Доктор Фауст – продължение 5

Димният стълб се сгъстил и пурпурните искри нарисували с множество точки образа на човек. Човекът бил още прозрачен. През него светел синият Сириус от съзвездието Малкото куче. Но изведнъж звездите изчезнали. Чул се тежък, едва приглушен тропот на копита. Пред Фауст в мъждиво-червен светлинен кръг стоял висок, тънък като върлина непознат. Той бил облечен с алена копринена наметка с най-модна кройка, на главата барета с перо, през рамото обшита със злато лента, на нея шпага, на раменете широк плащ… Конте и толкова! Мургаво лице с орлов нос. Светещи кривогледи очи. Едната вежда вдигната нагоре, сякаш с постоянна насмешка. В ръката си непознатият държал сребърен флакон.

– Сега ще се напръскам с парфюм, докторе. Ще премахна мириса на сяра. Какво да се прави, такъв е въздухът в нашата работилница. Но аз виждам, че не ме познахте!

– Нима сме се срещали?

– Разбира се, ние сме учили заедно в Саламанкския университет. Аз изучавах там богословие. Помните ли, веднъж вие в компания с други студенти се разхождахте по единия бряг на река Тормес, а аз по другия и носех китара в ръцете си. Един от студентите съжали, че няма китара. Той искаше да изпее една нова песен, която беше чул в Мадрид. “Ето, вземете китарата” – казах аз.

– Да, помня. Твоята ръка започна да се разтяга, разтяга, докато не достигна до другия бряг…

– Проста работа. Но тези глупаци побягнаха. Всички, освен вас, доктор Фауст. Само вие не побягнахте, а ме гледахте с такова любопитство, че се наложи да се проваля вдън земята.

– Да не си хабим думите напразно, Мефистофел! Звезди, звезди! Или се пошегува? Остави ме тогава.

– Благоволете да седнете, докторе. Колесницата чака.

Чуло се свистене и грохот.

Фауст погледнал през прозореца и видял, че по небето лети колесница. В нея били впрегнати два дракона с остри нокти и дълги опашки. На лунната светлина люспите им преливали във всички оттенъци от димносиво до наситено-черно. От широко отворените им усти излизал дим. Колесницата долетяла до прозореца и спряла.

Мефистофел помогнал на доктор Фауст да се настани в нея. Той също седнал до него.

– Хайде-е-е! – извикал Мефистофел и замахнал с бича. – Нагоре – и с всички сили!

Драконите литнали напред. Колелата на колесницата затропали така, сякаш вървяла по твърда земя, но изпод тях излитали огнени езици. Фауст се огледал – отзад се виела пламтяща следа.

Погледнал надолу – там се синеело морето, виждали се два големи острова.

– Сардиния и Корсика – посочил ги Мефистофел, – а ето и пустините на Арабия. Скоро ще видим Индия.

– Заповядай на драконите да летят по-високо, право към звездите! – възкликнал Фауст.

– Слушам, а е жалко! Бих ви показал немалко чудеса в Индия.

Мефистофел изплющял с бича. Всичко потъмняло. Земята заприличала на голям глобус, осветен само наполовина. Фауст търсел с поглед материците и океаните, но почти нищо не можел да разпознае зад пелената от облаци.

 

Следва продължение 6…