БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Период на народното хайдутство и Паисий–Въстания, походи, борби – продължение

 

Така, когато в 1769-74 г.  при Екатерина Велика избухва Руско-турската война, русите за пръв път минават Дунава, подпомогнати дейно от българското население. Падат Силистра, Добрич, Шумен, Провадия. В тази война българите участват масово под предводителството не само на руски, но вече и на български офицери.

Още преди избухването на войната българинът подполковник Коразин, престорен като монах, кръстосва България и разнася бунтовни възвания до българския народ, укрити в кориците на един стар псалтир и специално изработената за това патерица. После, когато се обявява войната, той е предводител на отряд и взема дейно участие във Влашко и Молдова против турците.

Българите от Добруджа и Северна България подпомагат дейно русите, и когато войната свършва с Кючюккайнарджишкия мир в 1774 г. и руските войски се оттеглят, ведно с тях, страхувайки се от турски издевателства, се разделят с родните си огнища и 160 000 български изселници. С този мир Русия добива право да се грижи за съдбата на славянските народи под Турско. Това вдъхва нови надежди на българите.

В новата Руско-турска война 1787-92 г., която завършва с Яшкия мир, българите от Североизточна България вземат още по-живо участие. Този път русите стигат до Балкана, но пак се оттеглят. Нови 360 000 българи напускат родните си места и се изселват в Русия (второто обезлюдяване на Източна България). Така Североизточна България била обезбългарена и на мястото на българите настанени турци от Русия и другаде – живи свидетели на които са днешните турци в Делиормана и Добруджа.

Следващото десетилетие 1792-1806 г. е най-черната кърджалийска епоха в България. (Осман Пазвантооглу и кърджалиите се явяват, вследствие реформите на султан Селим ІІІ (1789-1807). Българските села биват подложени на грабежи и пожари. Никой не бил нито за минута сигурен за живота, честта и имота си. Мало и голямо е пропищяло от тия кърджалийски и даалийски, делибашийски банди (разбойници и разбунтували се турски войски), които на големи дружини са нападали планинските селища и са ги опожарявали напълно след ограбването им. Планинското население намерило единственото спасение само в по-големите градове, където се преселва (оттогава се засилва българският елемент в градовете), или във въоръжената борба против тях. Вярна картина за това плачевно положение на българите ни дава Софроний Врачански в своето “Житие и страдание на грешния Софроний”.

Защитници на българите по това време са били Ангел войвода, шетал от 1789 г. по Родопите, Сакар и Странджа, Кара Танас, шетал по Странджа и Средна гора, ходил с дружината си чак до Цариград и не напразно създавал страх на султана; Индже войвода, върлувал през царуването на султаните: Селим ІІІ (1789-1807), Мустафа ІV (1807-1808) и Мохамед ІІ (1808-1839); Кара Колю – байрактаря на Индже войвода и пр.

По това време Лазар Германович и Терзи Никола от Банско със своите дружини унищожават кръвожадната кърджалийска банда на Шабан Гега, върлувал дълги години по Беломорието.

През 1793 г. султан Селим ІІІ издава ферман, с който се дава право и на християните да се въоръжават и борят с кърджалиите:

“Заповядвам на всички верни поданици, били те рая-християни или мохамедани, да имат пълна власт да убиват всеки един въстаник (кърджалия), който би се появил някъде и да го преследват най-безпощадно”.

Този ферман, посочвайки слабостта на турската власт, дава импулс за нови паметни борби през следващата най-бурна епоха в историята ни.

 

Следва продължение…

Advertisements

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение 1

Когато Търновският край въстава, българите от Западна България не въстават, а чакат по-сгоден момент. Такъв не закъснял да дойде. Превземането на Белград и Ниш от австрийците в 1688 г. дава сигнал за въстание. Начело на движението в Чипровци, оттам и на цяла Западна България, след смъртта на Петър Парчевич, застава неговият родственик Георги Пеячевич, с Богдан Маринович, Княжнич и др. Чипровец в онова време, благодарение на рударството, се издига като богат и културен център в България. Броял 1000 къщи с около 5000 жители. В околността му се добивало злато, сребро, олово и желязо. Какъв културен и стопански живот е кипял в този край се вижда от обстоятелството, че в градеца имало 12 пещи за топене на желязо, 60 воденици, 50 свещеници и пр. Когато австрийските войски наближават Българска Морава, българите се присъединяват към австрийските войски, като се надяват, че Австрия и Русия ще помогнат за освобождението на България. Георги Пеячевич и Богдан Маринович с отделни дружини освобождават Моравско и се присъединяват към австрийските войски, а когато последните минали Морава и наближили Пирот, цяла Западна България, с център Чипровец, въстава. Въстанието обхваща главно Западна България, след това Ниш, Пирот, Скопие, Тетово, Криворечна паланка, Щип, цяла Северна Македония, София, Пловдив и пр. Център на въстанието остава Чипровец със селата Железна, Копиловец, Бистрилица, Белимел и пр. Турците били разбити навсякъде. Главните сили на въстаниците се разполагат на лагер при Тутловица (Фердинанд, а днешното име е Монтана). Водителите, мислейки, че наблизо няма турски войски, разпускат въстаниците по селата за храна. Обаче, турците, изплашени от бързия успех на въстанието, докарват многохилядни войски от Азия, Африка и Крим, начело с Великия везир Мустафа Кюпрюлю. От Крим идва кримският хан Селим Герай с 30 000 татари, а от Видинско – разбитите от австрийците и българите пълчища на граф Телеки, маджарин на турска служба, и Кара Мустафа от Видин. Разпуснатите български войски биват изненадани и главните сили на въстаниците сразени. Останалите части отстъпват към Чипровския балкан и постепенно със сражения били изтласкани към австрийските войски. Въстанието било най-кърваво потушено. Чипровец бил сринат из основи. Целият край бил ограбен и опожарен. Великият везир Мустафа Кюпрюлю издал заповед: „гдето се намери чипровчанин, да се убива“. Десетки не, а стотици хиляди българи, за да спасят живота си, се оттеглят на запад към австрийските войски и после се заселват в Седмиградско, Трансилвания и Банат. Там се преселват и умират и водителите на въстанието Пеячевич, Маринович и Княжнич. Движението в Северна Македония трае по-дълго време. Изтласканите въстаници от Северозападна България, с българите от Македония и предни австрийски части успяват да завземат Пиротско до Драгоман и Скопие, освобождават Куманово, Кочани, Егри-дере, Крива паланка, Кратово и др. Кочани бил провъзгласен за столица на Македония и за Кочански крал бил провъзгласен генерал Пиколомини. В това време френският крал Людовик ХІV (1661-1715) завижда на австрийското разширение на Балканите, понеже Австрия управлявала завзетите земи като свои и обявява на Австрия война. Австрийският император Леополд І изтегля голяма част от войските си от Балканите за Рейн и турците, възползвани от това, постепенно изтласкват австрийци и българи и завземат отново град след град. Ведно с австрийските войски се отдръпват и изселват в Австрия, Влашко и Русия хиляди български семейства. В Пловдив и Пазарджик действал в 1689 г. Страхил войвода с 2000 въстаници и 200 конници. През 1690 г. той със своите въстаници освобождава град Кюстендил. Силистра, Русе, Никопол и др. – изобщо Източна България, въпреки уверенията и голямата подготовка, не се надига. Това се дължи на това, че Турция, след въстанието в Търновско, взема предпазни мерки в този край и друго, че българите от Източна България, по-близко до Русия, чакали настъпването на руските войски, както било обещано, та тогава да въстанат. Русия обещала, но не могла да прати помощ, понеже кримските татари я нападнали. Чипровското въстание бива потушено, но то добило такава известност навсякъде, че дало повод на Цариградския патриарх Дионисий да изпрати своя архимандрид Исайя с писмо до руския цар, комуто заявил, че до 300 000 българи и сърби били готови да въстанат против Турция, стига Русия да й обявяла война. И наистина, борбите на българите не стихват. Духът на чипровци живее у младите поколения. Когато през 1699 г. Петър Велики отнема Азов от татарите, в неговите войски се сражават и български отряди. На преговорите на Австрия и Русия с Турция (Карловацкият мир, 1699) за българите не се поменавало нито дума. Въпреки това, българите не се отчаяли, а решават сами да поведат борбата. Не зарасли още раните от въстанието в 1686 г., не прежалили още хилядите жертви, не засъхнали сълзите по очите на майки, сираци, вдовици, не смъкнали още черните флагове и забрадки от турските кланета през 1686 г. Търновският край се надига отново и повежда още по-величава борба. Всичко пак закипява. На 10 април 1700 година в Търново бива свикано общо събрание на водителите и било решено на 25 април да се вдигне въстанието, без да чакат помощ от никого. За предводител бил избран смелият Стоян войвода, син на българката-патриотка, вдовицата Мара. На 5 април 1700 г., наистина, в Търново избухва така нареченото Марино въстание. Тази българска вдовица на име Мара, окуражена от поражението на турците от австрийци и руси и от започналата Руско-турска война (1698-99), застава начело на въстание и ведно със своя син Стоян (известният в народните ни песни Стоян войвода), войводата Мирчо Гайтанджията и свещениците от Лясковския манастир – игуменът Софроний и отец Йероним, успяват за няколко години да организират народа и на 25 април повдигат въстание. Още от първия ден въстаниците завладяват селищата между Търново, Габрово и Балкана. Мирчо войвода се присъединява с 1500 души въстаници. Изпратеният от Търново арапин Изедин бей да потуши въстанието бива разбит. Въстаниците разбиват турските войски и по другите места и когато се събират голямо число, те потеглят към Търново да превземат гарнизона и складовете с оръжие, за да се въоръжат по-добре. В това време балканските постове съобщават, че от Южна България настъпва силна турска армия под началството на Кърджи Омер паша, и въстаниците се връщат да бранят Шипченския проход. Те задържат дълго време турската войска, но бойните им припаси скоро се привършват и те биват разбити. Народът е възпял подвизите на тия герои начело със Стоян и Мирчо войводи в чудно хубави народни песни, които се пеят и до днес; а дядо Славейков, използвайки спомените и легендите из Търновско за Мара войводка и за други жени хайдутки в този край, възвеличава техните подвизи в героичната си поема „Бойка войвода“. Следва: Период на народното хайдутство и Паисий – въстания, походи, борби.

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение

В 1637 год. избухва бунтът на поп Мартин в Русенско. Поп Мартин е роден в с. Брестова паланка – Свищовско, а е попувал в с. Батин. Причините за неговия бунт са следните:

През ХVІІ век изстъпленията на кърджалии, даалии, яничери, аги и пр. се засилват. Русенският валия отвлича жената и дъщерята на поп Мартин и ги потурчва. Смелият поп захвърля расото, организира голяма дружина и ред години от 1637-50 год. се бори с турците. Тя се смята за една от първите хайдушки чети. Обира дори и турската хазна.  Турците искат от селяните на Брестова паланка да предадат поп Мартин, но те отказват и турците избиват над 4000 българи, като изгарят селото до основи. Това било на Петковден. Спасилите се само няколко десетки селяни, които пробили кордона, се заселват в с. Ценово (Чаушево) – Свищовско.

През 1645 г., след една несполучлива война на Турция с Венеция, пламва Търговищенското въстание на българи, сърби, власи, гърци и албанци във Влашко.

Следващите години са години на трескава дейност за подготовка на въстание. Петър Парчевич, Петър Богдан, княз (кмет) Марканич, Княжнич, Георги Пеячевич, Ростислав Страшимирович, Богдан Маринович и др. са възторжени дейци, които посвещават целия си живот на подготовка за въстание.

През 1646 г. Петър Парчевич бива изпратен до Влашкия воевода Матей Бесараб, до Варшава и Венеция за общо действие против Турция. Другите се съгласяват, но желаят и Венеция да участва, обаче, Венеция отказва на тая комбинация, понеже не отговаряла на нейните аспирации.

В 1649 г. има още по-голямо брожение за въстание. Българите изпращат нова делегация от 18.ХІІ. 1649 г. до Полския крал, Австрийския император и Венецианския сенат. Полският крал се съгласява, но Австрия и Венеция пак отказват, ако и да съчувстват на българите.

На 9 юли 1650 г. Петър Парчевич подава меморандум до сената във Венеция за помощ, в който, между другото, пише: „Всичките наши са много възпалени, а турците обезкуражени, и изплашени думаха в мое присъствие: ако дойдат поляците, ние ще станем католици. Изплашени същите пред всички твърдяха, че края на тяхната империя вече свършва“. (Из меморандума. Възспоменателен лист „Чипровското въстание“ – 252 години от него).

В 1656 г. се подготвя усилено от българското и католишкото духовенство в Северна България, особено в Чипровския край, общо съзаклятие за въстание.

По това време се раздвижват и българските войнишки селища в Родопско. По тази причина на много заподозряни български общини се забранило да пращат войници в турската армия и да носят оръжие. Това породило противодействие, и някои български селища се възпротивили относно събирането на оръжието. Движението против тази наредба било най-силно между родопските българи в Чепинската котловина. Гръцкият митрополит в Пловдив наклеветил българите, че готвят въстание и в 1657 г. Великият везир Мехмед Кюпрюлю с голяма войска, пътувайки за о-в Крит през Пловдив, се отбива в Чепинско и насила потурчва населението в Чепино, Крупник, Кочане и др. родопски селища, като били разрушени 218 църкви и 33 манастира в този край.

През 1658 г., ноември месец, Петър Богдан и княз Франко Марканич пишат до Петър Парчевич, че българският народ „решил да въстане против турската тирания и да отхвърли игото на плачевното робство“. Петър Парчевич отново ходи по европейските дворове – до Австрия, Венеция и пр., но пак му отказват.  Въпреки това, приготовленията за въстание с ръководен център Чипровец не престават, а се засилват. Турците подушват това и вземат предохранителни мерки през 1658 г., като настаняват в този край войски. Това не спряло тайните приготовления на българите.

На 5 март 1673 г., след избухването на войната мужду Полша и Турция (1672), Петър Богдан и др. българи дават отново пълномощно на Петър Парчевич да обиколи европейските държави, като заявяват: „Сега повече отколкото и да било друг път“, народът твърдо стои на старото си желание да се освободи от турците. Виена, Венеция и папата остават пак глухи на българските искания. На 23 юли 1674 г. Петър Парчевич, изморен, изтощен от дългите пътувания и дипломатически мисии по чуждите столици, умира на 62-годишна възраст. Същата година умира и Петър Богдан.

С тези двама беззаветни труженици българският народ претърпява голяма загуба, но не престава да се готви от двете страни на Балкана за въстание при удобен момент. Този път, за разлика от по-рано, бил изготвен план за обща българска борба.

Когато в 1677-81 г. Русия при изператор Алексей Михайлович обявява война на Турция ( І-ва Руско-турска война), която завършва с поражение за Турция и по Бахчисарайския договор Турция отстъпва на Русия Украйна и Запорожието, славянските народи, частно българите, обръщат очи към Русия.

Турците търпят поражение при Лвов и от поляците, а в 1683 г. при обсадата на Виена биват разгромени от съюзените австрийски и полски войски, предводителствани от полския крал Ян Собески. Оттогава започват да търпят поражение след поражение. Годината 1683  отбелязва началото на упадъка на Турската империя. Тези събития окуражават българите и те още по-трескаво се готвят за въстание.

След поражението на турците пред Виена, разбитите турски войски се предават на грабеж и убийства, като са смятали, че християните са виновни за техните неуспехи. Положението на българите крайно се влошава.

Търновският край, пръв в миналото, богат с толкова предания за славни борби, не дочаква приготовленията в Западна България и Тракия и застава пак начело на борбата за освобождение. Въстанието бива обявено през 1686 г. Въстават Търново, Ловеч, Севлиево, Плевен и др., също и София. Причина за избързване с въстанието, и Търновският край да не дочака приготовленията в другите области, е издайничеството на един грък (предава приготовленията за злато). Водител на въстанието е Ростислав Страшимирович, мним потомък на Иван Срацимир. Когато въстанието избухва, Ростислав бил в Русия при патриарх Йоаким да моли за помощ, каквато му била обещана  от страна на Русия. Той пристига в Търново с племенника на патриарх Йоаким – С. Дубровски и застават начело на вече избухналото въстание. Заговорниците се укрепяват в града, но не разполагали с достатъчно сили за отбраната на Търново от север и когато турците настъпват с многочислена войска, около 4800 души от въстаниците отстъпват към Балкана и София. Тогава София и тя въстава, но постепенно навсякъде движението било смазано. Ростислав и Дубровски се укриват в Рилския манастир и след това избягват в Русия. Две трети от населението на Търново бива избито и заменено с гръцко и турско. По това време Търново брояло около 20000 души; имало 4000 къщи, от които 1000 български, 1000 гръцки и 2000 турски. Оттогава датират и потурчванията в Ловчанско, Луковитско и пр.

Следва продължение…

Българските въстания–Въстания и борби през 16 век – продължение

 

Тодор Балина бил изпратен до Сигизмунд да влезе в споразумение с другите дворове: Полша, Австрия, Венеция и пр. да помогнат за освобождението на България. В момента, когато Сигизмунд потегля за България, неговите съседи поляците нападат Молдова и той бива заставен да остане в Трансилвания. Само част от войските му, съставени от власи, маджари и българи, минали в България през зимата (по леда), разбили на няколко места турските войски и в едно кратко време освободили всички крайдунавски градове от Исмаил до Видин и Враца (Хърсово, Силистра, Тутракан, Русе, Баба-даг, Разград, Свищов, Никопол, Оряхово и пр.). Начело на българите били българският воевода Баба Новак и далматинецът Дели Марко, а на всичките войски – влашкият княз Михаил Витяз. Маджарските и влашки войски, след като се награбили с богата плячка, се върнали зад Дунава.

Българите не се отчайват, а решават сами да си помогнат и се залавят за трескава работа. През пролетта на 1595 г. Тодор Балина обикаля цяла Северна България; Петър Соркочевич организира Търновско и Русенско, а Павел Джорджич – Варна, Шумен и Провадия. Въстанието избухва с център Търново. Явява се самозванец от рода на Шишмановци и бива провъзгласен за цар под име Шишман ІІІ (българите съзнателно постъпват така, за да спечелят населението). Въстанието обхваща почти цяла Северна България. Две хиляди въстаници нападат и освобождават София. Турците изплашени от бързите успехи на въстанието, събират в Азия силна войска и начело с Великия везир Синан паша от Цариград, потушават въстанието.

Всичко будно, особено в Търновския край, бива избито, а жени и деца продадени в робство. Шестдесет хиляди българи, за да се спасят, се преселват във Влашко и Русия. В Търново българското население съвсем оредява. Когато по-късно се развиват занаятите, от балканските села в Търново се заселват отново много българи. (Проф. В. Н. Златарски в своята статия “Български въстания и опити за въстания до средата на 19 век”, спомената в началото, погрешно съобщава, че Търновското въстание е станало в 1598 год.).

През 1596 г. Дели Марко с 1200 души българи и маджари наново минава Дунава и стига до Плевен, а през 1599 г. Баба Новак организира нов поход против турците, като отново отива при Трансилванския княз да го кани да застане начело на похода. Моли за съюзник и влашкия княз Михаил Витяз, но бива изменнически изгорен.

Следва продължение…

ВЛАШКО И МОЛДОВА – продължение 2

 

 

Мехмед умрял наскоро, но наследникът му Баязид II успял след 10 години да заеме Килия и Четатеа-Алба /Акерман/, и откъснал Молдова от морето. Против Молдова образували коалиция Унгария и Полша. Но в станалия бой около столицата на Молдова, Сучава, в гората Козмин, поляците били разбити и “цветът на тяхната аристокрация” избит; гората била наречена “Думбрава рози”. Полският княз Алберт се задължил чрез мира, сключен през 1499 г. , да дава винаги подкрепа с войска на Молдова и да се отрече от сюзеренството над нея, което й тежало в продължение на петдесет години.

        Но, както след боя с Мехмед, Стефан и сега потърсил обезпечение срещу Полша, но чрез един съюз с великия московски княз Иван Василевич III. В това време Иван III водил големи борби за обединението и издигането на Великото Московско княжество, при острата съпротива от една страна на отделните князе в самото княжество, а от друга – на Полша, Литва, Летония и Златната орда отвън. Стефан вече се бил сродил с Иван III, понеже оженил дъщеря си за неговия син, Иван Иванович Младий. Своето предложение Стефан направил в момента, когато  Иван III  вече бил затворил снаха си с нейния син, когото бил обявил по-рано за престолонаследник, и под влияние на жена,си византийката София Палеолог, обявил сина си от нея, Василий, за престолонаследник. Опитът на Стефан да намери подкрепа от Русия също пропаднал. Накрая той сключил мирен договор с маджарите, без, обаче, да успее да образува с тях съюз против Турция. Вместо война той поискал поради това от султана да сключи мир със задължение да му плаща годишен данък по 4 000 дуката. Писмото, с което султанът изпращал своето съгласие, било отнесено в Сучава от специален делегат, съпроводен с многобройна свита, облечена в злато и коприна.  Стефан, като влашкия воевода, станал данъкоплатец на султана. На смъртния си час той завещал на сина си Богдан да не воюва с турците. Богдан се придържал о неговия съвет и през 1513 г. се обявил за васал на султана / Селим I/, но като запазил вътрешната самостойност на Молдова. След неговата смърт престола заел незаконният син на Стефан, Петър. Той не искал да понася сюзеренството на султана и се опитал да сключи съюз с полския крал Сигизмунд /1526 г./ срещу турците, но моментът за това бил избран зле. Тъкмо тогава мощният султан Сюлейман II нанесъл голямото поражение на Унгария при Мохач и я завладял. Петър виждал, че идва ред и за Молдова, и потърсил да сключи съюз с Австрия и с Русия, но Сюлейман приготвил 150 000 войска срещу него, минал през цяла Молдова и се отправил за Сучава. Петър трябвало да бяга, напуснат от болярите, които му изменили. Сюлейман влязъл тържествено в Сучава, водейки със себе си, като “роб”, един внук на Стефан Велики, когото поставил за войвада /1538 г./. Молдова паднала под властта на султана. Тя и Влашко изгубили свободата си, но запазили все пак доста големи автономни права, заедно с правото на болярството да избира воеводите си и господарите, с одобрението на султана. Болярите, опрени на турска подкрепа, се възползвали и превърнали селяните почти в робско положение. Те били и пълни господари над воеводите, които качвали и сваляли по свой каприз. Така в продължение на 74 години /от 1519 – 1592/ били сменени 19 господари. От тях само двама умрели на трона си от естествена смърт. От другите седемнадесет един бил убит от своя заместник, тоя пък бил удавен, трети застрелян от болярите, четвърти бил пратен в манастир и убит после от турците, пети бил отровен от свой съветник. Останалите 12 били насилствено сваляни от турците. На Балканите, както и в Румъния и Унгария, турците били в първата половина на 16 век пълни господари. Тяхната империя стигнала най-голямата си мощ и се простряла по цяла предна Азия, в Египет и в Северна Африка.

Следва продължение…

НА СНИМКИТЕ: горе – Иван Василевич III

                               в средата – султан Селим I

                                долу – султан Сюлейман  II

Снимките са от Уикипедия.