михаил Витяз, но бива изменнически изгорен.

Следва продължение…