КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАМЕ

Казват, че човек трябва да внимава какво си пожелава, защото в някакъв момент желанието му може да се сбъдне. Май наистина е така. Когато завърших гимназия през далечната 1974 година в нашата мила татковина се издаваха няколко списания: „Космос“, „Паралели“, „Септември“, „Съвременник“, а по-късно и „ЛИК“ (Литература, Изкуство, Култура). Имаше, разбира се, и други – „Жената днес“, „Киноизкуство“, научно-популярни, детски списания и вестници, а и преводни чуждестранни издания (от социалистическите страни предимно). И народът четеше. Точно тогава започна да излиза списанието „ЛИК“. Беше пълно с интересни, интелектуални статии и критични бележки за филми, книги, писатели и други подобни четива. Толкова го харесах, че си казах, колко ще е хубаво да работя с хората, които списват това списание.

По ония времена беше на мода и поговорката: „учи, за да не работиш“, защото интелектуалният труд се ценеше много, но на работниците се плащаше по-добре, въпреки че ги смятаха за неуки и прости хора. Затова всички искаха да са „интелектуалци“. В предишния си постинг споменах, че отидох да работя в печатница, но нито за секунда не съжалявам. Не беше изгубено време. Да видиш как се създава една книга, да попаднеш в наборния цех, да усетиш миризмата на печатарското мастило, да вдишаш парите на оловото и туткала никак не е за изпускане. Днес книгите се пишат на компютри и всички тези вредни миризми и пари ги няма. Огромни машини печатаха колите, други ги сгъваха, трети ги набираха, четвърти ги шиеха, пети ги обрязваха, докато накрая се стигне до кориците. Там вече имаше други машини, които режеха картоните, втори мажеха книжните тела с лепило, трети правеха златни и сребърни надписи, четвърти филираха, но имаше и повече ръчен труд. Който не е посещавал печатница, той не знае какво е да вземеш книга в ръка.

После отидох да работя в издателство „Наука и изкуство“ като секретар на редакция. Това е отговорна длъжност, макар някои да смятат, че става дума за дейност, свързана с „обслужване“ на шефа, говорене по телефона, клатене на краката и пиене на кафета. В издателство „Наука и изкуство“ водех редакциите „Литературознание“, „Философия“, „Психология“ и „Юридическа“. Това са много срещи с учени, професори, академици, автори на книги, предговори, рецензенти, съставители и др. Разговори по телефони, изготвяне и подписване на договори, осигуряване на бързо и безпрепятствено получаване на хонорарите от сътрудниците и ред други специфични дейности за една „секретарка на редакция“. Издателството издаваше изключително научна литература и на мен ми беше скучно, затова отидох да работя в издателство „Народна култура“, специализирано в издаването на преводна художествена литература. Там бях секретар на редакциите „Руска и съветска литература“, „Западни литератури“, „Поезия“ и „Социалистически литератури“. Тук вече срещите бяха с писатели, поети, преводачи, други сътрудници от цял свят. Контактувахме директно с Агенцията за авторски права, Съюзът на преводачите в България, Съюзите на писателите на всички социалистически страни и т. н. Плановете на издателството бяха годишно по около 100 заглавия, което значи, че съм работила всяка година със сътрудници от предишната година, настоящата и следващата (тоест с около 300 заглавия). Подробно няма да разказвам за спецификата на работата. Само ще спомена, че Съюзът на българските писатели провеждаше ежегодно международни срещи с писатели от цял свят. Да, макар да не се изискваше, но съм поднасяла кафета на всички, които са гостували в издателството. Право на секретарка по онова време имаха само генералните директори. Секретарка в смисъл на „личен асистент“, както сега ги наричат.

За годините, през които работих в „Народна култура“ се смениха трима директори, много редактори и завеждащ редакции. И в един момент екипът на списание „ЛИК“ се оказа в нашето издателство. Главният редактор на списанието ни стана директор, а сътрудниците му – наши редактори. Нивото се повиши невероятно. Изискванията също. Благородно се конкурирахме с другите издателства за художествена литература. Бързахме да си „заплюем“ заглавия, за да сме в крак с най-новите световни тенденции в литературата. Правехме нови поредици, ползвахме услугите на най-добрите български преводачи, редактори, коректори и други сътрудници, издавахме книгите в огромни тиражи. Почти бяхме издигнали в култ книгата като такава, когато настъпиха промените през 1989 година. След това едно по едно държавните издателства затвориха врати. Появиха се частните. Започнаха да се издават куп езотерични, булевардни, блудкави и други книги без особена стойност. Критерият, по който преди се издаваха книги съвсем изчезна. В стремежа си да не фалират издателите не подбират заглавия. Много жалко, че така се случи!

Пиша всичко това, за да знаят синовете ми, че да си секретар на редакция не означава да си „бъзикни ханъм“, както на майтап наричали секретарките на турски. Да не смятат, че „чавка ми е изпила акъла“ и си въобразявам, че познавам лично много хора на науката, литературата и изкуството. Много от тях отдавна са в „по-добрия свят“. Моите уважения и към колегите, с които работихме за доброто и културата на нацията ни! Беше хубаво, мисля аз!

Св. Ник. Бакалова

Снимката е от Гугъл

Зарекла се свинята…

Има българска приказка: “зарекла се свинята да не яде лайна, с извинение. Прескочила плет и налапала пет!”  Общо взето това се случва в България от 20 и няколко години. Всички политически сили, партии, партийки, министри, президенти и др. Всички ни обещаваха за кой ли път най-светлото бъдеще. Казаха ни, че само НАТО може да ни защити и ние направихме съюз с тях. После Европа като ни даде купчините с пари, ще цъфнем и даже ще вържем. Обещаваха ни какво ли не, а си правеха каквото си знаят. Пресякоха се какви ли не интереси и доста хора намазаха, както се казва. Изпразниха държавната хазна, здравната каса, различни фондове, разпродадоха печеливши предприятия за жълти стотинки, окрадоха де каквото сварят. Българите станаха печално известни не само в Европа, ами и по света, като крадци на коли, кредитни карти, с проституцията, която се шири, с пладнешките си убийства по улиците. Затова децата ни не смеят да кажат, че са граждани на държавата България. Бягат в Америка и Европа, защото разбраха, че тук за тях няма никакво бъдеще. Постепенно България потъна в едно огромно блато, от което няма измъкване. Колкото повече се опитваш да се спасиш, толкова по-бързо започваш да затъваш. Икономиката ни затъна, бизнесът и той, здравеопазването и образователната ни система съвсем, а за културата няма нужда да говорим. Управниците ни, вперили поглед все на Запад не предотвратиха образуването на монополи, които всячески изсмукват и последните пари на обеднелия български народ. Не направиха и нищо, за да променят нещата. Откога десетки хора се оплакват от Топлофикация? Преди 7 или 8 години ежедневно тръбяха, че цената на тока вече няма да бъде повишавана, че това е последното, а от четири години насам започнаха да я увеличават на всеки 6 месеца и то с по 8 – 10 %. Интересно защо почти всички си мълчаха?  Или беше в действие приказката за Вуте: “не е важно я да съм добре, важно е Вуте да е зле”. Е, сега всички вече сме зле! Затова излезнаха на улицата да протестират! Дано не се окаже “След дъжд – качулка!”

Не е нормално в една държава да има доходи по-малки от сметката ти за ток, вода, парно и телефон. Не е нормално месечните пенсии да са по-малки от дневния ти порцион храна за месеца. Не е нормално ежедневно ромското население да се изхранва от кофите за смет. Не е нормално децата ни да нямат училища в населеното си място. Не е нормално ежедневно да се събират пари за болни наши съграждани, защото здравеопазването ни вече не струва. Не е нормално висшият духовен клир да е толкова прогнил от структурите на ДС и само 2 митрополити да не са били агенти. Не е нормално на всеки ъгъл да има банка, която да те вкарва в капана с кредити и лихви,  които се менят като носна кърпичка. Не е нормално мобилните оператори да те задължават да ползваш единствено тяхната услуга и ред други неща не са нормални в нашата държава. Всичко това прилича на картинка от 18 или 19 век, века на Гаврошовците. Все пак, както много хора се изразяват, сме в 21 век. Уж векът на духовността. Който е чел Библията знае, че спасението няма да дойде от Запад. Слънцето винаги изгрява от Изток, независимо дали ще има жители на нашата планета в бъдеще. То все ще си изгрява, поне в близките 4 милиарда години.

Не се учудвам на протестите, не се учудвам на оставката на Бойко Борисов и правителството. Но се питам защо точно сега стана всичко това? Господин Б. Борисов трябваше да подаде оставка в момента, в който се разбра, че фирма се ползва с протекцията му.  Оставката му е много, много закъсняла. Господин Станишев си точи зъбите за нов мандат, но вече все по-малко хора гласуват за демагогия. Господин Доган никога не е бил и няма да бъде гарант за етническия мир в България, господин Лютфи. Благодарете се на българския народ, който е толкова толерантен и “овчедушен” и заради когото има мир в страната. Ако не бяхме такива “голямата екскурзия”  никога нямаше да свърши. Стига сте размахвали заплахата за етническия мир като байряк. Етническият мир ще си го има и без ДПС да е управляваща партия. Това поне Бойко Борисов го показа.

Във Фейсбук мрежата се разпространява един документ на Ахмед Доган, който бил дал милиона от Цанков камък на Волен Сидеров. “Атака” в момента много умело лавира сред протестиращите. Самият господин Сидеров си заложи главата преди седмица в предаване по телевизията. Той директно поиска да му дадем властта, за да оправи България. Аз лично, не знам за вас, не мога да му повярвам! Останалите политици сега приказват много, но защо не даваха акъли в Народното събрание? И тях сме ги слушали достатъчно и знаем какво ни предлагат. Телевизиите се превърнаха в поле за изява на хора, които или се борят за власт или се изживяват като големи капацитети.

Положението ни никак не е розово. Дали може да се разчита на здрав разум у протестиращите? Дано! Дано не се поддават на внушения, дано не се изкушат от опити да бъдат купени или манипулирани. Дано се опазят от провокациите на платените агитки и не позволят мирните протести да бъдат окървавени още повече.

На ход сега е президентът!

Най-сетне някой да каже, че се срамува…

Отдавна не ми се беше случвало да прочета подобна публикация и то от млад човек. Наистина! Един млад човек казва, че се срамува от родната ни „култура“ и дори споделя, че направо не му се живее в България. От какво толкова се възмущава този млад мъж можете да видите по-долу като кликнете на линка. На това момче искам да кажа само едно: „Животът е като водата“. Това не е моя мисъл, но е много вярно. Чух го в един от многото турски сериали, които вървят по всички български телевизии почти „на килограм“. От времето, когато България е била велика е изтекла твърде много вода. Сега сме по-близо до турската реалност с начина на мислене, отношение към жените, с гюбеците, та дори и с хомосексуалността. Затова и турските сериали са толкова гледани у нас. Все пак срамът е чувство, което се развива след 15 годишна възраст.  Явно по-голямата част от българското население не е достигнало тази пределна възраст 15 години. Когато пораснат,  нещата,  може би,  ще се променят, но дотогава има да тече още много вода. А това, което е изтекло, за съжаление, не може да се върне!

Светлана Н. Бакалова

http://gep150.wordpress.com/2011/09/12/%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d0%b0-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f/

Докога с тази “чалга” и с този ерзац?

На 9 юни 2006 година съм публикувала нещо за фестивалите в България. Можете да го прочетете в категория “Български бит и култура”. Накрая съм завършила с моето виждане за “чалга”. Не карам никого да се съгласява с мен. Целта ми в случая е да изясня какво означава “чалга”, каква е разликата между литературен език и жаргон, между еротика и порнография, между култура и “чалга” култура, между истинското и ерзаца. Не съм специалист и не очаквайте дълбокомислени изречения и философстване от моя страна. Просто си казвам мнението.

Да започнем с това: какво означава “чалга”? (Справка в “Речник на чуждите думи в българския език”.)Това е турска дума, която означава: 1. Музикален инструмент. 2. Свирене, свирня, музика. От чалга е произлязла и думата чалгаджия – свирач, музикант.  Дотук нищо лошо, нали? Че какво лошо може да има в понятието музика? Музиката все пак е вид изкуство, но не всеки може да го прави и да го разбира. Музикантите са хора, които могат да го правят, защото учат езика на музиката,  но може би не всички го разбират или понятието им за музика е поизкривено. Сега вече стигнахме до композиторите – тези, които ни казват нещо чрез звуците, тоест, чрез езика на музиката. И така: вече си изяснихме, че чрез определени звуци, подредени в различни тоналности или степени, в различен ритъм, такт и в различно темпо хората, които пишат музика ни въздействат по определен начин и ни карат да си представяме във въображението си различни картини. Когато това се случва можем да кажем, че разбираме какво е искал да сподели с нас композиторът.

Свирач обаче може да бъде всеки. Тук вече не става дума за професионализъм. Може да си подсвиркваш с уста, може да си свиркаш със свирка купена от пазара за дребни стотинки, може да дрънкаш фалшиво на китара или на акордеон, но това не те прави музикант – професионалист.

Сега да си изясним каква е разликата между книжовния (литературния) език и жаргона?(Справка пак в речника.) Жаргон означава: говор, характерен за тясна социална група, която се отличава със своя специфична лексика, обикновено състояща се от произволно избрани видоизменени и съчетани елементи, и от думи с изменено значение. Това е определението за френската дума жаргон. В английския език е позната думата сленг, която означава жаргон, арго или по-точно тарикатски език. Но и тарикат не е българска дума. Тя е турска и означава буквално “прикрит”, “потаен”.  Обяснението на български за тарикат е: хитър и нахален човек, обикновено младеж, който не подбира средства за постигане на нещо. Искам да изясня още, че жаргонът или сленгът понякога може да е вулгарен. Какво означава вулгарен? Ами просташки, груб. Опростен до крайност език – това, което ежедневно чуваме на улицата – псувни, мръсотии… Вулгаризмите са думи или изрази от разговорния език, които противоречат на общоприетите норми за литературния език.

Стигнахме до еротиката. Тя е гръцка дума и означава “любовен”. Обяснението е: повишена полова чувственост или чувствен елемент в художествени творения. Често еротиката се бърка с порнографията, но между двете понятия има една много съществена разлика. Порнография също е от гръцки произход като порно буквално означава “проститутка” и графос – “пиша”. Обяснението на думата е: грубо натуралистично и цинично представяне или изобразяване на половия живот и отношения в литературата, изобразителните изкуства, киното, фотографията и други.

Да отделя малко внимание и на културата. Често чуваме тази дума, говорим си за нея, цяло министерство има в нашата държава, но дали всеки знае какво означава тя? Култура е латинска дума и означава “обработване”. Обясненията за култура са: 1. Съвкупност от материални и духовни ценности, създадени от човечеството в неговото историческо развитие. 2. Умение да се използват тези ценности за покоряване на природата, за развитие на производството, за разрешаване на назрели задачи от обществения живот; образованост, знания, възпитание. 3. Състояние на обществения, стопанския и умствения живот в една или друга епоха. 4. Висока степен на развитие. 5. Обработване, отглеждане на растения. 6. Растение, което изисква обработка. 7. Лабораторно отглеждане на микроорганизми. 8.Лабораторно отглеждани микроорганизми.

Е, вече всеки може да се запита ”чалга” културата какви ценности възпитава у обществото? Стига се до там с профанирането, че започва да се измества оста на разбирането за живот, за музика, за литературен език, за култура, за ценностна система и накрая с пълно право може да се нарече “ерзац”. Ерзац е немска дума и означава непълноценен заместител.

Остана да изясня и какво означава профаниране? Думата е латинска и означава непочтително отношение към нещо или някого; опошляване, осквернение. Профан е човек, който няма познания в дадена област; невежа. Ето това е причината да смятам, че “чалгата” е много вредна за обществото ни, особено за подрастващото поколение. Нима нежните души на децата ни заслужават да бъдат опошлявани, вместо обработвани с истински ценности. Те трябва да се учат на стойностни неща, да се възпитават в традиционен български дух, да изучават собствената си българска фолклорна, симфонична, ортодоксална и класическа музика, а не ужасната смесица от балкански ритми, които карат младото поколение да друса телеса и кореми и да си мисли, че техните танци имат нещо общо с ориенталския женски танц с турската дума кьочек или кючек. Не мислите ли, че ще е по-добре да учат да играят българските хора и ръченици, а не да гледат и подражават на пълни със силикон “певачки”, които на всичкото отгоре се държат на сцената точно като проститутки. А текстовете? Нима имат художествена стойност? Защо телевизиите, чиито предавания освен за развлечение би трябвало да служат и за възпитателни цели, непрекъснато ни пробутват “чалга” и ерзац? Защо отговорните фактори, които се занимават с култура не обръщат никакво внимание на всичко това? Докога обществото ни ще се опростачва и профанира? Тече кампания “Да изчистим България”. Да, време е да изчистим България не само от боклуците по улиците и градинките, но и от боклуците в изкуството, в културата, в образованието, в отношенията между хората, в любовта, в езика, в книгите, във вярата, в себе си, в децата си и т.н.

Докога с тази “чалга” и с този ерзац?

Чуйте една истинска, чудесна ръченица от сюитата “Тракийски танци” на Петко Стайнов