БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век

     Значение на католическите мисионери. Движение на славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина 1605-1608 г. Начало на черковната борба 1605 г. Заговорът на Охридския архиепископ Атанасий 1615 г. Католишките епископи Илия Маринов и Петър Богдан за българите 1635-39 г. Бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г. Търговищенското въстание 1645 г. Петър Парчевич и неговата дейност 1646-1674 г. Потурчването на чепинските българи 1657 г. Първата Руско-турска война и отношението на българите към нея 1677-1681 г. Разбиването на турците при Виена и положението в България 1683 г. Търновското въстание 1686 г. Падането на Белград и Ниш 1688 г. Чипровското въстание 1688 г. Въстанието в Западна България и Северна Македония 1699 г. Страхил войвода и въстанието в Пловдив и Пазарджик 1690 г. Български отряди във войските на Петър Велики при Азов 1699 г. Мариното въстание в Търново 1700 г.

Въпреки първите неуспехи за свобода, борбите в България не стихват. Зачестилите войни на Австрия, Венеция, Полша и Русия с Турция и разслабването на турските сили подкрепят надеждата на българите, че краят на отоманското могъщество наближава.

Голяма роля през този период изиграват католическите проповедници в България – били те чужденци или българи. Влизайки в допир със свободните западно-европейски държави, католическите проповедници носят оттам свободолюбиви идеи. Българският народ поглъщал жадно техните разкази за свободен живот и горещо желаел да има кой да го поведе на борба за освобождение. Такива дейци не закъсняват да се явят. Дори чужденци – католически мисионери – обичайки българския народ заради неговото трудолюбие и добродушие, стават самоотвержени защитници и дейци за неговата свобода. Ведно с българските дейци, те подпомагат борбата на българския народ. Тяхната помощ не е пряка, а косвена. В повечето случаи те не са организатори на въстания, но пък разпалват духа на българите и ги насърчават в тяхното освободителско дело. С това ролята на тези дейци в оная тъмна за народа ни епоха е неоценима.

Не бива да виним българите, които са напуснали православието и са приели католичеството, или дори са станали проповедници на католицизма в България. Това е било не тяхно вътрешно убеждение, а политика. Католицизмът е бил за тях прикритие за повече права и свободна дейност за организиране на българския народ, понеже католическите мисионери в Турция се покровителствали от папата и западно-европейските държави и се ползвали с доста големи права.

През 1605-1608 г. славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина готвят общо въстание и се обръщат за помощ към Савойския дук (Италия). Последният приготвя подробен план за война в съюз с Испания и Персия, но планът му не бил одобрен от Испанския крал и въстанието се отлага.

През 1605 г. започва и черковната ни борба против гръцката патриаршия, борба, засвидетелствана със султански ферман от същата година. Още през царуването на султан Мурад ІІІ (1574-1594) има оплаквания на българите срещу гърците и гръцката патриаршия. Това се вижда от фермана, в който се споменава за друг, по-стар ферман, но от кои селища са тези оплаквания, не се знае.

Първи точни исторически известия за оплаквания имаме от 1605 г., направени от българите из околиите: Софийска, Пиротска и Брезнишка. По-рано българите плащали на патриаршията 60 акчета (аспри) за един свещеник и 6 за всеки един рая, а патриаршията ги увеличила на 400 за свещеник и 12 за рая. Издаденият в 1605 г. ферман от султан Ахмед Хано Гази (1603-1616) потвърждава стария ферман и удовлетворява молбата на българите.

През 1615 г. Охридският архиепископ Атанасий организира цяла Македония, подготвя 15000 въоръжени бойци, като изработва подробен план за прогонване на турците от Европа и за превземането на Цариград и Архипелага, за което се обръща към Неаполския вицекрал да издейства помощ и от Испания. На 28 юни 1615 г. архиепископ Атанасий излага лично тоя план пред управителя на Палермо. Иска главно оръжие за 15000 българи и снаряжение за 4000 конници. От Испания иска само 5000-6000 войници в помощ. Планът му не бил изпълнен поради смяна на управителя и нареждането на Испанския крал да се отложи въстанието за по-късно, понеже бил зает в борба с пиратството.

Документите (доклади, послания и пр.) по това въстание са събрани в сборника  “Monumenta Historica Slavorum Meridionalium” т. ІІ, съставен по италианските библиотеки от варшавския професор Викенти Макушев. (Писмата и документите са писани на провинциален староиталиански език). На български са преведени от Аврелиан в “Българска сбирка”, г. ХІХ, кн. 6-7. Преведено е едно писмо “Прошение от Атанасий, патриарх на І Юстиниана за изпъждане на турчина от всичко, каквото притежава в Европа”.

За дипломатическата дейност на архиепископ Атанасий из Австрия, Италия, Испания, Русия и пр. говори и Е. Голубински в “Сношения с Востоком”, ч. І, стр. 303, ч. ІІ, стр. 123.

След един увод за ужасите на турците, архиепископ Атанасий казва, че пропътувал Тракия, Северна България, Сърбия, Босна, Далмация, Албания, Гърция и Архипелага – изобщо всичко, което държал и владеел турчинът в Европа; че славянският и българският елементи са много повече; че са запазили своя свободолюбив дух и са готови за борба, и той се заема да ги организира. Със своите подвластни епископи, архиепископи, монаси и пр. организира Балканите и подготвя, заедно с някой си викарий Д. Александър Мутело, 15000 бойци за въстание. Когато отива и се допитва до Беневентския граф, под-крал на Неаполитанското кралство, той ги съветва да отложат въстанието, за да получат помощ и от Испанския крал.

Българите чакат, но като виждат, че помощта закъснява, решават да продължат делото и биват отново готови, но пак им се предписва заповед от Испания да чакат, та и тя в удобен случай да отправи войска и изгонят турците. Българите пак послушват, но като виждат, че преговорите се протакат, упълномощават Атанасий лично да отиде и моли Неаполитанския княз и Испанския крал за помощ.

От Испания Атанасий иска само 5-6 хиляди войници (испанци и италианци) и най-вече достатъчно оръжие и муниции за 15000 души и седла, юзди, оръжие за 4000 конници. Ако желаят могат да пратят и по-голяма помощ.

Атанасий изработва подробен план и за превземането на Цариград, с подробни изчисления на кои острови, градове и села по колко готови хора за вдигане оръжие има и кой откъде трябва да настъпи. За превземането на Цариград иска и една флота от 80 галери да пренася войски и пр., която да завладее островите, включително о-в Крит. При нападението на Цариград предвижда да бъде запален, от християните в града, от шест страни, за да се образува суматоха. Тия приготовления на българите останали напразни, защото те дълго време били възпирани и лъгани, докато Атанасий умрял.

Малко по-късно 1635-39 г. в България работят и будят народа католическите епископи Илия Маринов и Петър Богдан. В 1635 год. Илия Маринов в едно послание пише: “Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на църквите, опожаряват селата. Такова нещо не е ставало, откакто турчин е завзел тая страна”. Петър Богдан също пише, че “това иго вече не може да се понася”.

Следва продължение…

Турция в най-голямата си мощ

Устремът към завоевания и разширение продължават и при наследникците на Мехмед ІІ. Синът му  Б а я з и д  І І /1481-1512/ в това отношение допринесъл най-малко. Той бил склонен повече към поезия и изкуства и добил прякор мъдрец, философ. При това той трябвало да се разправя с брат си Джем, който претендирал за престола и тръгнал от Мала Азия за Цариград да го заеме. Баязид успял да го разбие при Ени Шехир. Джем след това проскитал много, докато стигнал в Рим, където бил приет тържествено от папа Инокентий VІІІ, но после бил отровен, навярно от папа Александър VІ, в съгласие с Баязид. Борбата на двамата братя създала безпокойство из цялата държава. То било съпроводено от няколкогодишни войни в Азия с местни паши и с египетските мамелюци.

Поради безпокойствата и разоренията от тези войни недоволното селско население в Мала Азия се раздвижило и се увличало от проповедите на един дервиш, наричан Шах-Кули, т.е. “роб на Бога”. В огнени речи той предсказвал скорошния край на османското господство. Вместо него, с помощта на дадения от Бога меч, ще бъде създадена по волята на Аллаха нова монархия на богочестивите и чистите, на която всички ще се подчинят и чрез която ще бъде спасено царството на истинските мюсюлмани. Около развятото знаме на Шах-Кули се стичали не само селяни, но и спахии. Движението взело застрашителни размери. Въстаниците заели някои градове, убили бейлер-бея на Азия и кадията; страшна селска война хвърлила цялата страна в пламъци. Пращаните от Баязид еничери били избивани и изтребвани. Движението взело още по-застрашителни размери, понеже неговите последователи, които се наричали суфи и казълбаши, т.е. с червени рубашки, се сближили и съединили с членовете на едно военно-политическо-религиозно общество, както го нарича Н. Йорга, създадено между туркменските племена край южното крайбрежие на Каспийско море в Персия, начело на което застанал самият шах Исмаил, наричан още “пророк”. Исмаил се явил не като завоевател, а като покровител на преследваните мохамедани шиити от сунитите мохамедани, към които принадлежали и османските турци, начело със самия султан. Шиитите не признавали суната, т.е. преданието, притурено към Корана, а само Корана, и се считали последователи не на Абу-Бекир, тъст на Мохамед, а на Мохамедовия зет Али. Лозунг на Исмаил бил призивът, “Я, Али”, “О, Али””; с него той водел масите към победа, като им обещавал най-щедро разпределение на милостиня, прост братски живот и истинска свобода на всеки мюсюлманин. Исмаил наричал запрещението на сунитите да се яде свинско месо и да се пие вино фарисейска добавка към Корана и го отхвърлил; за присмех на това той водел със себе си угоена свиня, която наричал “султан Баязид”. Неговите разпалени речи увличали масите; те се хвърляли в своя екстаз със страшна сила срещу противника и подлагали всичко на сеч и смърт. Исмаил разпрострял властта си бързо от Персия в Трансоксиния, из владенията на узбеките, стигнал Багдад. Турция била застрашена. Баязид решил да предотврати опасността. Той прогонил Шах-Кули и почнал общо преследване на шиитите, които стигнали до Кесария. Там те били посрещнати от войските на Баязид и спрени при Анкара. При това положение Баязид можел да води само дребни войни, повече набези за грабеж в Унгария и Полша чрез пограничните санджак-бегове, какъвто бил беят на Силистра. В същото време турски отряди минали река Талиаменто и стигнали до Виченца в Италия, а турска флота нанесла поражение на венецианската при Лепанто.

През грабителските си походи турците вършели страшни жестокости, придружени дори с канибализъм, но и получавали същата отплата, особено от маджарите, които набивали пленниците им на колове.

Турската поява в Средиземно море предизвикала за пръв път реакция от засилилите се вече две крайморски държави, Франция и Испания; към тях се присъединил и папата, владенията на когото също пострадали. Те образували лига /съюз/ против Турция, под благословията на папа Александър VІ /1501 г./ и пръснали флотите си на три страни: испанската флота нападнала Мала Азия, френската обсадила о-в Митилени, а папската се явила в Дарданелите. Съюзниците се задоволили само със заемането на островите Кефалония и Св. Мавр, а Баязид се принудил да потърси сближение и мир с всички съседи. С Турция влезли в сношение тогава не само италианските градове, но и далечната Франция, а също и Русия. Великият княз Иван ІІІ, чрез кримския хан Менгли Герей влязъл във връзки за пръв път със султана; негови посланици се явили в Цариград през 1495 и 1499, с цел да получат търговски улеснения. Получила големи улеснения и Венеция със сключения договор в края на 1502 г.; неин байли можел наново да се яви в Цариград; политиката на Турция добила световен характер. Едва бил създаден мир със съседи, вътре в Турция пламнала борба между синовете на Баязид. Той имал нещастната мисъл да даде на своите синове земи за владение и управление, без да подозира, че всеки от тях, облегнат на своите владения, ще почне да се домогва до престола. А тъкмо това станало. В своите стремежи да заемат бащината си власт братята влезли в остри вражди помежду си. Победител излязъл най-малкият от братята, Селим.

 

Следва продължение…

На снимките: горе: султан Баязид ІІ

                    в средата: папа Инокентий VІІІ

                    долу : папа Александър VІ

Снимките се от Уикипедия.