Дете на Афродита

През далечната 1968 година, когато бях тийнейджърка, във Франция беше създадена гръцката рок-група Aphrodite’s child. Групата се състоеше от трима гръцки студенти в Париж, отказали да се върнат в родината си, тъй като през 1967 година чрез военен преврат управлението на Гърция беше завзето от фашистката хунта на т.нар. “черни полковници”. Групата се състоеше от: Вангелис Папатанасиу – композитор и клавишни инструменти; Демис Русос – вокал и бас китара и Лукас Сидерас – барабани.

Истинската слава и признание групата получи след появата на албума в стил “прогресивен рок” – “666” (“Откровението на Йоан”), 1972 г. Работата по албума бе започната през 1970 г., като основен композитор е Вангелис Папатанасиу. Но студийните записи заемали твърде много време и Вангелис престана да участва в концертите на групата. Демис Русос започна своя солова кариера, а Лукас Сидерас се зае с преподавателска дейност на антична литература в Сорбоната.

Групата просъществува много кратко – само няколко години от 1968 г. до 1972 г., след което се разпадна. Соловата кариера на Демис Русос беше много успешна. Вангелис Папатанасиу, съкратил името и фамилията си само до Вангелис, започна да работи в жанра електронна музика. За музиката си към английския филм “Огнените колесници” получи наградата “Оскар” в номинациите за “Най-добър оригинален саундтрак.”

Съвсем наскоро дойде скръбната новина, че Демис Русос е завършил земния си път. В тази връзка искам да ви предложа да чуете песни от няколко албума на групата. Надявам се, че ще ви харесат. Дано Бог даде на Демис Русос да почива в мир и да упокои вечно търсещият му дух. Поклон пред таланта му.

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век

     Значение на католическите мисионери. Движение на славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина 1605-1608 г. Начало на черковната борба 1605 г. Заговорът на Охридския архиепископ Атанасий 1615 г. Католишките епископи Илия Маринов и Петър Богдан за българите 1635-39 г. Бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г. Търговищенското въстание 1645 г. Петър Парчевич и неговата дейност 1646-1674 г. Потурчването на чепинските българи 1657 г. Първата Руско-турска война и отношението на българите към нея 1677-1681 г. Разбиването на турците при Виена и положението в България 1683 г. Търновското въстание 1686 г. Падането на Белград и Ниш 1688 г. Чипровското въстание 1688 г. Въстанието в Западна България и Северна Македония 1699 г. Страхил войвода и въстанието в Пловдив и Пазарджик 1690 г. Български отряди във войските на Петър Велики при Азов 1699 г. Мариното въстание в Търново 1700 г.

Въпреки първите неуспехи за свобода, борбите в България не стихват. Зачестилите войни на Австрия, Венеция, Полша и Русия с Турция и разслабването на турските сили подкрепят надеждата на българите, че краят на отоманското могъщество наближава.

Голяма роля през този период изиграват католическите проповедници в България – били те чужденци или българи. Влизайки в допир със свободните западно-европейски държави, католическите проповедници носят оттам свободолюбиви идеи. Българският народ поглъщал жадно техните разкази за свободен живот и горещо желаел да има кой да го поведе на борба за освобождение. Такива дейци не закъсняват да се явят. Дори чужденци – католически мисионери – обичайки българския народ заради неговото трудолюбие и добродушие, стават самоотвержени защитници и дейци за неговата свобода. Ведно с българските дейци, те подпомагат борбата на българския народ. Тяхната помощ не е пряка, а косвена. В повечето случаи те не са организатори на въстания, но пък разпалват духа на българите и ги насърчават в тяхното освободителско дело. С това ролята на тези дейци в оная тъмна за народа ни епоха е неоценима.

Не бива да виним българите, които са напуснали православието и са приели католичеството, или дори са станали проповедници на католицизма в България. Това е било не тяхно вътрешно убеждение, а политика. Католицизмът е бил за тях прикритие за повече права и свободна дейност за организиране на българския народ, понеже католическите мисионери в Турция се покровителствали от папата и западно-европейските държави и се ползвали с доста големи права.

През 1605-1608 г. славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина готвят общо въстание и се обръщат за помощ към Савойския дук (Италия). Последният приготвя подробен план за война в съюз с Испания и Персия, но планът му не бил одобрен от Испанския крал и въстанието се отлага.

През 1605 г. започва и черковната ни борба против гръцката патриаршия, борба, засвидетелствана със султански ферман от същата година. Още през царуването на султан Мурад ІІІ (1574-1594) има оплаквания на българите срещу гърците и гръцката патриаршия. Това се вижда от фермана, в който се споменава за друг, по-стар ферман, но от кои селища са тези оплаквания, не се знае.

Първи точни исторически известия за оплаквания имаме от 1605 г., направени от българите из околиите: Софийска, Пиротска и Брезнишка. По-рано българите плащали на патриаршията 60 акчета (аспри) за един свещеник и 6 за всеки един рая, а патриаршията ги увеличила на 400 за свещеник и 12 за рая. Издаденият в 1605 г. ферман от султан Ахмед Хано Гази (1603-1616) потвърждава стария ферман и удовлетворява молбата на българите.

През 1615 г. Охридският архиепископ Атанасий организира цяла Македония, подготвя 15000 въоръжени бойци, като изработва подробен план за прогонване на турците от Европа и за превземането на Цариград и Архипелага, за което се обръща към Неаполския вицекрал да издейства помощ и от Испания. На 28 юни 1615 г. архиепископ Атанасий излага лично тоя план пред управителя на Палермо. Иска главно оръжие за 15000 българи и снаряжение за 4000 конници. От Испания иска само 5000-6000 войници в помощ. Планът му не бил изпълнен поради смяна на управителя и нареждането на Испанския крал да се отложи въстанието за по-късно, понеже бил зает в борба с пиратството.

Документите (доклади, послания и пр.) по това въстание са събрани в сборника  “Monumenta Historica Slavorum Meridionalium” т. ІІ, съставен по италианските библиотеки от варшавския професор Викенти Макушев. (Писмата и документите са писани на провинциален староиталиански език). На български са преведени от Аврелиан в “Българска сбирка”, г. ХІХ, кн. 6-7. Преведено е едно писмо “Прошение от Атанасий, патриарх на І Юстиниана за изпъждане на турчина от всичко, каквото притежава в Европа”.

За дипломатическата дейност на архиепископ Атанасий из Австрия, Италия, Испания, Русия и пр. говори и Е. Голубински в “Сношения с Востоком”, ч. І, стр. 303, ч. ІІ, стр. 123.

След един увод за ужасите на турците, архиепископ Атанасий казва, че пропътувал Тракия, Северна България, Сърбия, Босна, Далмация, Албания, Гърция и Архипелага – изобщо всичко, което държал и владеел турчинът в Европа; че славянският и българският елементи са много повече; че са запазили своя свободолюбив дух и са готови за борба, и той се заема да ги организира. Със своите подвластни епископи, архиепископи, монаси и пр. организира Балканите и подготвя, заедно с някой си викарий Д. Александър Мутело, 15000 бойци за въстание. Когато отива и се допитва до Беневентския граф, под-крал на Неаполитанското кралство, той ги съветва да отложат въстанието, за да получат помощ и от Испанския крал.

Българите чакат, но като виждат, че помощта закъснява, решават да продължат делото и биват отново готови, но пак им се предписва заповед от Испания да чакат, та и тя в удобен случай да отправи войска и изгонят турците. Българите пак послушват, но като виждат, че преговорите се протакат, упълномощават Атанасий лично да отиде и моли Неаполитанския княз и Испанския крал за помощ.

От Испания Атанасий иска само 5-6 хиляди войници (испанци и италианци) и най-вече достатъчно оръжие и муниции за 15000 души и седла, юзди, оръжие за 4000 конници. Ако желаят могат да пратят и по-голяма помощ.

Атанасий изработва подробен план и за превземането на Цариград, с подробни изчисления на кои острови, градове и села по колко готови хора за вдигане оръжие има и кой откъде трябва да настъпи. За превземането на Цариград иска и една флота от 80 галери да пренася войски и пр., която да завладее островите, включително о-в Крит. При нападението на Цариград предвижда да бъде запален, от християните в града, от шест страни, за да се образува суматоха. Тия приготовления на българите останали напразни, защото те дълго време били възпирани и лъгани, докато Атанасий умрял.

Малко по-късно 1635-39 г. в България работят и будят народа католическите епископи Илия Маринов и Петър Богдан. В 1635 год. Илия Маринов в едно послание пише: “Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на църквите, опожаряват селата. Такова нещо не е ставало, откакто турчин е завзел тая страна”. Петър Богдан също пише, че “това иго вече не може да се понася”.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ… Първи опити за освобождение–продължение 1

 

По това време 1413-21 г. междуособните борби между наследниците на Баязид се разгарят, и българите вземат най-активно участие ту на страната на единия, ту на другия, за да разслабят турската власт.

Български дейци започват да работят за освобождението на България и чрез помощ отвън. Така, в 1426 г. синът на Ив. Шишман – Фружин, ведно с унгарския военачалник при крал Сигизмунд – Пипо (Филип Маджарин) и влашкият княз Дан ІІ минават Дунава и нанасят голямо поражение на турците, които оставят 15 000 души убити.

Описанията на чужди пътешественици от това време свидетелствуват, че духът на българите бил запазен. През 1432 г. френският рицар Де ла Брокер Бертрандон пътува през България и за духа на софиянци съобщава следното: “Турците в София са още малко, а българите повече. Това дава желание на последните да отхвърлят робството, ако има кой да им помогне”.

И наистина, само 10 години по-късно, когато в 1443 г. полският крал Владислав ІІІ Варненски с полски и маджарски войски, начело с воеводата Ян Хуниади (Янкул войвода, Сибинянин Янко) обявява война на Турция, към войските му се присъединяват хиляди българи и сърби. (Владислав ІІІ обявява война на Турция по покана на папа Евгений ІV, който желае да изгони турците от Европа. Папа Евгений ІV влиза във връзка и с българските първенци, когато се обяви поход срещу Турция, да се надигнат и помогнат за изгонването на турците). Войските на Владислав подпомогнати от българското население в едно скоро време превземат почти цяла Западна България ведно със София и се отправят за Пловдив. Когато стигат до Костенец, историческият проход Троянови врата бил силно укрепен, лошата зима не позволявала да се заобиколи и Владислав се връща, като сключва с Турция Сегединския мир в 1443 г., по който на Унгария се давала Влахия, сръбският деспот Юрий Бранкович, съюзник на Владислав, си възвръщал Сърбия като васална, а България остава пак под Турция.

Папа Евгений ІV не бил доволен от постигнатите резултати, и затова Владислав ІІІ нарушава мирния договор и през пролетта 1444 г. отново настъпва – този път в Северна България. Той минава Дунава при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунава биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на Мурад ІІ от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбският деспот Юрий Бранкович, не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бей) да се присъединят към Владислав.

Мурад ІІ със 125 000 войска (а Владислав с 20 000) минава зад тила на Владислав, като се разполага при с. Индже-кьой и Паша-кьой на запад и север от Варна. На 10 ноември 1444 г. Мурад ІІ забива на прът Сегединския мирен договор, нарушен от Владислав, обикаля с него войските си, разпалва техния фанатизъм и напада Владислав от всички страни. Два дни кипи страшна сеч, в която загиват 10 000 от Владиславовите хора, ведно с него и около 30 000 турци. Само отделни части от войските на Владислав и Ян Хуниади успяват да се спасят през Дунав и Цариград.

Поменатият Георги Кастриот владее Западна Македония четвърт столетие, от 1443-1467 г. Той е легендарен българо-албански герой, известен под името Скендер бей. Син е на Ив. Кастриот и на Войсана (българска болярка). Когато Владислав Варненски обявява война на Турция и настъпва в България, Георги Кастриот се обявява за негов съюзник, организира широк заговор, освобождава цяла Западна Македония: Горни и Долни Дебър, Охрид, Струга, Леш и пр. и цели 25 години – четвърт столетие до смъртта си (1467 г.) със своята 20 000 войска нанася редовно тежки поражения на стохилядни турски войски. Когато Владислав Варненски настъпва в Северна България, Георги Кастриот с 20 000 войска потегля да се съедини с полските и маджарски войски и с българските въстаници в Северна България, но сръбският васал на турците Юрий Вуков Бранкович, тъст на Мурад ІІ, му попречва.

Със смъртта на Владислав Варненски българският народ изгубва един голям приятел и защитник, претърпява тежка загуба, но вярата му в освобождението на България не угасва. Той вярва, че ще настъпят други благоприятни моменти и че българският народ ще бъде отново свободен. За това свидетелстват и съобщенията на чужди пътешественици по това време. Така ученият хуманист Филип Буонакорски (1439-1496), като пратеник на полския крал Казимир Ягелончик обикаля Долна Мизия (Северна България), Тракия, Македония и Гърция и в един меморандум до папа Инокентий VІІІ през 1490 г. пише: “След преминаването на турците в Европа многобройните гърци и много по-малочислените българи, бошняци, епироти и др. населения, като се убедиха, че турците не са толкова силни и многобройни, колкото ги бе представила мълвата, сега ламтят от еднакво желание и еднаква нужда, и с готовност очакват случай да свалят от себе си хомота на робството.” Но папата и Европа по това време били заети с началото на реформацията и не се притекли на тия повици.

Следва продължение…

Албания – продължение

Албания, начело със Скендер-бег, оказала продължителна и силна съпротива, както на Мурад ІІ, така и на Мехмед ІІ. Благодарение на това Скендер станал национален герой и неговите подвизи намерили отглас в народни предания и песни на всички балкански народи. Своите успехи Скендер дължал както на личните си качества, така и на обединението на всички племенни главатари и князе в страната около него. Както се говори в историята на италианеца Барлети от 1537 г., по цитат от М. Балабанов, Скендер привързал албанските владетели с една вдъхновена реч на общото им събрание. В тази реч между другото им посочил съдбата на християнските народи: “С кървави сълзи оплакват християнските народи, казал Скендер, разногласието на своите князе, които са еднички отговорни за общото злощастие. Свидетел е Всевишният, че с общо съдействие отоманската сила можеше лесно да се съкруши.”  С подкрепа на местни владетели и на народа, и защитен от крепостните стени главно на Кроя, Скендер успял с несравнено по-малка войска от тази на турците. Иречек казва, че за победите на Скендер допринесли много и дебърските българи, които се отличавали с голяма храброст и с преданост към Скендер. Още и днес българският род Мияци се смята потомък на Скендер-бег. Той разбил  последователно войските, командвани от трима паши, пращани от Мурад ІІ, като пленил последния от тях, Мустафа.  Принудил се най-сетне да излезе срещу него и Мурад, който обсадил Кроя, но бил принуден да напусне обсадата и да се върне в Цариград. Мехмед, след неговата смърт, като не можал да привлече Скендер с ласки и с щедри обещания, опит правен и от баща му, потеглил сам срещу гордия албанец, но претърпял край гр. Лех (Алесио) голямо  поражение и се принудил да сключи с него мир и го признал за господар на Епир и на Албания (1461). Това било най-голямото тържество на Скендер. По подбуда, обаче, на Венеция, която продължавала войната с Турция, и на папски легат, сам Скендер нарушил мира и почнал враждебните действия, които продължили до самата му смърт, 14. І. 1467. Със смъртта му, до която останал непобеден, се завършила и независимостта на Албания. Голяма част тогава от албанската аристокрация, за да спаси живота си, приела мохамеданството, заедно с част от народа. Но мнозинството от албанците запазило християнството: едни, северните, под влияние на Венеция, останали католици, а южните – православни.

        Скоро след Албания паднала под турците почти цяла  Г ъ р ц и я. Там последна съпротива оказали двамата братя на Константин ХІ, Димитър и Томас, владетели на Морея. Но и те влезли помежду си в  остри вражди и потърсили външна закрила – Димитър у турците, а Томас у венецианците. Накрая Томас избягал на венециански кораб в Рим, а Димитър, който призовал турците, умрял като монах (1470 г.). От разгрома на Гърция спечелила Венеция. В мирния договор от 1479 г. тя загубила в Албания, но като заплатила 100 000 дукати на Мехмед ІІ, задържала Пелопонес и Коринт в Гърция и получила потвърждение на търговските си привилегии в Турция, както и право на юрисдикция за нейния байло в Цариград.

Следва продължение: Влашко и Молдова

На снимките: горе вляво – султан Мурад ІІ

                    в средата вдясно – Скендер-бег

                    в средата вляво – султан Мехмед ІІ

                    долу влясно – император Константин ХІ