Български въстания – Време на „комитите“ – продължение

През май 1867 г., когато в Гърция се разгаря Критското въстание, българските войводи Панайот Хитов и Филип Тотю се явяват пред Раковски и искат да се изпратят няколко чети в България, които да обявят въстание, но Раковски заявява, че моментът за въстание още не е бил удобен, понеже Критското въстание скоро щяло да бъде приключено и българите, неподготвени добре, щели да останат да се борят пак сами. Старите войводи решават със свои чети да минат в България и проверят положението. На 14 май 1867 г. Филип Тотю при Свищов, а Панайот Хитов при Тутракан със знаменосец Васил Левски минават Дунава с чети от по 35 души и цяло лято водят геройски борби с турците.

На всички е известна историческата битка на Филип Тотювата чета в местността „Пустията“ при с. Върбовка – Севлиевско, където българските юнаци се сражават цял ден с турците един срещу двадесет, която битка роди думата „комита“ и стана легенда и мечта за българския народ. Самите турци баснословно говореха за този „комита“, наречен от тях „канатлъ Тотю“ – хвърковатия Тотю войвода. (Панайот Хитов е от гр. Сливен, а Филип Тотю от колибите Гърците при с. Килифарево – Търновско).

В Балкана при старите войводи идват пратеници от Южна и Северна България да ги питат за въстание, но те им предават думите на Раковски, че не бил удобен момента, – да се гласят за другата година.

Същата година, няколко дни след минаването на Филип Тотю и Панайот Хитов, в България минават още 15 младежи под войводството на Петър Петков. Последните желаели да влязат в четата на Филип Тотю, но закъсняват и след това избират свой войвода и минават Дунава.

Есента 1867 г. Сърбия се намира отново пред война с Турция. Сръбското правителство, познавайки храбростта на българите, подиря наново тяхната помощ. Панайот Хитов, който ведно с другите войводи през есента се прибира в Сърбия, бива натоварен от сръбското правителство да състави отново легия, в която българските доброволци да се обучат военно за предстоящите борби. В Белград се стичат отвсякъде около 800 български доброволци. Началник на легията става Ангел Кънчев. Тук са също: Левски, Хаджи Димитър, Каравелов, Караджата и пр. Но през пролетта, старата история се повтаря: отношенията между Турция и Сърбия се подобряват и българите биват отново разгонени.

Пролетта на 1876 г. много от българите участници в легията пожелали да минат в България да проверят народа и го подготвят за предстоящата борба. На 5 юли една дружина от 125 младежи, жадни да умрат за свободата на България, минават при Русе Дунава и под войводството на Хаджи Димитър и Стефан Караджата и в епически борби при Караесен, Дядо Пановата курия, Канлъ дере и Бузлуджа записаха най-светлите страници в историята на народа ни – равняваща се по блясък и ценност само на един подвиг – подвига на панагюрци 1876 г. и подвига на Шипка 1877 г.

Оттогава българският „комита“ за народа стана светец, а думите на Ботев за Хаджи Димитър: „Жив е той, жив е“ и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ се понесоха ведно с имената и подвизите на героите и вживяха в сърцата на българския народ и напътват десетилетия насетне младите поколения в борбата за свобода и народни правдини.

 

Следва продължение…

Босна – продължение 1

В това време войната между Турция и Венеция продължавала. Страна на Венеция държал чрез нея единственият от останалите още от миналото местни сръбски владетели, Иван Црноевич или Джураш, син на основателя на фамилията Стефан Црноевич, стар приятел на Венеция. Неговите владения се намирали в бивша Зета, която от около 1500 години се наричала  Ч е р н а  г о р а  (но не по името на Црноевичи, казва Иречек, както някои учени мислят). Иван носел титлата “Господар Зетски” и бил зет на слепия деспот Стефан. Венеция го назначила войвода със 1200 дуката заплата и той се отличил много във войната с Турция. Тогава Венеция го нарекла “наш войвода” и капитан на Горна Зета и го приела в средата на венецианската аристокрация. Когато накрая Венеция опразнила Скутари и сключила безславен мир с Турция (1479 г.), Иван побягнал в Италия. Но след смъртта на Мехмед ІІ, през време на избухналата война между двамата му синове, Селим и Джемс, той се завърнал заедно с други сърби в прежните си владения, но вече като турски васал; поради това венецианците го наричали “знаменосец на султана”, столица му станал град Цетина. При двора си, казва Иречек, имал войводи, кефалии и логотет за канцлер, и бил  обкръжен с “властелини” и “князе”. Управлявал по законите на Душан с добавка, че споровете за границите между владетелите ще разрешава съд от 24 боляри, взети от племената. Възстановил и митрополита на Зета, а себе си титулувал: “В името на Христа Бога благочестив и подкрепен от Бога господар на Зета Иван Црноевич”. Имал и герб двуглав орел. Неговият наследник Георг обичал литературата и отворил първата печатница на Балканския полуостров (1493 – 1495). Там печатали само черковни книги. Брат му Стефан го наклеветил, че се държи с френския крал, и заел мястото му, но и него изместил по-малкият брат Скендер-бег Црноевич, но вече като турски управител на “Црна гора” – тя била отделена в особен санджак. Скендер изчезва през 1528 г. След него изчезнали и следите на Црноевичи. Благодарение, обаче, на тях, от всички балкански земи единствено в Черна гора турската власт не могла да се наложи никога напълно.

На снимките: горе вляво – манастирът в Цетине, Черна гора

                   в средата вдясно – паметникът на Иван Църноевич в Цетине, Черна гора

                   долу вляво – Скендер-бег Църноевич

Следва продължение… – Албания