Доктор Фауст – продължение 7

        – Вие сте много скромен, докторе. Кълна се, че не ценя никого повече от вас. Какво представляват пред вас императори и крале, воини и князе на църквата! За мене вие сте безценно съкровище, доктор Фауст.

        – Учудвам се, но не споря.

        – И така, ето перо, пергамент и нож, остър като бръснач.

        – Нож?

        – Да. Порежете си палеца на лявата ръка и напишете договора с кръвта си. Такъв е редът при нас.

        – Виждам, че вие, демоните, сте пазители на закона и формалисти.

        Фауст се намръщил и леко порязал палеца си. Паднали няколко тежки, тъмни капки кръв. Той натопил перото и бавно, обмисляйки всяка дума, започнал да пише:

        “Аз, Йохан доктор Фауст, сключвам следния договор с демона на ада Мефистофел. Мефистофел се задължава от този ден да ми служи вярно двадесет и четири години. Щом поискам, той е длъжен да ме пренесе мигновено там, където пожелая.”

        Гъшето перо скърцало по хартията, изписвайки буква след буква.

        – Почакайте, в договора трябва да се включи още едно условие. Вие не бива да встъпвате в брак, доктор Фауст. Влюбвайте се колкото искате и колкото по-често, толкова по-добре. Но не бива да се венчавате с вашата любима – това при нас е забранено, не може в никакъв случай!

        – Да се женя на моите години! – усмихнал се доктор Фауст. – Ти се подиграваш с мен. Условието е написано. Ето, вземи договора. Подписах го.

        – Прекрасно, а аз ще сложа печат – моя нокът.

        Изведнъж се чуло силно грачене. Един голям гарван грабнал договора с клюна си и отлетял.

        – Какво значи това? – извикал доктор Фауст.

        – Това значи, че владетелят на ада Велзевул няма търпение да получи договора в собствените си ръце. Ай-ай, какво недоверие! Но вие се люлеете от слабост, докторе. Сложете си пръстена.

        И Мефистофел подал на Фауст пръстен, изпъстрен с непонятни знаци. Фауст сложил пръстена на пръста си. Сърцето му страшно забило… И изведнъж Фауст почувствал чудна, отдавна забравена лекота в тялото си.

        Сега очите му виждали така ясно, сякаш целият прашен и опушен свят бил добре измит със свежа вода.

 

Следва продължение…

Доктор Фауст – продължение 5

Димният стълб се сгъстил и пурпурните искри нарисували с множество точки образа на човек. Човекът бил още прозрачен. През него светел синият Сириус от съзвездието Малкото куче. Но изведнъж звездите изчезнали. Чул се тежък, едва приглушен тропот на копита. Пред Фауст в мъждиво-червен светлинен кръг стоял висок, тънък като върлина непознат. Той бил облечен с алена копринена наметка с най-модна кройка, на главата барета с перо, през рамото обшита със злато лента, на нея шпага, на раменете широк плащ… Конте и толкова! Мургаво лице с орлов нос. Светещи кривогледи очи. Едната вежда вдигната нагоре, сякаш с постоянна насмешка. В ръката си непознатият държал сребърен флакон.

– Сега ще се напръскам с парфюм, докторе. Ще премахна мириса на сяра. Какво да се прави, такъв е въздухът в нашата работилница. Но аз виждам, че не ме познахте!

– Нима сме се срещали?

– Разбира се, ние сме учили заедно в Саламанкския университет. Аз изучавах там богословие. Помните ли, веднъж вие в компания с други студенти се разхождахте по единия бряг на река Тормес, а аз по другия и носех китара в ръцете си. Един от студентите съжали, че няма китара. Той искаше да изпее една нова песен, която беше чул в Мадрид. “Ето, вземете китарата” – казах аз.

– Да, помня. Твоята ръка започна да се разтяга, разтяга, докато не достигна до другия бряг…

– Проста работа. Но тези глупаци побягнаха. Всички, освен вас, доктор Фауст. Само вие не побягнахте, а ме гледахте с такова любопитство, че се наложи да се проваля вдън земята.

– Да не си хабим думите напразно, Мефистофел! Звезди, звезди! Или се пошегува? Остави ме тогава.

– Благоволете да седнете, докторе. Колесницата чака.

Чуло се свистене и грохот.

Фауст погледнал през прозореца и видял, че по небето лети колесница. В нея били впрегнати два дракона с остри нокти и дълги опашки. На лунната светлина люспите им преливали във всички оттенъци от димносиво до наситено-черно. От широко отворените им усти излизал дим. Колесницата долетяла до прозореца и спряла.

Мефистофел помогнал на доктор Фауст да се настани в нея. Той също седнал до него.

– Хайде-е-е! – извикал Мефистофел и замахнал с бича. – Нагоре – и с всички сили!

Драконите литнали напред. Колелата на колесницата затропали така, сякаш вървяла по твърда земя, но изпод тях излитали огнени езици. Фауст се огледал – отзад се виела пламтяща следа.

Погледнал надолу – там се синеело морето, виждали се два големи острова.

– Сардиния и Корсика – посочил ги Мефистофел, – а ето и пустините на Арабия. Скоро ще видим Индия.

– Заповядай на драконите да летят по-високо, право към звездите! – възкликнал Фауст.

– Слушам, а е жалко! Бих ви показал немалко чудеса в Индия.

Мефистофел изплющял с бича. Всичко потъмняло. Земята заприличала на голям глобус, осветен само наполовина. Фауст търсел с поглед материците и океаните, но почти нищо не можел да разпознае зад пелената от облаци.

 

Следва продължение 6…

Доктор Фауст – продължение 4

      Той се приближил до прозореца и се навел навън. Черната пропаст го теглела към себе си. Главата му се завъртяла…

     Но изведнъж зад него се разнесъл силен, дрезгав глас:

      – Доктор Фауст! Доктор Фауст! Спрете, къде отивате? Долу има камъни, а вие не сте птица.

     – Чий глас чувам? Вие ли се върнахте, Вагнер?

     – Вашият ученик Вагнер вече сложи нощната си шапчица и пие настойка, която укрепва паметта. Нали паметта му е главният му талант.

     – А кой сте вие? Къде сте? Фенерът угасна. Тук е дяволски тъмно.

     – Ето, виждате ли, вие вече се досетихте! Името е назовано!

     При тези думи Фауст неволно трепнал. Начертал три пъти около себе си магическия кръг с бастуна си и нарисувал вълшебната пентаграма*, прогонваща злите духове.

     – Не се доближавай до мен, изчадие на ада!

     – Защо така лошо ме посрещате? Аз наистина пристигнах по своя воля, но, съгласете се, навреме. Ваш покорен слуга – Мефистофел**.

     – Защо си тук? Не съм те викал.

     – Вашият вик на отчяние достигна до дълбините на преизподнята. Признавам, аз съм делови, пресметлив и даже малко скъперник. Такъв  велик ум като доктор Фауст изведнъж да загине напразно! Фауст да се разбие като стъклена колба в камъните. О, не, не! Позволете да ви предложа една изгодна и за двама ни дружеска сделка. Аз ще постъпя на служба при вас и ще ви открия всички тайни на вселената. Направете последен опит, докторе!

     – Но какво можеш ти? Какво знаеш?

      – Изпитайте ме. Съгласен съм с вас, че ученият нищо не приема на доверие. Звездоброецо Фауст, няма ли да ви бъде угодно вие самият лично да се разходите по небето и да видите звездите отблизо!

     – Да видя звездите отблизо? Нима е възможно това? Но ако е възможно… Адски дух, къде си? Вече не се боя от теб.

     – Назовете ме три пъти по име.

      – Мефистофел! Мефистофел! Мефистофел! Яви се, искам да те видя.

     В същия миг някъде от пода се издигнал димен стълб и започнал да се върти в кръг, пръскайки наоколо пурпурни искри. Замирисало на сяра.

     Някъде жално завило куче, закряскала сова. Дърветата зашумели, като че ли се отдръпнали встрани.

     – Какъв образ ще ми заповядате да приема, доктор Фауст?

     – Какъвто искаш, но не оскърбявай погледа ми.

     – “Речено – сторено” – това е моят девиз.

 

______________

* пентаграма – магически знак във формата на петоъгълник.

**Мефистофел – в християнската митология, един от демоните на ада.

 

Следва продължение 5…

Доктор Фауст – продължение 1

        Саламандърът изведнъж замрял на желязната верига в огнището и отпуснал надолу огнената си опашка, сякаш внимателно го слушал.

         Фауст свалил няколко големи манускрипта* от полицата и като се превивал под тежестта им, ги помъкнал към огнището.

        – Ето книгите, които съм създал. Писах ги дълги години. Тази – “Ключовете на ада” – е за тайните на магията, тази – за лечебните треви, тази – за движението на небесните тела… И все пак истината в моите книги е твърде малко, а грешките нямат край. Ще унищожа книгите си, както разбих колбата с безполезния еликсир, за да не стават причина за нови грешки. Изгори ги, саламандре, превърни ги в пепел!

        И Фауст започнал да хвърля в пламтящия огън една след друга разтворените книги. Листата се размърдали, почернели, по тях пробягнала червена ивица. Но изведнъж огънят угаснал. Саламандърът скочил долу и се скрил между обгорелите цепеници.

        – Значи не искаш да изгориш книгите ми, саламандре! Избяга ти от мене! – извикал гневно Фауст.

        После паднал в креслото и отпуснал глава на гърдите си. За какво му е цялото магическо изкуство на заклинанията! Той ли ще заповядва на капризните духове на стихиите, макар и да стои безмерно по-високо от тях по разум!

        – Вратата скръцнала, провряла се ръка с горяща свещ и в стаята влязъл ученикът на доктор Фауст – Кристоф Вагнер. За миг на Фауст му се сторило, че ученикът му е сив, почти безцветен, като сивия молец, който живее в книжния прах. Да, ето на кого не се явяват видения!

––––––––

*манускрипт – ръкопис на пергамент или хартия. Кристоф Вагнер се споменава в народната книга за Фауст като негов ученик и наследник. Появила се народна книга и за самия Вагнер, в която подробно се описва неговото пътешествие в Новия свят (Америка).

Следва продължение 2…