Български въстания – Време на „комитите“ – продължение

През май 1867 г., когато в Гърция се разгаря Критското въстание, българските войводи Панайот Хитов и Филип Тотю се явяват пред Раковски и искат да се изпратят няколко чети в България, които да обявят въстание, но Раковски заявява, че моментът за въстание още не е бил удобен, понеже Критското въстание скоро щяло да бъде приключено и българите, неподготвени добре, щели да останат да се борят пак сами. Старите войводи решават със свои чети да минат в България и проверят положението. На 14 май 1867 г. Филип Тотю при Свищов, а Панайот Хитов при Тутракан със знаменосец Васил Левски минават Дунава с чети от по 35 души и цяло лято водят геройски борби с турците.

На всички е известна историческата битка на Филип Тотювата чета в местността „Пустията“ при с. Върбовка – Севлиевско, където българските юнаци се сражават цял ден с турците един срещу двадесет, която битка роди думата „комита“ и стана легенда и мечта за българския народ. Самите турци баснословно говореха за този „комита“, наречен от тях „канатлъ Тотю“ – хвърковатия Тотю войвода. (Панайот Хитов е от гр. Сливен, а Филип Тотю от колибите Гърците при с. Килифарево – Търновско).

В Балкана при старите войводи идват пратеници от Южна и Северна България да ги питат за въстание, но те им предават думите на Раковски, че не бил удобен момента, – да се гласят за другата година.

Същата година, няколко дни след минаването на Филип Тотю и Панайот Хитов, в България минават още 15 младежи под войводството на Петър Петков. Последните желаели да влязат в четата на Филип Тотю, но закъсняват и след това избират свой войвода и минават Дунава.

Есента 1867 г. Сърбия се намира отново пред война с Турция. Сръбското правителство, познавайки храбростта на българите, подиря наново тяхната помощ. Панайот Хитов, който ведно с другите войводи през есента се прибира в Сърбия, бива натоварен от сръбското правителство да състави отново легия, в която българските доброволци да се обучат военно за предстоящите борби. В Белград се стичат отвсякъде около 800 български доброволци. Началник на легията става Ангел Кънчев. Тук са също: Левски, Хаджи Димитър, Каравелов, Караджата и пр. Но през пролетта, старата история се повтаря: отношенията между Турция и Сърбия се подобряват и българите биват отново разгонени.

Пролетта на 1876 г. много от българите участници в легията пожелали да минат в България да проверят народа и го подготвят за предстоящата борба. На 5 юли една дружина от 125 младежи, жадни да умрат за свободата на България, минават при Русе Дунава и под войводството на Хаджи Димитър и Стефан Караджата и в епически борби при Караесен, Дядо Пановата курия, Канлъ дере и Бузлуджа записаха най-светлите страници в историята на народа ни – равняваща се по блясък и ценност само на един подвиг – подвига на панагюрци 1876 г. и подвига на Шипка 1877 г.

Оттогава българският „комита“ за народа стана светец, а думите на Ботев за Хаджи Димитър: „Жив е той, жив е“ и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ се понесоха ведно с имената и подвизите на героите и вживяха в сърцата на българския народ и напътват десетилетия насетне младите поколения в борбата за свобода и народни правдини.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение 1

 

Разбира се, това робско положение не е могло да бъде търпяно от българите и ние виждаме, че техните борби не стихват, а с още по-голяма сила се разгарят. Въстанията в Западна България нито за момент не престават след “реформите” на Хетишерифа и Танзимата.

В 1841 г. пламва така нареченото второ Нишко въстание, което обхваща Пиротско, Темско, Вранско, Лясковско, Видинско – изобщо Западна България от Дунав до Вардар.

Въстанието бива предизвикано от големите злоупотребления и злодеяния на управителите и субашиите над българското население. Организатор и водител на въстанието е същият оня легендарен Милое – организатор на Пиротското въстание. Негов помощник бил някой си българин Гавра. Този път Сърбия подпомогнала въстанието, като дала 6 000 кг барут и малко пушки.

Въстанието започва през май. Още в първите дни въстаниците разбиват войските на Мустафа паша и се съединяват с видинските въстаници, които избиват всички спахии и опожаряват имотите им в 50 села. Съединените въстанически войски, при Ак-паланка отново разбиват турците, пленяват два топа, много оръжие, и с топовете и 10 000 въстаници обсаждат Ниш, като пресичат и пътя за София. Изпратените на помощ войски с Хюсеин паша от Видин биват също разбити при р. Морава до Лесковац. Турците, изплашени да не би въстанието да обхване цяла България, докарват от Одрин, Тракия и Албания многочислена турска войска и конница, начело със Сабри паша и с поголовна сеч потушават въстанието. 250 български села биват опожарени и сринати от албанските башибозуци и редовната турска войска. Много от въстаниците пред турските ужаси избягват в Сърбия.

Същата 1841 г. на 23 юли в Браила се разгаря друго въстание. Водители на въстанието са: Георги Сава Раковски и сръбският капитан Владислав Дадич (Милой Станоевич). Било определено българските емигранти да се съберат в крайдунавските градове, главно Браила и оттам с гемии да бъдат пренесени на българския бряг. Въстанието трябвало да избухне на 18 август. Било взето и съгласието на руския консул в Галац – Карпев, но австрийският консул Хуберт бил против въстанието, понеже служело на руските интереси и предава плана на заговорниците на румънското правителство със съвет да не разваля отношенията си с Турция.

Събралите се в Браила около 600 души българи въстаници, като научили за издаването на въстанието, решават да преварят възбраната на Румъния и на 23 юли вечерта една чета от 284 добре въоръжени въстаници потегля за пристанището, където една гемия чакала, за да ги отведе на българска земя. 2 000 граждани: мъже, жени, деца, близки на въстаниците изпращат четата. До самия бряг на Дунава, причаквайки четата от засада, румънската войска подло напада въстаниците. Завързва се жестоко сражение, в което падат убити 80 души от въстаниците, други от тях ранени, а останалите след преговори се предават. За това подло нападение на българите от страна на румънската войска, румънският княз Александър Гика бива сменен, по настояване на Русия.

Девет години след паметното Нишко (Моравско) въстание (1841 г.) в 1850 г. се разгаря голямото Видинско (Пуйовото, Кюртовското) въстание. Причините за въстанието са крайно влошените условия: данъците удвоени, десятъка също, спахиите ограбвали и свирепствали, населението плащало по няколко пъти един и същи данък на извратеното турско чиновничество; никой не бил сигурен нито час за живота, честта и имота си. Това създава почва за въстание, още повече, че по това време имало силно движение против Турция във Влахия, Молдова, Босна и Сърбия. Водители на въстанието са: войводата Пуйо Арсов и синът му даскал Вълчо, Цоко Кюртов – организатор на въстанието, дядо Иван Кулин, Цоло Тодоров и свещеник Владислав.

В края на 1849 г. князете (кметовете) от Видинска, Ломска и Белоградчишка каази се събират в дома на Цоло Тодоров от село Туловица, княз в Белоградчик и решават да вдигнат въстание през лятото на 1850 г. Изпратена била делегация в Сърбия, която обещала оръжие и барут. Първенците на трите каази се събрали отново в Раковицкия манастир – Кулско, избират ръководители на отделните каази и изработват план за действие. Въстаниците трябвало да превземат първо Лом и Белоградчик и после заедно – Видин. Но трябвало още първия ден да се обсадят трите града едновременно. Въстанието било определено за Спасовден, първи юни 1850 г.

Започнала усилена агитация и пренасяне на оръжие. Въстанието имало всички изгледи за успех, но се намесва порока на българите – предателството. Жената на главния ръководител Цоло Тодоров – повторница, която имала любовни връзки с един турчин, издава въстанието няколко дни преди избухването и главният ръководител Цоло Тодоров с първенците на Белоградчик биват арестувани и избити. Турците взели някои предохранителни мерки.

Въпреки грозното предателство на тая жена, на 1 юни въстанието пламва. Трите града още първия ден биват обсадени: Белоградчик от около 10000 въстаници – предводителствани от Петко Спасов, дядо Игнат от село Раковица и дядо Иван Кулин; Видин от 5-6000 души, водени от Първан Върбанов и Петко Маринов и Лом от 800 – 900 души с капитан Кръстю.

При обсадата на Лом бива извършено пак предателство: изпратените от турците за преговори п. Иван и Христо Стамболията, изказват на турците разположението на българите и липсата на достатъчно оръжие. Въстаниците при Лом били отблъснати при с. Воднянци и се отдръпнали към Балкана.

Във Видин също се извършило предателство от избягалите п. Цено и Петко Николов от с. Бойница.

Още на 1 юни въстаниците се събрали на определените три сборни пункта: при село Гърци – 2000 души, при с. Паликовец – 1500 и при Назърската махала – 1500 души. На първи въстаниците били по пунктовете, а на 3 юни при с. Гърци става главната им среща с турците, гдето дават 217 убити, биват отблъснати и се оттеглят към Балкана.

Белоградчишките въстаници обсаждали града девет дни, но убийството на техния ръководител Цоло Тодоров и другарите му, отблъсването на въстаниците при Видин и Лом и отказа на Сърбия да даде оръжие, разколебава борците и те след като дават 279 души убити и ранени, също се оттеглят и укрепяват по Балкана.

Въпреки липсата на достатъчно оръжие, героичното население от този край води епична борба цели месеци. Нито докараните: кавалерия, артилерия и пехота, нито заплахите, обещанията и пристъпите на врага, са могли да разколебаят въстаниците – укрепени по балканските проходи и чуки. Турците искат няколко пъти преговори, пристига и Видинският паша и митрополит, но въстаниците не приемат условията. От Цариград пристига султански пратеник Али Ризи паша да разследва положението, на когото населението изплаква своите жалби.

Въстаниците избират делегация от най-видните селяни, която посещава чуждите консули в Букурещ, но понеже те дали уклончиви обещания, делегацията заминава за Цариград до Султана, като се явява пред Великия везир и европейските консули, и само когато главните искания на българите биват приети и делегацията се връща, въстаниците тогава приемат да се разотидат по домовете.

По-главни от исканията на въстаниците, които били удовлетворени са: изгонването на аянина от Видин и назначаването на султанския пратеник Али Ризи паша за аянин на Видин, данъците били намалени, спахилъците (феодалните чифлици на спахиите) унищожени, на турските чиновници било забранено да живеят за сметка на селяните и пр.

Тази епична борба на българите е отбелязана в особен надпис в църквата на с. Грамада, запазен и до днес. Надписът гласи: “Да се знае, кога се Бугария дигна, с Божем повелением, защото беше много золум от турци, то е пищела сиротиня, като цръв от прокляти неприятелски и турски руки. Бог да живи Петка Мариновича, баш кнез, он повдигна бугари, та се с турци разговори и после наши човеци одиха у Цариград, те су сас Царя шура правиле. После они човеци дойдоха, па ги пашата уапси у апсу; биде страх велик, бегали су по планину, кой куда може да се скута по пещери; в лето Господне 1851, 6 февруарий подписа я учитель Стойко Петкович”.

Положението в този край се подобрява в продължение само на една година, докато бил аянин Али Ризи паша, който се грижел за изпълнението на реформите. Но още на другата година той бил сменен и положението на българите отново влошено. Започва се ново брожение за въстание (Видинското въстание от 1856 г.), чиято подготовка заварва Кримската война 1853-56 г. и събитията се развиват в по-друга насока. За това въстание ще говорим по-после.

В 1852 г. се забелязва голямо раздвижване, изразено в силни хайдушки движения и в Пиринския край с център Банско.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ…Първи опити за освобождение – продължение

 

Заговорът в Търново 1393 г. Походът на Стефан Елеазар 1402 г. Въстанието на Шишмановци 1405 г. Въстанията на богомилите 1413 г. Тимошкото въстание 1413 г. Българите и междуособиците между наследниците на Баязид 1413-21 г. Фружин минава отново Дунава 1426 г. Френският рицар Бертрандон за българите 1432 г. Първият поход на Владислав ІІІ Варненски 1443 г. Вторият поход на Владислав 1444 г. Георги Кастриот и освобождението на Западна Македония 1443-1467 г. Полякът Филип Буонакорски за българите 1460 г.

  “Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и без скъпоценни жертви”.

                                                              Г. С. Раковски

 

Още през 1393 г. – същата година, когато Търновска България пада под турско иго, българските първенци от този край замислят широк заговор за превземане на турския гарнизон в Търново и възстановяване на Търновското царство. По това време Видинска България още съществува. Тя бива завладяна в 1396 г., а старопланинските крепости Ловеч, Враца, Троян, здраво укрепени, още цели 70 години са били владяни от българите и падат последни на Балканския полуостров – няколко години след падането на Цариград 1453 г.

Заговорът става със знанието и съдействието на търновския патриарх Евтимий.

Турските власти забелязват това раздвижване в Търновско и решават да смажат още в зародиш заговора. Под предлог, че ще дадат някои съвети и нареждания за живота и поминъка на българското население, те свикват всички български първенци от града и околността на събор в Търново. Българите и не подозирали, че турците им кроят примка, за да унищожат цвета на народа ни, и се събират в Търново. Подобно на Вартоломеевата нощ във Франция турците успяват да избият първенците и по-будните хора в Търновския край и народът бива обезглавен – оставен без духовни водачи. Малцина писатели и общественици, като Григорий Цамблак, Киприян, Константин Костенечки и др. успяват да избягат в чужбина.

Въпреки това, българите не се отчайват. Гръцкият историк Спиро Теотокис съобщава, че в 1402 г. българският воевода Стефан Елеазар застава начело на един полк българска войска и в съюз с монголския владетел Тамерлан разбива турците при Ангора, след което поражение турският султан Баязид от скръб за азиатската част на Турция, завладяна от монголите, умира.

В 1405 г. избухва въстанието на Шишмановци. То е едно от най-първите въстания на българите за смъкване на робството след несполучливия опит на патриарх Евтимий. Обхваща Пиротско и Тимошко. Причините за въстанието са следните: След смъртта на султан Баязид (син на първия султан завоевател Мурад І) между синовете му Селюиман, Мохамед и Муса (наречен заради зверствата му Кеседжия), избухват взаимни борби, кой да владее бащиния престол. Българските земи минавали ту в ръцете на единия, ту на друтия и били подложени на грабежи и пожари. Започнало силно брожение против турската власт. Начело на това движение застават избягалите в Маджарско (Унгария) братовчеди Шишмановци: Владислав, известен под името Фружин – син на Иван Шишман и Константин, син на Срацимир. (Владислав първо избягва във Видин, а после заедно с Константин минават в Маджарско).

Те влезли във връзка с Търново и други български градове за общо въстание, но както отбелязахме, там въстанието бива разкрито преждевременно и потушено. Най-големи приготовления били направени в Западно-българските покрайнини. Въстанието избухва в 1405 г. и обхваща цялата Тимошка област, но въстаниците нямали достатъчно оръжие и биват разбити от сина на Баязид Селюиман. Константин избягва в Белград, където умира в 1422 г., а Фружин с много българи се преселва в Трансилвания (първото преселване на българите в Унгария), където заема видна служба във войската на Сигизмунд и води бой с турците още няколко пъти, като доживява до дълбока старост. Умира в 1460 г. За участието му в боевете против турците му биват дадени от маджарския крал много земи и грамота със следното съдържание: “Тая земя се подарява  Ф р у ж и н у   с и н у   б и в ш а г о   ц а р я  б  ъ л г а р с к а ю   Ш и ш м а н а  за оказаната му храброст в благополучните и злополучни войни на маджарите против турците и другите неприятели на царството”.

През 1413 г. избухват така наречените богомилски въстания, начело с Бедредин – знаменит учен, философ и съдия на времето. Въстанието обхваща всички български земи между Балкана, Бяло море, Вардар и Марица. То продължило няколко години и турските войски биват бити по части навсякъде. Турците организират в Азия грамадна армия и потеглят към България, като си послужват с ловка маневра. Те дали да се разбере, че ще нападат уж откъм Одрин по Марица, където изпращат незначителни части, а с главните си сили минават по Беломорска Тракия, явяват се в тил на въстаниците и в главните боеве при Серес разбиват българите и после унищожават поотделно всичките им части. По този начин въстанието бива потушено. Водителите на въстанието биват изловени и избесени.

Същата 1413 г., десет години след първото Тимошко въстание, в Тимошко и Моравско се разгаря отново борба с център крепостта Свърлич, но и това въстание бива потушено.

Следва продължение…