БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение

 

През 1836 г.  избухва Пиротското въстание против грабежите на аянина Махмуд Капуджи баши и гръцкия владика Йероним. Въстанието обхваща: Пиротско, Нишко, Трънско, Височко, Знеполско и пр. Водител на заговорниците е хаджи Нешо. Още в първия ден на въстанието се явяват 8000 въоръжени дейци, които се държат много храбро и създават страх на турските бейове. Турция изпраща комисар от Битоля, и както в Берковско – само когато аянина и владиката биват сменени, тогава се разотиват въстаниците по домовете.

През 1837 г., само две години след героичната борба на берковчани, се разгаря второ Берковско въстание – Върбиновото въстание. След първото Берковско въстание и изгонването на аянина х. Шериф Мехмед, положението на българите не само не се подобрява, но се влошило още повече. На мястото му бива назначен друг бей, чиито синове с банда от делибашии безчинстват и потискат населението.

Виждайки, че няма закрила от никъде, населението въстава отново – 14 ноември – Коледни заговезни със съгласието на Сърбия, която пак обещала помощ. Този път въстанието имало много по-големи размери. Още в първия ден се явяват 18-20000 въстаници, които се укрепяват по балканските проходи и сръбската граница. Водители на въстанието са: Върбан Панов, Калчо Андреев от с. Белимел, Митю поп Андреев (писаря на първото – Манчовото въстание) и Кръстю Нешин от с. Копиловци. Най-активно участие вземат пак легендарните села: Чипровци, Превала, Белимел, Железна, Митровци, Влашко село, Копиловци, Главановци, Дива Слатина, Дълги дял, Горна Лука, Челюстница, Ковачица, Равна, Помеждин, Еловица и пр. Сърбия отново изменя на въстаналия край и не само войска, но и оръжие не праща. Турците водят пак преговори. Една част от въстаниците приемат да се върнат след обещанията, а по-голямата част се сражават дълго време по Балкана и постепенно отстъпват в Сърбия. Много от тези, които се завърнали по селата биват след това изловени, затворени и избити. Водителят на въстанието Върбан Панов се завръща тайно в родния си край, но бива предаден от негови роднини и обесен.

През 1838 г., две години след първото въстание в Пиротско, пламва второ Пиротско въстание.

И в Пиротско след изгонването на аянина Мехмед Капуджи баши и гръцкия владика Йероним положението не се подобрило, а още повече се влошава. Данъците биват много по-увеличени, ангарията на населението също; свирепствията и безчинствата на новия аянин били без край. Оплакванията на българите не се взимали под внимание от никого. Спасение населението виждало само във въстанието: или да умрат да не теглят, или да се освободят и отърват от турците. Водителите на въстанието са: дядо Божил с двамата си сина, Цоло баш княз, чорбаджи Константин, Куюмджи Недялко, Терзи Недялко и др. Главен организатор на въстанието е някой си Милое.

Въстават над 300 села и градове. Пирот бива заобиколен от 20000 въстаници и превзет. Били подпомогнати и от един сръбски капитан с негови хора, както било обещано, но сръбският крал Милош не искал да си разваля приятелството със Султана, арестува сръбския капитан и не дава помощта на българите. Въстаниците и без сръбска помощ решават да продължат борбата. Турците, посъветвани от Сърбия, направили големи отстъпки на българите (сами да си избират старейшини, да се намали ангарията, да си събират данъците, да си уреждат споровете, всеки чиновник да си има печат, понеже един данък са плащали по няколко пъти, тъй като чиновниците лъжели, че не бил платен и пр.). Населението се разотива по домовете; главните водители на въстанието биват предвидливи и избягват в Сърбия, но сърбите ги предават на турците. Над 5000 души биват затворени да гният из турските тъмници.

Тази анархия в Турция, насилията и грабежите, некадърността на централната власт да се справи с положението и станалите въстания и кръвопролития предизвикват така наречените турски реформи.

Западноевропейските велики сили: Англия, Франция, Германия, които са познавали, по-добре от всички, зверствата и тиранията в Турция, вместо да се погрижат за освобождението на България, желаят да спасят Турската империя, за да я имат винаги за съюзница и я поставят срещу Русия. Виждайки, че Турция при това положение се разкапва, те решават да я реформират, за да я спасят. По съвета и предложенията на западноевропейските сили през 1839 г. султан Абдул Меджит издава много шумния на времето ферман “Хати-шериф” от Гюлхане. С този ферман се провъзгласява, но само на книга, не и в действителност, равноправие между християни и мохамедани в Турция. Според него, всички поданици са равни пред законите, осигурява се живота, честта и имуществото на всички; предвижда се да се вземат войници от всички народности в държавата, правят се данъчни реформи и пр.

На следната 1840 година султан Абдул Меджит издава “Танзимат”, с който се прокарват и административно-полицейски промени. Основават се така наречените вилаети (окръзи) и във всеки от тях по един менджилис (съвет), в който като съветници без глас трябва да влязат представители и от раята.

Всички тия реформи, както споменахме, остават на книга. Владеещата турска класа, живяла векове на гърба на българите, не могла да се помири нито за момент с това положение – поробената рая да бъде равна на нея и продължава не само със старите, но и с нови начини да потиска и изсмуква населението. Положението на българите не се подобрява нито с косъм. Турците си остават пак пълни господари, а раята напълно безправна.

Доброто начинание с данъчната реформа бива напълно извратено. Вместо старите турски феодали – така наречените спахии и султани – при които българите бяха заробени и закрепостени, и които спахии сами определяха данъка и разполагаха както си искат с честта и имота на българина, за сметка на това, гдето даваха във време на война известно число войници, сега данъците бяха определени и ги събираха чиновници. Но на тия чиновници не се плащало добре и навреме, биват им дадени големи права и всред тях се развива рушветчийството, подкупите, злоупотребленията и насилията.

Колкото до параграфа, с който се предвижда да се събират войници от всички народности, самото турско правителство се отказва да го приложи, понеже се страхувало да даде оръжие в ръцете на българите. Що се отнася до вилаетските менджлиси (съвети) с участието на българите в тях, те се превръщат в противобългарски органи. В тия вилаетски съвети турците приемат най-консервативните и реакционни елементи от обществото – българските чорбаджии, които стават послушни оръдия на турците и в дружба с тях, ограбват труда и потта на българина. Вместо по-светли дни, за българина настават още по-черни години.

Вярна картина от тая епоха, която покъртва сърцето на читателя, за безправието и робското положение на българите ни дава френският пътешественик Бланки в своята книга “Voyage en Bulgarie en lanee 1841”. Към края на 1841 г.Бланки посещава България, като минава през Видин, Ниш, Пирот, София, Пазарджик, Пловдив, Хасково за Цариград. Бланки вижда как българите бягат сгушени да се крият от гавазите, които го придружават; как гавазите влизат насила в българските къщи и се разпореждат там като пълни господари; как турците впрягат 10 души българи в собствената кола на Бланки, за да я изтеглят през баира; как самите турци му възразяват: “Ба, че не са ли те създадени за това?”; как турското правосъдие не обръща никакво внимание на българските оплаквания; как турски банди бродят по пътищата и нападат минаващите; как Хати-шерифа и Танзимата не се спазват никак от турците и в заключение на книгата си Бланки казва: “Европа, която с право показва такъв жив интерес към негрите, не знае, че на прага на нейното жилище или по-добре в нейната пазва, живеят повече от 7 милиона същества християни като нас, които в качеството на такива, са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски държави имат свои представители. Европа никак не знае, че в тоя час няма в Турция ни една жена християнка, чиято чест да не е на разположение на първия мюсюлманин, комуто би имала нещастието да хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато и както им скимне, в къщата на един християнин и взимат оттам каквото им допадне; че всяко оплакване е по-опасно от съпротивление; и че най-незначителните гаранции, на които би се радвал последният, в която и да било от назад останалите държави, ще бъде истинско благополучие за жителите на България. Аз не казах още всичко и сигурно далеч съм от това да съм видял всичко. Би трябвало да означа селяните, нанизани на синджири, за да влачат моята кола, да опиша шествието на роби и робини до Цариград, би трябвало най-после да допълня тия потресаващи картини. Нека Турската империя бъде запазена, ако това е необходимо за мира в Европа; ала нека се реформира нейната администрация от край до край за чест на нас – християнските и цивилизовани народи. Управлението, на което са подчинени българите, е една обида за човешкото естество, то е един вечен позор за европейските правителства, както беше позор пиратството в Алжир преди нашето завоевание. Една само дума би стигнала, за да се тури край на тоя скандал: но кога Европа ще я каже? Толкова коалиции са били правени досега в името на политически интереси; няма ли още една в името на човечеството?”

Така пише Бланки за тиранията на турците през 1841 г.

 

Следва продължение…

ДОКТОР ФАУСТ– продължение 8

        Фауст изтичал надолу по витата стълба, като прескачал по две-три стъпала.

        – Охо! Каква бързина! Вие, докторе, изглежда сте забравили, че съм куц. По-внимателно!

        Фауст разтворил вратата на своя кабинет и замръзнал на прага. Сега, след полета по волните простори, той му изглеждал като тъмна дупка.

thCAIVRNRJ        – Как съм могъл да живея толкова години в този каменен чувал, когато на света има градове и планини, реки, гори и поля! И хора! Не току-тъй великият Парацелз е казал: “Книгата на природата трябва да се премине с крака. Всяка страна – страница.” Твърде дълго се крих от хората в своята каменна кула. Сега искам да отида при тях, да говоря с тях, да узная техните радости и беди! О, ако не бях толкова стар!

        – Я погледнете тук! – и Мефистофел поставил пред Фауст огледало.

        Фауст погледнал и не можал да се познае. Очите му светели с младежки огън, бръчките му се били изгладили, устните му сякаш се били налели със сок, брадата му била станала черна и гъста.

        – Значи, вие искате да напуснете своя уединен кабинет, доктор Фауст, и да тръгнете да странствате по света? Нали? Познах ли? Тогава да не се бавим. Вързопи, куфари, сандъци – каква скука! Мразя приготовленията за път. Ето всичко, което ви е нужно.

        Мефистофел свалил плаща си, свил го, после го разгърнал и изтърсил на пода ботуши с шпори, пътен костюм от испанско кадифе, ръкавици, шпага…

        – Навън ни чакат врани коне. Те ни носеха по небето в образа на крилати дракони. Ще си измием ръцете тук, а ще ги избършем в град Лайпциг*.

        – Отлично! Там, в Ауербаховата винарска изба, славно съм пирувал с веселите студенти в дните на моята младост… Или по-точно, в дните на моята първа младост. Да препуснем към Лайпциг!

        Фауст облякъл новите дрехи и излязъл от кабинета. Сторило му се, че отместил капака на ковчег.

 

                                                                  * * *

 

        Два врани коня риели земята с копита и гледали косо с огнени очи. Фауст леко скочил на седлото и конят тозчас тръгнал. В ушите на доктор Фауст засвирил вятър. Неочаквано под копитата на коня се мернало позлатеното петле на върха на една камбанария. Конят се носел във въздуха! До него с викове и подсвирквания летял Мефистофел.

        Изведнъж копитата зачаткали по камъни. Конете спрели и Фауст видял пред себе си вход на кръчма. Същата позната фирма като преди половин век, само че малко подновена. Същите изтъркани каменни стъпала. От кръчмата също както и по-рано се чувал нестроен хор от гласове. Там си деряла гърлата весела студентска компания.

        Фауст се спуснал долу по каменните стъпала и блъснал вратата. Като видели двамата непознати, студентите млъкнали.

        – Що за птици са тия? – тихо казал един от пируващите на другаря си. – Май са важни господа. Я как нагло гледа този дългият. От къде идвате? – попитал той Мефистофел.

        – Ами отбих се пътем за малко в Лайпциг да си почина и да си намокря гърлото. Взех и приятеля си с мен.

        – А, значи сте пътешественик?

        – Ох, не ме питайте! Непрекъснато тичам нагоре-надолу, все съм на път. Тъкмо седна вкъщи да се сгрея до кипящото котле на топло и уютно и хайде пок тръгвай! Кралят си спомнил за мен, на епископа му домъчняло за мен, или някакъв рейтар** там с пияни очи ме споменал… На всички трябвам, всички мен викат.

        – Виж го този как се хвали! Самохвалко! Фанфарон! – започнали да си thшушукат студентите.

        Кръчмарят с поклон се приближил до новите гости:

        – Ще искате ли вино, господа?

        – Да пием този киселаш! Пфу! Скулите ми се схващат, като погледна само каква мътилка наливаш. Не, аз черпя всички с вино от моята собствена изба. Я ми донеси един свредел и дървени запушалки, ама повечко.

        – Свредел ли? Този е шегаджия – зашумели студентите. – А къде са бутилките, къде са бъчвите?

        – Че защо ни са? – пред всеки от пируващите Мефистофел пробил със свредела дупка в масата и запушил всички дупки с дървени запушалки. – Готово! Казвайте, господа, кой какво вино иска да опита?

        Какво, по избор ли? Толкова ли е богата избата ви?

        – Най-богатата в света. Мога да ви предложа рейнско вино, френско, испанско, унгарско, италианско. Кой иска да опита благородната малвазия? Не желаете ли ервайн, вино за познавачи?

        – За мен малвазия – извикал един студент.

        – Дай чашата!

_______________________

* Лайпциг университетски град в Германия. През 1530 г. някой си Хенрих Щромер построил в Лайпциг къща и винарска изба, които нарекъл с името на своето родно градче – Ауербах. Ауербаховата винарска изба се е запазила до наше време. Тя е украсена с картини и скулптури, които изобразяват Фауст и Мефистофел. Според преданието, Фауст веднъж излетял от тази изба, яздейки бъчва вино.

**Рейтар наемен войник, кавалерист.

 

Следва продължение 9…