БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ- 4. Време на „комитите“

Основаване на Първия български централен комитет 1866 г. Свещената румъно-българска коалиция 1866 г. Легията на Раковски в Румъния 1866 г. Четите на Филип Тотю и Панайот Хитов 1867 г. Четата на Петър Петков 1867 г. Легията на Панайот Хитов в Сърбия 1867 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата 1868 г. Въстанието на дядо Иван Кулин в Зайчарско 1867-8 г. Четата на Никола Войводов и Цвятко Павлович 1867 г.

„Ние не сме минали ни за пари, ни за коне, ни пък за меки жени, но за свободата на вас.

Нашата цел е не да превземем Търново или Цариград, но да умрем за свободата на народа си, да турим основи на бъдещето.“

Хаджи Димитър

Следващият период от 1866 – 1876 г. е период на образуване тайни революционни комитети. Това е „комитетско десетилетие“, както го нарича проф. Златарски, защото борбите на българския народ до 1866 г. се отличават съществено от тия след тая година. Българите постепенно се убеждават, че те не биха се освободили, докато не изградят здрава вътрешна и външна революционна организация, която да организира добре във всеки град и село едно общо въстание, с единно действие и ръководство. Те разбраха, че десетките героични въстания, които води жилавият наш народ, не успяха, защото бяха откъснати едно от друго, защото отделните области не бяха в добра връзка за общо действие; защото всяка област водеше в повечето случаи борбата сама, без да се допита до други области; защото всеки водител, когато си искаше, тогава обявяваше въстание, без да дочака другите области – без да се подчинява на решенията на другите и без да се осигури подкрепата и сигурното снабдяване на въстаниците с достатъчно и доброкачествено оръжие преди и след въстанието.

И от година на година, от опит към опит, нашите дейци минават към здрава организирана революционна комитетска дейност. Това е оная величава епоха, която роди славните наши „комити“ – верните, изпитани хора на революционните комитети, които с цената на живота си бяха готови да изпълнят всяко едно решение на комитета.

Основател на Първия Б.Ц.К се смята Г. С. Раковски, който в 1866 г. основава: Върховно Народно Българско тайно гражданско началство с председател Раковски, подпредседатели: Л. Каравелов и Раф. Атанасов; членове: Панайот Хитов, Илю войвода, Филип Тотю и пр. Това Върховно Народно Българско тайно гражданско началство същата година издава „Привременен закон за народните горски чети“. (Смятат с народните горски чети да подбудят народа за въстание).

Същата, 1866 г., малко по-късно в Румъния се основава без Раковски (става нещо неудобен за румънското правителство) Таен Български Централен Комитет с членове: Димитър Диамандиев, Хараламби Серов, Атанас Андреев и Иван Касабов. (Някои считат този ЦК за първи български такъв).

През 1866 г. българският Т.К. в Букурещ и румънски делегати от страна на министър-председателя Братияну образуват дружество „Coalitiune Sacra“ – Свещена коалиция за взаимна румъно-българска подкрепа. Обстоятелствата за тия и други български събития са следните:

Към 1866 г. отношенията между Румъния и Турция много се влошават. На 11.02.1866 г. румънският княз Куза (първият княз на обединените княжества Влашко и Молдова) бива детрониран от румънските чокои, защото, по подобие на руския цар Александър Втори, освободил румънските селяни от крепостничество. Имотните класи в Румъния, които с освобождаването на селяните губили много работни ръце, свалят Куза и на румънския престол искат да сложат свой човек. Турция, която в лицето на Куза виждала една мирна румънска политика, не искала да признае отстраняването му и струпва войски на Дунава, като се гласи да нападне Румъния.

Братияну – румънският пръв министър, който при образуването на Тайния Български Комитет в Румъния и съставянето на Свещената коалиция беше отбягнал съзнателно опитния Раковски, сега, виждайки се в много деликатно положение, повиква стария изпитан борец и му възлага да събере легион от 5000 български доброволци, които да минат в България, когато избухне войната между Румъния и Турция. На апела на Раковски отново се стичат хиляди доброволци. Той образува втората си легия, готова да литне отвъд Дунава и се сражава за свободата на България. Но румънското правителство, по подобие на сръбското, се помирява с Турция, и българските доброволци отново биват разгонени, без да им се позволи да идат в България.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение 1

Било предвидено да бъдат изпратени и чети по Балкана, които да се явят в подкрепа на въстанието.

Както отбелязахме, през пролетта на 1862 г. Босна, Херцеговина и Черна гора се разбунтували. На 4 юни същата година Сърбия и тя напада турския гарнизон в Белград и в развилите се боеве, българската легия на Раковски взема решително участие, като изнася на плещите си победата над турците. Дядо Илю войвода със своите юнаци показва нечувана храброст.

Заговорниците в България помислили, че е настъпил вече моментът за въстание и на 13 юни 1862 г. то бива провъзгласено едновременно в Търновско, Габровско и Сливенско, с оглед за общо българско въстание. Но сръбското правителство, както много пъти, и сега изменило. След като си свършило работата с помощта на българите, то се помирило с Турция и не само че не помогнало с нищо на българите, но и разгонило легиона, като не позволило на доброволците да минат в България. Раковски, виждайки това, разбира, че въстанието в България няма да има успех и разпраща съобщение навсякъде да се отложи въстанието, но на някои места съобщението закъсняло, както е с Търновско, Габровско и Сливенско, и там въстанието бива обявено.
Организатор и водител на въстанието в Търновско е Хаджи Ставри – български капитан волентир (доброволец) от Кримската война. Негови първи помощници били: Тодор Бочооглу от Горна Оряховица, който после става знаменосец на четата, Дели Янко Андронов, игуменът на Петропавловския манастир – Йосиф Иваникиев от с. Арбанаси и Панайот Балъкавчето също от с. Арбанаси, който ушил и знамето за готвеното въстание.

С чета около 150 души от Търновско и Лясковец, капитан Хаджи Ставри потегля от Петропавловския манастир за връх Бузлуджа (според други за връх Бедек над с. Енина), където щели да се съберат и други чети от Габровско, Дряновско, Трявна и Сливенско, ще заемат балканските проходи, ще настъпят към околните градове и ще се съединят с въстаниците от другите краища. Но, както отбелязахме, въстанието било отложено. Търновци останали сами и когато спрели в Капиновския манастир да нощуват, те биват проследени от турците, заобиколени и разбити.

Габровци и селяните от околността и те въстават. Организатор на въстанието тук е старият поборник – участник в похода на Гарибалди за Италианското освобождение и обединение – Коста Ефтимов, с помощник учителят Никола Стефанов. Въстаниците се отправят към Габровския манастир, за да се съберат със селата и търновци, но другите получили нареждане да не въстават и преди да се съберат с търновци, турците научили и ги разбиват при Габровския Соколски манастир.

В същото време, когато търновци въстават, Хаджи Димитър от Сливен с една голяма чета излиза по Стара планина, за да се съедини с въстаниците; дълго обикаля, но не ги намерил (понеже въстанието било отложено) и цяло лято отмъщавал на турците.

В Сливенския балкан бил и Панайот Хитов, но той получил известието на Раковски да спрат и отложат въстанието за по-благоприятно време, понеже Сърбия се помирила с Турция, и той не повдигнал въстание, като и предупредил някои места да не предприемат още нищо.

Следната 1863 г. е ознаменувана с първите редовни излизания на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов с чети по Балкана да мъстят на турците.

През 1865 г. се разразява и въстанието на хайдук Коста от Банско.

 

Следва продължение…