Казват, че човек трябва да внимава какво си пожелава, защото в някакъв момент желанието му може да се сбъдне. Май наистина е така. Когато завърших гимназия през далечната 1974 година в нашата мила татковина се издаваха няколко списания: „Космос“, „Паралели“, „Септември“, „Съвременник“, а по-късно и „ЛИК“ (Литература, Изкуство, Култура). Имаше, разбира се, и други – „Жената днес“, „Киноизкуство“, научно-популярни, детски списания и вестници, а и преводни чуждестранни издания (от социалистическите страни предимно). И народът четеше. Точно тогава започна да излиза списанието „ЛИК“. Беше пълно с интересни, интелектуални статии и критични бележки за филми, книги, писатели и други подобни четива. Толкова го харесах, че си казах, колко ще е хубаво да работя с хората, които списват това списание.
По ония времена беше на мода и поговорката: „учи, за да не работиш“, защото интелектуалният труд се ценеше много, но на работниците се плащаше по-добре, въпреки че ги смятаха за неуки и прости хора. Затова всички искаха да са „интелектуалци“. В предишния си постинг споменах, че отидох да работя в печатница, но нито за секунда не съжалявам. Не беше изгубено време. Да видиш как се създава една книга, да попаднеш в наборния цех, да усетиш миризмата на печатарското мастило, да вдишаш парите на оловото и туткала никак не е за изпускане. Днес книгите се пишат на компютри и всички тези вредни миризми и пари ги няма. Огромни машини печатаха колите, други ги сгъваха, трети ги набираха, четвърти ги шиеха, пети ги обрязваха, докато накрая се стигне до кориците. Там вече имаше други машини, които режеха картоните, втори мажеха книжните тела с лепило, трети правеха златни и сребърни надписи, четвърти филираха, но имаше и повече ръчен труд. Който не е посещавал печатница, той не знае какво е да вземеш книга в ръка.
После отидох да работя в издателство „Наука и изкуство“ като секретар на редакция. Това е отговорна длъжност, макар някои да смятат, че става дума за дейност, свързана с „обслужване“ на шефа, говорене по телефона, клатене на краката и пиене на кафета. В издателство „Наука и изкуство“ водех редакциите „Литературознание“, „Философия“, „Психология“ и „Юридическа“. Това са много срещи с учени, професори, академици, автори на книги, предговори, рецензенти, съставители и др. Разговори по телефони, изготвяне и подписване на договори, осигуряване на бързо и безпрепятствено получаване на хонорарите от сътрудниците и ред други специфични дейности за една „секретарка на редакция“. Издателството издаваше изключително научна литература и на мен ми беше скучно, затова отидох да работя в издателство „Народна култура“, специализирано в издаването на преводна художествена литература. Там бях секретар на редакциите „Руска и съветска литература“, „Западни литератури“, „Поезия“ и „Социалистически литератури“. Тук вече срещите бяха с писатели, поети, преводачи, други сътрудници от цял свят. Контактувахме директно с Агенцията за авторски права, Съюзът на преводачите в България, Съюзите на писателите на всички социалистически страни и т. н. Плановете на издателството бяха годишно по около 100 заглавия, което значи, че съм работила всяка година със сътрудници от предишната година, настоящата и следващата (тоест с около 300 заглавия). Подробно няма да разказвам за спецификата на работата. Само ще спомена, че Съюзът на българските писатели провеждаше ежегодно международни срещи с писатели от цял свят. Да, макар да не се изискваше, но съм поднасяла кафета на всички, които са гостували в издателството. Право на секретарка по онова време имаха само генералните директори. Секретарка в смисъл на „личен асистент“, както сега ги наричат.
За годините, през които работих в „Народна култура“ се смениха трима директори, много редактори и завеждащ редакции. И в един момент екипът на списание „ЛИК“ се оказа в нашето издателство. Главният редактор на списанието ни стана директор, а сътрудниците му – наши редактори. Нивото се повиши невероятно. Изискванията също. Благородно се конкурирахме с другите издателства за художествена литература. Бързахме да си „заплюем“ заглавия, за да сме в крак с най-новите световни тенденции в литературата. Правехме нови поредици, ползвахме услугите на най-добрите български преводачи, редактори, коректори и други сътрудници, издавахме книгите в огромни тиражи. Почти бяхме издигнали в култ книгата като такава, когато настъпиха промените през 1989 година. След това едно по едно държавните издателства затвориха врати. Появиха се частните. Започнаха да се издават куп езотерични, булевардни, блудкави и други книги без особена стойност. Критерият, по който преди се издаваха книги съвсем изчезна. В стремежа си да не фалират издателите не подбират заглавия. Много жалко, че така се случи!
Пиша всичко това, за да знаят синовете ми, че да си секретар на редакция не означава да си „бъзикни ханъм“, както на майтап наричали секретарките на турски. Да не смятат, че „чавка ми е изпила акъла“ и си въобразявам, че познавам лично много хора на науката, литературата и изкуството. Много от тях отдавна са в „по-добрия свят“. Моите уважения и към колегите, с които работихме за доброто и културата на нацията ни! Беше хубаво, мисля аз!
Св. Ник. Бакалова
Снимката е от Гугъл
SVETNIKMAL - AROUND ME 