БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение

По времето, когато в Търновско се разразява движението на капитан дядо Никола, във Видинския край избухва отново въстание – Видинското въстание 1856 г., с ръководители: Хараламби Бояра, Димитър Петрович, Манчо Кръстник, Димитър Панов и др. Това е последното въстание от редицата въстания, разразили се в един период от 30 години в Западна България. Въстанието е открито едва в 1929 г. по турските архиви от уредника на ориенталския отдел при Народната библиотека Владимир Тодоров – Хиндалов.

Въстанието избухва, но не успява по съществени причини, по които повечето от въстанията в Западна България пропаднаха, именно, че Сърбия даваше обещание за оръжие и подкрепа, а после нищо не даваше. Виновен за нещастния край на въстанието е също сърбинът Христо Тодорович, който предава плана на въстанието.

Една година след тези движения става Димитракиевата буна в Търновско:

Несполуката на капитан дядо Никола не отчайва търновци. Напротив, те започват да се готвят отново за въстание, което избухва през 1857 г. Главен ръководител на движението е някой си Димитраки от Търново, учил в Русия, участник в Кримската война и произведен офицер. Планът на въстанието бил следният: въстаниците от търновския край да се съберат в с. Стакьовци ( в дома на Георги Стайков). Така ще направят на други места и въстаниците от други части на Северна България, а всички ще потеглят в уречения ден за главния сборен пункт – с. Влаевич до Белоградчик, ще превземат града и след като нараснат и се съединят отвсякъде да превземат Лом и Видин.

В уречения ден Димитраки с чета от 150 души потегля от с. Стакьовци. По пътя въстаниците стават 450-500 души, но при с. Влаевич, преди да се съединят с другите въстаници, били посрещнати от силна турска войска и разбити. Димитраки с част от въстаниците по Балкана минава в Сърбия.

Към 1862 г. сръбското правителство влиза в много обтегнати отношения с Турция. След възкачването на престола на Обреновичите (1859), особено с идването на престола на Михаил Обренович (след Милош Обренович), сръбското правителство е искало да изгони турския гарнизон от Белград и да обяви независимостта на Сърбия. За тая цел то потърсва пак българите. Михаил Обренович повиква българските войводи и им казва да готвят въстание, понеже и Сърбия щяла да обяви война на Турция за независимостта си, та да се борят заедно и за освобождението на България. Било уговорено да се действа по два начина: отвън, като се стекат в Сърбия български доброволци, които да помагат на сърбите, и отвътре, като се вдигне общо въстание в България, на което и сърбите ще помогнат.

За тази цел Георги Сава Раковски образува в Сърбия легион от 2000 български доброволци за помощ на сърбите, напечатва и разпраща навсякъде из България горещо възвание до българския народ за въстание. Ето откъслек от това възвание:

„Мили братя българи,

Време дойде всеки и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители, неверни турци! Що е наш живот в това безчестно робство? Не е ли всегдашна тежка тегота? Коя мила добрина имаме под това люто османско владение? По-добре, братя, една сладка мало минута за свобода, смърт, а не дълговечен робски живот под тия безчеловечни турски мъки.

Ставайте, братя, на оръжие мало и голямо за наша мила свобода и независимост!… Турското царство веки пропада. Тия са веки изгубили военний дух. Тия не могат в една нужда да съсредоточат на едно място значително число войнства. Пример да бъде нам Херцеговската и Чърногорската война, де нищо не могат да сторят толкова време! Що стоиме, българи! За коги чакаме! Европа и цял просветен свят са разположени да съдействат за нашата свобода, но трябва ние да почнем!… Един всеобщ и силен удар ще реши нашата славна бъдещност, като разгони и изтреби мръсните кръвници-мюсюлмани от нашите предели! Нашите еднородни и едноверни братя и съседи храбри черногорци и сърби, всички на оръжие храборно и победоносно бият, секат, трепят общия неприятел, стар кръвник турчин. Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви. Нека никой не чака от другиго да го спаси. Нашата свобода от нас зависи!… и т.н.

1 юни 1862 г.,

Народен войвода: Г. С. Раковски“.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война

ДВИЖЕНИЯ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Кримската война и участието на българите в нея 1853-1856 г. Въстанието на капитан дядо Никола 1856 г. Димитракиевата буна 1857г. Сръбско-турското сблъскване и легията на Раковски 1862 г. Въстанието в Габровско и Сливенско, същата, 1862 г. Излизането на Филип Тотю и Панайот Хитов по Балкана 1863 г. Въстанието на хайдук Коста в Банско 1865 г.

Когато в 1853-56 г. се разгаря Кримската война, погледите на българите се обръщат пак към Русия. В Букурещ и Одеса се образува комитет за събиране на български доброволци. От градовете с български преселници в Румъния и Русия се стичат около 4000 българи доброволци, разделени на 4 полка, които вземат дейно участие при боевете. В боевете при Севастопол с дружината си участва и българският поручик Ив. П. К. Кишелски, който за голямата му храброст от ротен командир бива произведен в чин генерал.
При Мачин българинът Никола Ив. Бацаров от Калофер, учител в Мачин, събира чета за два дни от 150 души и под войводството на Христо Кашикънев от Котел, помага най-активно за разгромяването на турците. После, той бива назначен за член на временното българско правителство в Мачин и за началник на канцеларията на руските войски.
В това време в България из Търновско, Свищовско, Видинско се подготвя въстание в гърба на турците, което било спряно от русите до второ нареждане.
Но Кримската война завършва с неуспех на русите. Българите остават отново пак сами да се борят за своята свобода. Тя докара само едно: Хатихумаюнът от февруари 1856 г., с който Турция за пръв път признава вече, че има български народ, и с който още един път се повтаряха и разширяваха дадените от Хатишерифа и Танзимата правдини на българския народ, но и сега също пак само на книга.
Обсаждането на Севастопол причинява изгетляне на част от руските войски от Дунавския фронт, а това дало повод на народните дейци вътре в България, да подготвят въстание и да ударят в гърба турските войски, които се намирали на Дунава. С тази смела и опасна задача се наема българският капитан Никола Филиповски. 55-годишен – старец вече, закупува барут и оръжие и подготвя широко въстание.
Докато работата се тъкмяла, турците узнали за готвеното въстание и изпращат в Търново и околността войска, начело с Махзар паша, син на Великия везир Рашид паша. Заговорниците отлагат въстанието за по-благоприятно време. Такива въстания по това време със същата цел – да ударят турските войски в гърба, се готвят, както отбелязахме, и във Видинско и Свищовско, но, по съвета на русите, те били отложени.

През пролетта на 1856 г., когато българският народ вижда, че и след издаването на Хатихумаюна положението му остава същото, дори се влошава, отново по места се надига. Пръв е пак Търновският край.

Старият борец, капитан дядо Никола Филиповски кръстосва градове и села и през юли решава да обяви въстание. Планът бил следният: въстаниците от Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околността да се съберат в Петропавловския манастир до Лясковец, да избият стражата в Търново, да завземат 12-те топа и повече оръжие и после да заминат към Дунава; въстаниците от Дряново, Трявна и Габрово, съединени, да завардят балканските проходи и настъпят към Ловеч и Плевен, а въстаниците от Елена да заминат към Осман-пазар и Шумен.

Почва за въстанието имало много добра, направено било много и за подготовката му, но се явило разногласие за времето на обявяването му. Много от въстаниците в Търново, Лясковец, Елена, Беброво били за отлагане на въстанието. Главният ръководител, капитан дядо Никола, държал решително за обявяването му, и въпреки че несъгласните съзаклятници заобиколили с кордон Лясковец и не пуснали желаещите, както станало в Беброво и Елена, в уречения ден дядо Никола потегля от Петропавловския манастир с чета от 15-20 души, ведно със свещеника Стоян Брусев, и тръгва за селата към Габрово и Балкана. До с. Новата махала – Габровско, четата нараснала на 400 души, които се укрепяват при Габровския Соколски манастир.

Габровските чорбаджии, верни оръдия на турците, с които заедно ограбвали раята, изпращат делегация от българи и турци за преговори. Капитан дядо Никола, виждайки, че въстанието няма големи размери, заявява, че не се бори против турското правителство, а иска да се изпълнят наредбите на Хатихумаюна, но той се излъгва и се поддава на клопката на габровските чорбаджии: да слезе с четата си в Габрово и там, уж да се разберат мирно с турските първенци. Габровските чорбаджии, в чието число виждаме и бащата на Цанко Дюстабанов – бъдещият ръководител на Габровското въстание през 1876 г., с турците скриват до Габрово турски войски и когато четата слиза, войските я нападат и разбиват. Много от въстаниците биват избити, други се разбягали. Капитан дядо Никола, въпреки и стар, със своята храброст и пъргавина се мята на своя кон, пробива си път през турците и се спасява, но в колибите Дончовци при Трявна той бива предаден и подло убит.

Въстанието не успяло, но подигнало голям шум на времето си. Руски и австрийски консули ходили на мястото да проверят причините за въстанието. Пристига и Видинският паша. Явно, въстанията говорили лошо за Турция, защото те показвали, че турската система на тирания продължава и след Хатихумаюна. По това време се разгарят усилено борбите за независима българска църква и това въстание повлиява твърде много за добрия ход на борбата.

 

Следва продължение…