Българските въстания – Време на „комитите“ – продължение 1

През 1867 – 8 г. в западните краища на българските предели пламва отново героична борба – Зайчарското погранично въстание на легендарния български борец дядо Иван Кулин от Видинското въстание и водител на Белоградчишкото въстание.

Тоя много заслужил български патриот, който посвещава целия си живот на народното освобождение, е от с. Медковец – Ломско. След Белоградчишкото въстание (наедно с Видинското 1850 г.), когато въстаниците при обещанията на турците се прибират по домовете си, той, ведно с неколцина други войводи, бива заловен и откаран на заточение в Цариград, където бива представен на султана. Султан Абдул Меджид (1839-67), поразен от смелостта и юначността на дядо Иван Кулин, и за да го привлече, му прощава вината и го награждава с висок чин и скъпоценна сабя, като го пуска на свобода. След завръщането си, виждайки народното тегло, старият поборник не може да търпи тая тирания, напуска родния край (понеже бива зорко следен), и се заселва (1852 г.) в Зайчар, където събира чета и всяка година шета по Стара планина да мъсти на турците.

От 1856 г. той застава начело на голям заговор за подготовката на широко въстание и цели 10 години обикаля Западна България, организира населението, събира оръжие и барут и го трупа в зданието на Неготинския владика Доситей до Буковския манастир при Неготин. Средства за оръжието събира от селяните. По-големи суми получава от белоградчишкия жител хаджи Стойко Стойкович, от сърбина Милош Симич и от руския консул Карцев.

Този български герой, за да набави средства за оръжие, залага цялото си имущество и за пръв път в историята на България сключва заеми от по-горните лица за сметка на бъдещото българско правителство. Той знае, че може да умре, но вярва, че България ще бъде свободна. В полиците дядо Иван Кулин уговаря, че ако той не може да изплати горните суми, поради смърт, убийство или други причини, той задължава бъдещото българско правителство да изплати сключените заеми – отишли за освобождението на България. Ето съдържанието на една такава полица:

„Давам настоящия запис на г. Милош Симич от с. Болевец, търговец, по който му дължа 140 000 гроша за купените пушки и барут по движението, което се готви за освобождението на България, с условие, че тази сума веднага да му се изплати, щом се освободи България, от хазната на българското управление…

24.2.1857 г., с. Болевец.

Платец: Иван Ангелов Кулин“ (Георги Димитров: „Княжество България“, 1896, стр. 179).

Така, до началото на 1867 г. той събира 4200 пушки и 280 сандъци патрони. Остава длъжен на Симич 140000 гроша и на хаджи Стойко 28000 гроша. От 1857 до 1867 г. изпраща всяко лято чети по Балкана, Берковско, Видинско, а в 1867 г. решава да въоръжи 5000-на българска войска и да обяви въстание. В момента, когато българските доброволци били събрани, сръбското правителство се изплашило да не си развали приятелството с Турция и не позволило на доброволците да минат в България, като конфискувало петте хиляди пушки и патроните, събирани толкова грижливо цели години.

Дядо Иван Кулин успява да изпрати само една чета от 180 добре въоръжени заговорници под водителството на Еремия Българов със знамето на легията на Раковски от 1862 г., но турците били предупредени от сърбите и четата бива разпръсната по Стара планина.

След тази постъпка на сърбите, дядо Иван Кулин пак на се отчайва, а всяка година изпраща нови чети в България. Турците научават за това и заставят сръбското правителство да принуди стария войвода да се засели във вътрешността на Сърбия и да бъде следен да не се занимава с революционна дейност. Така дядо Иван Кулин бива наблюдаван до 1876 г., когато, с избухването на Сръбско-турската война 1876 г., един месец след Априлското въстание, старият борец застава пак начело на чета и се сражава геройски за свободата на България.

След освобождението на България 1878 г., българското правителство изпълни завета на дядо Иван Кулин, като Народното събрание гласува с акламации да се изплатят заетите от дядо Иван Кулин пари за народното освобождение: 140000 гроша на Симич и 28000 на хаджи Стойко. Синът на дядо Иван Кулин, Христо Иванов Кулин, става градоначалник на София, а синът на Симич, от благодарност към баща му, бива назначен съдия в гр. Берковица.

На 8 август 1867 г. с чета на път за българската легия в Сърбия геройски загиват Никола Войводов от Враца – душата на организацията, и Цвятко Павлович, млад сръбски патриот в услуга на легията. Шпионите на Митхад паша подушват, че с австрийския параход „Германия“ пътуват двама български войводи и Турция нарушава международното право, като турски войски посягат на неприкосновеността на парахода, качват се в него и най-зверски убиват войводите.

 

Следва продължение…

 

Български въстания – Време на „комитите“ – продължение

През май 1867 г., когато в Гърция се разгаря Критското въстание, българските войводи Панайот Хитов и Филип Тотю се явяват пред Раковски и искат да се изпратят няколко чети в България, които да обявят въстание, но Раковски заявява, че моментът за въстание още не е бил удобен, понеже Критското въстание скоро щяло да бъде приключено и българите, неподготвени добре, щели да останат да се борят пак сами. Старите войводи решават със свои чети да минат в България и проверят положението. На 14 май 1867 г. Филип Тотю при Свищов, а Панайот Хитов при Тутракан със знаменосец Васил Левски минават Дунава с чети от по 35 души и цяло лято водят геройски борби с турците.

На всички е известна историческата битка на Филип Тотювата чета в местността „Пустията“ при с. Върбовка – Севлиевско, където българските юнаци се сражават цял ден с турците един срещу двадесет, която битка роди думата „комита“ и стана легенда и мечта за българския народ. Самите турци баснословно говореха за този „комита“, наречен от тях „канатлъ Тотю“ – хвърковатия Тотю войвода. (Панайот Хитов е от гр. Сливен, а Филип Тотю от колибите Гърците при с. Килифарево – Търновско).

В Балкана при старите войводи идват пратеници от Южна и Северна България да ги питат за въстание, но те им предават думите на Раковски, че не бил удобен момента, – да се гласят за другата година.

Същата година, няколко дни след минаването на Филип Тотю и Панайот Хитов, в България минават още 15 младежи под войводството на Петър Петков. Последните желаели да влязат в четата на Филип Тотю, но закъсняват и след това избират свой войвода и минават Дунава.

Есента 1867 г. Сърбия се намира отново пред война с Турция. Сръбското правителство, познавайки храбростта на българите, подиря наново тяхната помощ. Панайот Хитов, който ведно с другите войводи през есента се прибира в Сърбия, бива натоварен от сръбското правителство да състави отново легия, в която българските доброволци да се обучат военно за предстоящите борби. В Белград се стичат отвсякъде около 800 български доброволци. Началник на легията става Ангел Кънчев. Тук са също: Левски, Хаджи Димитър, Каравелов, Караджата и пр. Но през пролетта, старата история се повтаря: отношенията между Турция и Сърбия се подобряват и българите биват отново разгонени.

Пролетта на 1876 г. много от българите участници в легията пожелали да минат в България да проверят народа и го подготвят за предстоящата борба. На 5 юли една дружина от 125 младежи, жадни да умрат за свободата на България, минават при Русе Дунава и под войводството на Хаджи Димитър и Стефан Караджата и в епически борби при Караесен, Дядо Пановата курия, Канлъ дере и Бузлуджа записаха най-светлите страници в историята на народа ни – равняваща се по блясък и ценност само на един подвиг – подвига на панагюрци 1876 г. и подвига на Шипка 1877 г.

Оттогава българският „комита“ за народа стана светец, а думите на Ботев за Хаджи Димитър: „Жив е той, жив е“ и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ се понесоха ведно с имената и подвизите на героите и вживяха в сърцата на българския народ и напътват десетилетия насетне младите поколения в борбата за свобода и народни правдини.

 

Следва продължение…