БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век

     Значение на католическите мисионери. Движение на славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина 1605-1608 г. Начало на черковната борба 1605 г. Заговорът на Охридския архиепископ Атанасий 1615 г. Католишките епископи Илия Маринов и Петър Богдан за българите 1635-39 г. Бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г. Търговищенското въстание 1645 г. Петър Парчевич и неговата дейност 1646-1674 г. Потурчването на чепинските българи 1657 г. Първата Руско-турска война и отношението на българите към нея 1677-1681 г. Разбиването на турците при Виена и положението в България 1683 г. Търновското въстание 1686 г. Падането на Белград и Ниш 1688 г. Чипровското въстание 1688 г. Въстанието в Западна България и Северна Македония 1699 г. Страхил войвода и въстанието в Пловдив и Пазарджик 1690 г. Български отряди във войските на Петър Велики при Азов 1699 г. Мариното въстание в Търново 1700 г.

Въпреки първите неуспехи за свобода, борбите в България не стихват. Зачестилите войни на Австрия, Венеция, Полша и Русия с Турция и разслабването на турските сили подкрепят надеждата на българите, че краят на отоманското могъщество наближава.

Голяма роля през този период изиграват католическите проповедници в България – били те чужденци или българи. Влизайки в допир със свободните западно-европейски държави, католическите проповедници носят оттам свободолюбиви идеи. Българският народ поглъщал жадно техните разкази за свободен живот и горещо желаел да има кой да го поведе на борба за освобождение. Такива дейци не закъсняват да се явят. Дори чужденци – католически мисионери – обичайки българския народ заради неговото трудолюбие и добродушие, стават самоотвержени защитници и дейци за неговата свобода. Ведно с българските дейци, те подпомагат борбата на българския народ. Тяхната помощ не е пряка, а косвена. В повечето случаи те не са организатори на въстания, но пък разпалват духа на българите и ги насърчават в тяхното освободителско дело. С това ролята на тези дейци в оная тъмна за народа ни епоха е неоценима.

Не бива да виним българите, които са напуснали православието и са приели католичеството, или дори са станали проповедници на католицизма в България. Това е било не тяхно вътрешно убеждение, а политика. Католицизмът е бил за тях прикритие за повече права и свободна дейност за организиране на българския народ, понеже католическите мисионери в Турция се покровителствали от папата и западно-европейските държави и се ползвали с доста големи права.

През 1605-1608 г. славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина готвят общо въстание и се обръщат за помощ към Савойския дук (Италия). Последният приготвя подробен план за война в съюз с Испания и Персия, но планът му не бил одобрен от Испанския крал и въстанието се отлага.

През 1605 г. започва и черковната ни борба против гръцката патриаршия, борба, засвидетелствана със султански ферман от същата година. Още през царуването на султан Мурад ІІІ (1574-1594) има оплаквания на българите срещу гърците и гръцката патриаршия. Това се вижда от фермана, в който се споменава за друг, по-стар ферман, но от кои селища са тези оплаквания, не се знае.

Първи точни исторически известия за оплаквания имаме от 1605 г., направени от българите из околиите: Софийска, Пиротска и Брезнишка. По-рано българите плащали на патриаршията 60 акчета (аспри) за един свещеник и 6 за всеки един рая, а патриаршията ги увеличила на 400 за свещеник и 12 за рая. Издаденият в 1605 г. ферман от султан Ахмед Хано Гази (1603-1616) потвърждава стария ферман и удовлетворява молбата на българите.

През 1615 г. Охридският архиепископ Атанасий организира цяла Македония, подготвя 15000 въоръжени бойци, като изработва подробен план за прогонване на турците от Европа и за превземането на Цариград и Архипелага, за което се обръща към Неаполския вицекрал да издейства помощ и от Испания. На 28 юни 1615 г. архиепископ Атанасий излага лично тоя план пред управителя на Палермо. Иска главно оръжие за 15000 българи и снаряжение за 4000 конници. От Испания иска само 5000-6000 войници в помощ. Планът му не бил изпълнен поради смяна на управителя и нареждането на Испанския крал да се отложи въстанието за по-късно, понеже бил зает в борба с пиратството.

Документите (доклади, послания и пр.) по това въстание са събрани в сборника  “Monumenta Historica Slavorum Meridionalium” т. ІІ, съставен по италианските библиотеки от варшавския професор Викенти Макушев. (Писмата и документите са писани на провинциален староиталиански език). На български са преведени от Аврелиан в “Българска сбирка”, г. ХІХ, кн. 6-7. Преведено е едно писмо “Прошение от Атанасий, патриарх на І Юстиниана за изпъждане на турчина от всичко, каквото притежава в Европа”.

За дипломатическата дейност на архиепископ Атанасий из Австрия, Италия, Испания, Русия и пр. говори и Е. Голубински в “Сношения с Востоком”, ч. І, стр. 303, ч. ІІ, стр. 123.

След един увод за ужасите на турците, архиепископ Атанасий казва, че пропътувал Тракия, Северна България, Сърбия, Босна, Далмация, Албания, Гърция и Архипелага – изобщо всичко, което държал и владеел турчинът в Европа; че славянският и българският елементи са много повече; че са запазили своя свободолюбив дух и са готови за борба, и той се заема да ги организира. Със своите подвластни епископи, архиепископи, монаси и пр. организира Балканите и подготвя, заедно с някой си викарий Д. Александър Мутело, 15000 бойци за въстание. Когато отива и се допитва до Беневентския граф, под-крал на Неаполитанското кралство, той ги съветва да отложат въстанието, за да получат помощ и от Испанския крал.

Българите чакат, но като виждат, че помощта закъснява, решават да продължат делото и биват отново готови, но пак им се предписва заповед от Испания да чакат, та и тя в удобен случай да отправи войска и изгонят турците. Българите пак послушват, но като виждат, че преговорите се протакат, упълномощават Атанасий лично да отиде и моли Неаполитанския княз и Испанския крал за помощ.

От Испания Атанасий иска само 5-6 хиляди войници (испанци и италианци) и най-вече достатъчно оръжие и муниции за 15000 души и седла, юзди, оръжие за 4000 конници. Ако желаят могат да пратят и по-голяма помощ.

Атанасий изработва подробен план и за превземането на Цариград, с подробни изчисления на кои острови, градове и села по колко готови хора за вдигане оръжие има и кой откъде трябва да настъпи. За превземането на Цариград иска и една флота от 80 галери да пренася войски и пр., която да завладее островите, включително о-в Крит. При нападението на Цариград предвижда да бъде запален, от християните в града, от шест страни, за да се образува суматоха. Тия приготовления на българите останали напразни, защото те дълго време били възпирани и лъгани, докато Атанасий умрял.

Малко по-късно 1635-39 г. в България работят и будят народа католическите епископи Илия Маринов и Петър Богдан. В 1635 год. Илия Маринов в едно послание пише: “Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на църквите, опожаряват селата. Такова нещо не е ставало, откакто турчин е завзел тая страна”. Петър Богдан също пише, че “това иго вече не може да се понася”.

Следва продължение…

Advertisements

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ… Първи опити за освобождение–продължение 1

 

По това време 1413-21 г. междуособните борби между наследниците на Баязид се разгарят, и българите вземат най-активно участие ту на страната на единия, ту на другия, за да разслабят турската власт.

Български дейци започват да работят за освобождението на България и чрез помощ отвън. Така, в 1426 г. синът на Ив. Шишман – Фружин, ведно с унгарския военачалник при крал Сигизмунд – Пипо (Филип Маджарин) и влашкият княз Дан ІІ минават Дунава и нанасят голямо поражение на турците, които оставят 15 000 души убити.

Описанията на чужди пътешественици от това време свидетелствуват, че духът на българите бил запазен. През 1432 г. френският рицар Де ла Брокер Бертрандон пътува през България и за духа на софиянци съобщава следното: “Турците в София са още малко, а българите повече. Това дава желание на последните да отхвърлят робството, ако има кой да им помогне”.

И наистина, само 10 години по-късно, когато в 1443 г. полският крал Владислав ІІІ Варненски с полски и маджарски войски, начело с воеводата Ян Хуниади (Янкул войвода, Сибинянин Янко) обявява война на Турция, към войските му се присъединяват хиляди българи и сърби. (Владислав ІІІ обявява война на Турция по покана на папа Евгений ІV, който желае да изгони турците от Европа. Папа Евгений ІV влиза във връзка и с българските първенци, когато се обяви поход срещу Турция, да се надигнат и помогнат за изгонването на турците). Войските на Владислав подпомогнати от българското население в едно скоро време превземат почти цяла Западна България ведно със София и се отправят за Пловдив. Когато стигат до Костенец, историческият проход Троянови врата бил силно укрепен, лошата зима не позволявала да се заобиколи и Владислав се връща, като сключва с Турция Сегединския мир в 1443 г., по който на Унгария се давала Влахия, сръбският деспот Юрий Бранкович, съюзник на Владислав, си възвръщал Сърбия като васална, а България остава пак под Турция.

Папа Евгений ІV не бил доволен от постигнатите резултати, и затова Владислав ІІІ нарушава мирния договор и през пролетта 1444 г. отново настъпва – този път в Северна България. Той минава Дунава при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунава биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на Мурад ІІ от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбският деспот Юрий Бранкович, не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бей) да се присъединят към Владислав.

Мурад ІІ със 125 000 войска (а Владислав с 20 000) минава зад тила на Владислав, като се разполага при с. Индже-кьой и Паша-кьой на запад и север от Варна. На 10 ноември 1444 г. Мурад ІІ забива на прът Сегединския мирен договор, нарушен от Владислав, обикаля с него войските си, разпалва техния фанатизъм и напада Владислав от всички страни. Два дни кипи страшна сеч, в която загиват 10 000 от Владиславовите хора, ведно с него и около 30 000 турци. Само отделни части от войските на Владислав и Ян Хуниади успяват да се спасят през Дунав и Цариград.

Поменатият Георги Кастриот владее Западна Македония четвърт столетие, от 1443-1467 г. Той е легендарен българо-албански герой, известен под името Скендер бей. Син е на Ив. Кастриот и на Войсана (българска болярка). Когато Владислав Варненски обявява война на Турция и настъпва в България, Георги Кастриот се обявява за негов съюзник, организира широк заговор, освобождава цяла Западна Македония: Горни и Долни Дебър, Охрид, Струга, Леш и пр. и цели 25 години – четвърт столетие до смъртта си (1467 г.) със своята 20 000 войска нанася редовно тежки поражения на стохилядни турски войски. Когато Владислав Варненски настъпва в Северна България, Георги Кастриот с 20 000 войска потегля да се съедини с полските и маджарски войски и с българските въстаници в Северна България, но сръбският васал на турците Юрий Вуков Бранкович, тъст на Мурад ІІ, му попречва.

Със смъртта на Владислав Варненски българският народ изгубва един голям приятел и защитник, претърпява тежка загуба, но вярата му в освобождението на България не угасва. Той вярва, че ще настъпят други благоприятни моменти и че българският народ ще бъде отново свободен. За това свидетелстват и съобщенията на чужди пътешественици по това време. Така ученият хуманист Филип Буонакорски (1439-1496), като пратеник на полския крал Казимир Ягелончик обикаля Долна Мизия (Северна България), Тракия, Македония и Гърция и в един меморандум до папа Инокентий VІІІ през 1490 г. пише: “След преминаването на турците в Европа многобройните гърци и много по-малочислените българи, бошняци, епироти и др. населения, като се убедиха, че турците не са толкова силни и многобройни, колкото ги бе представила мълвата, сега ламтят от еднакво желание и еднаква нужда, и с готовност очакват случай да свалят от себе си хомота на робството.” Но папата и Европа по това време били заети с началото на реформацията и не се притекли на тия повици.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ…Първи опити за освобождение – продължение

 

Заговорът в Търново 1393 г. Походът на Стефан Елеазар 1402 г. Въстанието на Шишмановци 1405 г. Въстанията на богомилите 1413 г. Тимошкото въстание 1413 г. Българите и междуособиците между наследниците на Баязид 1413-21 г. Фружин минава отново Дунава 1426 г. Френският рицар Бертрандон за българите 1432 г. Първият поход на Владислав ІІІ Варненски 1443 г. Вторият поход на Владислав 1444 г. Георги Кастриот и освобождението на Западна Македония 1443-1467 г. Полякът Филип Буонакорски за българите 1460 г.

  “Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и без скъпоценни жертви”.

                                                              Г. С. Раковски

 

Още през 1393 г. – същата година, когато Търновска България пада под турско иго, българските първенци от този край замислят широк заговор за превземане на турския гарнизон в Търново и възстановяване на Търновското царство. По това време Видинска България още съществува. Тя бива завладяна в 1396 г., а старопланинските крепости Ловеч, Враца, Троян, здраво укрепени, още цели 70 години са били владяни от българите и падат последни на Балканския полуостров – няколко години след падането на Цариград 1453 г.

Заговорът става със знанието и съдействието на търновския патриарх Евтимий.

Турските власти забелязват това раздвижване в Търновско и решават да смажат още в зародиш заговора. Под предлог, че ще дадат някои съвети и нареждания за живота и поминъка на българското население, те свикват всички български първенци от града и околността на събор в Търново. Българите и не подозирали, че турците им кроят примка, за да унищожат цвета на народа ни, и се събират в Търново. Подобно на Вартоломеевата нощ във Франция турците успяват да избият първенците и по-будните хора в Търновския край и народът бива обезглавен – оставен без духовни водачи. Малцина писатели и общественици, като Григорий Цамблак, Киприян, Константин Костенечки и др. успяват да избягат в чужбина.

Въпреки това, българите не се отчайват. Гръцкият историк Спиро Теотокис съобщава, че в 1402 г. българският воевода Стефан Елеазар застава начело на един полк българска войска и в съюз с монголския владетел Тамерлан разбива турците при Ангора, след което поражение турският султан Баязид от скръб за азиатската част на Турция, завладяна от монголите, умира.

В 1405 г. избухва въстанието на Шишмановци. То е едно от най-първите въстания на българите за смъкване на робството след несполучливия опит на патриарх Евтимий. Обхваща Пиротско и Тимошко. Причините за въстанието са следните: След смъртта на султан Баязид (син на първия султан завоевател Мурад І) между синовете му Селюиман, Мохамед и Муса (наречен заради зверствата му Кеседжия), избухват взаимни борби, кой да владее бащиния престол. Българските земи минавали ту в ръцете на единия, ту на друтия и били подложени на грабежи и пожари. Започнало силно брожение против турската власт. Начело на това движение застават избягалите в Маджарско (Унгария) братовчеди Шишмановци: Владислав, известен под името Фружин – син на Иван Шишман и Константин, син на Срацимир. (Владислав първо избягва във Видин, а после заедно с Константин минават в Маджарско).

Те влезли във връзка с Търново и други български градове за общо въстание, но както отбелязахме, там въстанието бива разкрито преждевременно и потушено. Най-големи приготовления били направени в Западно-българските покрайнини. Въстанието избухва в 1405 г. и обхваща цялата Тимошка област, но въстаниците нямали достатъчно оръжие и биват разбити от сина на Баязид Селюиман. Константин избягва в Белград, където умира в 1422 г., а Фружин с много българи се преселва в Трансилвания (първото преселване на българите в Унгария), където заема видна служба във войската на Сигизмунд и води бой с турците още няколко пъти, като доживява до дълбока старост. Умира в 1460 г. За участието му в боевете против турците му биват дадени от маджарския крал много земи и грамота със следното съдържание: “Тая земя се подарява  Ф р у ж и н у   с и н у   б и в ш а г о   ц а р я  б  ъ л г а р с к а ю   Ш и ш м а н а  за оказаната му храброст в благополучните и злополучни войни на маджарите против турците и другите неприятели на царството”.

През 1413 г. избухват така наречените богомилски въстания, начело с Бедредин – знаменит учен, философ и съдия на времето. Въстанието обхваща всички български земи между Балкана, Бяло море, Вардар и Марица. То продължило няколко години и турските войски биват бити по части навсякъде. Турците организират в Азия грамадна армия и потеглят към България, като си послужват с ловка маневра. Те дали да се разбере, че ще нападат уж откъм Одрин по Марица, където изпращат незначителни части, а с главните си сили минават по Беломорска Тракия, явяват се в тил на въстаниците и в главните боеве при Серес разбиват българите и после унищожават поотделно всичките им части. По този начин въстанието бива потушено. Водителите на въстанието биват изловени и избесени.

Същата 1413 г., десет години след първото Тимошко въстание, в Тимошко и Моравско се разгаря отново борба с център крепостта Свърлич, но и това въстание бива потушено.

Следва продължение…

 

Осоговски манастир

Не знам дали получавате покани за екскурзии за 5-10 лева в пощенските си кутии, но аз редовно получавам. Естествено, привличат клиенти не само с атрактивната цена, но и с обещанието, че ще се раздават награди на място – за жените я тенджера, я тиган, за мъжете – калъф за телефон, или самобръсначка “Жилет”. Винаги съм се замисляла дали да не се запиша, но после се отказвам, защото си имам и тенджери и тигани. Просто е ужасно да привличаш клиентите си с материални награди, когато местата, които са включени в екскурзиите са толкова великолепни, че е срамота материалната придобивка да се поставя на преден план.

Нашият клуб “Приятели на гоблена, българската шевица и други приложни изкуства”, в който членувам, реши да си направи екскурзия до Осоговския манастир и ме поканиха да се включа. Разбира се, приех с удоволствие. И така на 16 март тази година мероприятието се състоя. Пътувахме с 2 автобуса по 50 човека към манастира.

Осоговският манастир се намира в гр. Крива паланка, Македония. Градчето е на 40 – 50 километра от границата, в полите на Осоговска планина. С кафе-почивката успяхме да стигнем до Гюешево за 3 часа, а после и до Крива паланка. Пътят към самия манастир се вие нагоре, като от едната страна зее дълбока пропаст, а от другата са скали. Все пак е асфалтиран, но толкова тесен, че две коли едвам се разминават, а да не говорим за автобус и кола. Два завоя бяха по 180 градуса и шофьорът ни едва успя да завие на единия. Наложи се да върне леко назад, за да го вземе и аха-аха да тръгнем към пропастта. Беше много емоционално, истинско предизвикателство и подходящо за търсачи на силни усещания. Малко габаритни таксита се промушваха на сантиметри от автобуса, но явно те са свикнали да карат по такъв необезопасен път. Никъде нямаше мантинели и изкачването беше доста екстремно.

Манастирът “Свети Йоаким Осоговски” е кацнал от другата страна на пропастта, в която лъкатуши малка рекичка. Сградите са ремонтирани, поддържани, бели и красиви. Освен параклис с извор на светена вода, има църква, кафене и ресторант високо над целия комплекс. Гледката е много приятна, въздухът чист, планински. Изключително много хора посещават този манастир. Освен нашата група имаше още 1 автобус и много коли. Чуваше се сръбска, македонска и българска реч. Само ние, българите, се отличавахме от другите с накичените по нас мартенички. Групи от хора се шмугваха ту в параклиса, ту в църквата, ту в  кафенето. Имахме на разположение 2 часа и половина за разглеждане и хапване. Ресторантът, както казах, се намира най-горе и до него се стига по едни каменни, доста стръмни стълби. Не видях как се казва, но имаше закачени народни носии, една от които кюстендилска. Всички ястия се приготвят на място. Ядох много хубава вита баница със спанак, сирене и кисело мляко. Корите на баницата бяха току-що разточени, а сиренето и киселото мляко си имаха съвсем истински вкус. Явно кравите, които видяхме да пасат по ливадите на Крива паланка имаха заслугата.

Неусетно минаха двата часа и поехме обратно към нашата красива и любима България. На връщане се отбихме в художествената галерия на гр. Кюстендил, която носи името на големия наш художник Владимир Димитров-Майстора. В галерията са изложени картините му. Великолепни платна. Мисля, че всеки българин трябва да ги види. Освен произведенията на Майстора има платна и на други художници, които са не по-малко ценни.

Между Радомир и Перник видяхме дори и щъркел. Е, вече можете да сваляте мартеничките!

Един чудесен ден, изпълнен с емоции, слънце, усмивки и молитва.

Предлагам ви да видите и малко снимки от манастира “Свети Йоаким Осоговски” и художествената галерия “Владимир Димитров-Майстора” Някои от снимките не са много качествени, но съм ги правила с телефон, за което се извинявам.