Доктор Фауст – продължение 9

 

     Мефистофел извадил запушалката и от дупката на масата бликнала струя вино.

     – Е, как е винцето? – попитал той студента.

     – Божествено!

     – Аз не бих избрал тази дума, но съгласете се, че ви угодих.

     – За мен рейнско! За мен шампанско! – зашумели студентите. – Това се казва фокус! Не е като да извадят гълъб от шапката.

     Измъкнали запушалките и всеки започнал да пие от това вино, което искал.

     – Виното е хубаво, но обядът не струва – измърморил един от студентите.

     Мефистофел почукал с ножа по масата и всички чаши и гърнета започнали да танцуват, да се въртят и да подскачат върху нея.

     Влязъл тъмнолик слуга с извънредно дълги като на жерав крака.

     – Какво ще заповядате, господарю?

     – Изтичай, Дългокраки, и донеси тук от ония гозби, които готвачите бяха приготвили за Залцбургския епископ. Спомням си, че миналия път обядвах при него с голямо удоволствие.

     Не минала и минута и изведнъж засвирили невидими цигулки, арфи, тръби, звъннали тимпани.

     – Първо ястие! – обявил Дългокракия.

     Слуги с най-странен вид внесли в кръчмата сребърни блюда, покрити с капаци.

     – Ама че слуги имат тези господа – няма какво да се каже, красавци! – учудил си някой. – Ето онзи там има шест ръце.

     – Охо, ти, приятелю, виждаш тройно. Май виното те е ударило в главата – усмихнал се Мефистофел.

     – Славно си похапнах: и печен фазан опитах, и пастет, и пъстърва… Сега какво още? – ударил се в челото един от пируващите. – Бих похапнал и прясно грозде! Фокуснико, покажи още веднъж изкуството си.

     – Речено – сторено. – Мефистофел произнесъл заклинанието: – Парлико – парлоке!

     Изведнъж пред всеки от пируващите от дупка в стената израснала лоза с прекрасен зрял грозд.

     На всички им потекли слюнките.

     Всеки допрял острието на ножа си до дръжката на ароматния грозд. Аха да я среже.

     – Стойте, гроздето не е съвсем узряло! – викнал Мефистофел. – Почакайте малко да не ви стане скомина.

     И тогава студентите сякаш се събудили от сън. Не гроздове искали те да отрежат, а собствените си носове… Ама че ги е излъгал чародеят!

     – Да се провалиш дано! – казал един от студентите на Мефистофел.

     – Намерил с какво да ме плаши – спокойно отговорил Мефистофел.

     – Палячо, бъбрив шут! Да ги набием и двамата!

     Кой хванал ръжен, кой цепеница, кой замахнал с тежък стол.

     – Охо, какво са се разгорещили! Ще трябва да офейкваме от тук.

     Мефистофел яхнал една бъчва с вино, сложил пред себе си Фауст и викнал:

     – Хайде, дебелано, обръщай се, тръгвай по-бързо!

     Тежката бъчва се откъснала от мястото си, разпръсквайки побойниците на всички страни, и излетяла през вратата.

     Студентите още дълго шумели. Да не би да им се е присънило? Сребърните блюда били изчезнали, но масата наистина била надупчена!

     А в това време Фауст летял натъжен на своя вран кон.

     – Каква лоша и глупава шега! Ти ми развали срещата с младостта, демоне. Някога аз също учех тук, в Лайпцигския университет, и мислех, че поне за един час ще стана отново весел и безгрижен в тесен студентски кръг, че ще си спомня старите трапезни песни.

     – Е, стига, докторе! Намерихте за какво да тъгувате! Пред вас са още толкова много радости. Поддаде се на измамата тази пияна дружина, тези кресльовци… Спрях ги единствено от уважение към вас. Хубава щеше да бъде реколтата от грозде!

     И Мефистофел се разсмял така, че конят му се изправил на задните си крака.

 

Следва продължение…

                   

ДОКТОР ФАУСТ– продължение 8

        Фауст изтичал надолу по витата стълба, като прескачал по две-три стъпала.

        – Охо! Каква бързина! Вие, докторе, изглежда сте забравили, че съм куц. По-внимателно!

        Фауст разтворил вратата на своя кабинет и замръзнал на прага. Сега, след полета по волните простори, той му изглеждал като тъмна дупка.

        – Как съм могъл да живея толкова години в този каменен чувал, когато на света има градове и планини, реки, гори и поля! И хора! Не току-тъй великият Парацелз е казал: “Книгата на природата трябва да се премине с крака. Всяка страна – страница.” Твърде дълго се крих от хората в своята каменна кула. Сега искам да отида при тях, да говоря с тях, да узная техните радости и беди! О, ако не бях толкова стар!

        – Я погледнете тук! – и Мефистофел поставил пред Фауст огледало.

        Фауст погледнал и не можал да се познае. Очите му светели с младежки огън, бръчките му се били изгладили, устните му сякаш се били налели със сок, брадата му била станала черна и гъста.

        – Значи, вие искате да напуснете своя уединен кабинет, доктор Фауст, и да тръгнете да странствате по света? Нали? Познах ли? Тогава да не се бавим. Вързопи, куфари, сандъци – каква скука! Мразя приготовленията за път. Ето всичко, което ви е нужно.

        Мефистофел свалил плаща си, свил го, после го разгърнал и изтърсил на пода ботуши с шпори, пътен костюм от испанско кадифе, ръкавици, шпага…

        – Навън ни чакат врани коне. Те ни носеха по небето в образа на крилати дракони. Ще си измием ръцете тук, а ще ги избършем в град Лайпциг*.

        – Отлично! Там, в Ауербаховата винарска изба, славно съм пирувал с веселите студенти в дните на моята младост… Или по-точно, в дните на моята първа младост. Да препуснем към Лайпциг!

        Фауст облякъл новите дрехи и излязъл от кабинета. Сторило му се, че отместил капака на ковчег.

 

                                                                  * * *

 

        Два врани коня риели земята с копита и гледали косо с огнени очи. Фауст леко скочил на седлото и конят тозчас тръгнал. В ушите на доктор Фауст засвирил вятър. Неочаквано под копитата на коня се мернало позлатеното петле на върха на една камбанария. Конят се носел във въздуха! До него с викове и подсвирквания летял Мефистофел.

        Изведнъж копитата зачаткали по камъни. Конете спрели и Фауст видял пред себе си вход на кръчма. Същата позната фирма като преди половин век, само че малко подновена. Същите изтъркани каменни стъпала. От кръчмата също както и по-рано се чувал нестроен хор от гласове. Там си деряла гърлата весела студентска компания.

        Фауст се спуснал долу по каменните стъпала и блъснал вратата. Като видели двамата непознати, студентите млъкнали.

        – Що за птици са тия? – тихо казал един от пируващите на другаря си. – Май са важни господа. Я как нагло гледа този дългият. От къде идвате? – попитал той Мефистофел.

        – Ами отбих се пътем за малко в Лайпциг да си почина и да си намокря гърлото. Взех и приятеля си с мен.

        – А, значи сте пътешественик?

        – Ох, не ме питайте! Непрекъснато тичам нагоре-надолу, все съм на път. Тъкмо седна вкъщи да се сгрея до кипящото котле на топло и уютно и хайде пок тръгвай! Кралят си спомнил за мен, на епископа му домъчняло за мен, или някакъв рейтар** там с пияни очи ме споменал… На всички трябвам, всички мен викат.

        – Виж го този как се хвали! Самохвалко! Фанфарон! – започнали да си шушукат студентите.

        Кръчмарят с поклон се приближил до новите гости:

        – Ще искате ли вино, господа?

        – Да пием този киселаш! Пфу! Скулите ми се схващат, като погледна само каква мътилка наливаш. Не, аз черпя всички с вино от моята собствена изба. Я ми донеси един свредел и дървени запушалки, ама повечко.

        – Свредел ли? Този е шегаджия – зашумели студентите. – А къде са бутилките, къде са бъчвите?

        – Че защо ни са? – пред всеки от пируващите Мефистофел пробил със свредела дупка в масата и запушил всички дупки с дървени запушалки. – Готово! Казвайте, господа, кой какво вино иска да опита?

        Какво, по избор ли? Толкова ли е богата избата ви?

        – Най-богатата в света. Мога да ви предложа рейнско вино, френско, испанско, унгарско, италианско. Кой иска да опита благородната малвазия? Не желаете ли ервайн, вино за познавачи?

        – За мен малвазия – извикал един студент.

        – Дай чашата!

_______________________

* Лайпциг – университетски град в Германия. През 1530 г. някой си Хенрих Щромер построил в Лайпциг къща и винарска изба, които нарекъл с името на своето родно градче – Ауербах. Ауербаховата винарска изба се е запазила до наше време. Тя е украсена с картини и скулптури, които изобразяват Фауст и Мефистофел. Според преданието, Фауст веднъж излетял от тази изба, яздейки бъчва вино.

**Рейтар – наемен войник, кавалерист.

 

Следва продължение 9…

Доктор Фауст – продължение 7

        – Вие сте много скромен, докторе. Кълна се, че не ценя никого повече от вас. Какво представляват пред вас императори и крале, воини и князе на църквата! За мене вие сте безценно съкровище, доктор Фауст.

        – Учудвам се, но не споря.

        – И така, ето перо, пергамент и нож, остър като бръснач.

        – Нож?

        – Да. Порежете си палеца на лявата ръка и напишете договора с кръвта си. Такъв е редът при нас.

        – Виждам, че вие, демоните, сте пазители на закона и формалисти.

        Фауст се намръщил и леко порязал палеца си. Паднали няколко тежки, тъмни капки кръв. Той натопил перото и бавно, обмисляйки всяка дума, започнал да пише:

        “Аз, Йохан доктор Фауст, сключвам следния договор с демона на ада Мефистофел. Мефистофел се задължава от този ден да ми служи вярно двадесет и четири години. Щом поискам, той е длъжен да ме пренесе мигновено там, където пожелая.”

        Гъшето перо скърцало по хартията, изписвайки буква след буква.

        – Почакайте, в договора трябва да се включи още едно условие. Вие не бива да встъпвате в брак, доктор Фауст. Влюбвайте се колкото искате и колкото по-често, толкова по-добре. Но не бива да се венчавате с вашата любима – това при нас е забранено, не може в никакъв случай!

        – Да се женя на моите години! – усмихнал се доктор Фауст. – Ти се подиграваш с мен. Условието е написано. Ето, вземи договора. Подписах го.

        – Прекрасно, а аз ще сложа печат – моя нокът.

        Изведнъж се чуло силно грачене. Един голям гарван грабнал договора с клюна си и отлетял.

        – Какво значи това? – извикал доктор Фауст.

        – Това значи, че владетелят на ада Велзевул няма търпение да получи договора в собствените си ръце. Ай-ай, какво недоверие! Но вие се люлеете от слабост, докторе. Сложете си пръстена.

        И Мефистофел подал на Фауст пръстен, изпъстрен с непонятни знаци. Фауст сложил пръстена на пръста си. Сърцето му страшно забило… И изведнъж Фауст почувствал чудна, отдавна забравена лекота в тялото си.

        Сега очите му виждали така ясно, сякаш целият прашен и опушен свят бил добре измит със свежа вода.

 

Следва продължение…

Доктор Фауст – продължение 5

Димният стълб се сгъстил и пурпурните искри нарисували с множество точки образа на човек. Човекът бил още прозрачен. През него светел синият Сириус от съзвездието Малкото куче. Но изведнъж звездите изчезнали. Чул се тежък, едва приглушен тропот на копита. Пред Фауст в мъждиво-червен светлинен кръг стоял висок, тънък като върлина непознат. Той бил облечен с алена копринена наметка с най-модна кройка, на главата барета с перо, през рамото обшита със злато лента, на нея шпага, на раменете широк плащ… Конте и толкова! Мургаво лице с орлов нос. Светещи кривогледи очи. Едната вежда вдигната нагоре, сякаш с постоянна насмешка. В ръката си непознатият държал сребърен флакон.

– Сега ще се напръскам с парфюм, докторе. Ще премахна мириса на сяра. Какво да се прави, такъв е въздухът в нашата работилница. Но аз виждам, че не ме познахте!

– Нима сме се срещали?

– Разбира се, ние сме учили заедно в Саламанкския университет. Аз изучавах там богословие. Помните ли, веднъж вие в компания с други студенти се разхождахте по единия бряг на река Тормес, а аз по другия и носех китара в ръцете си. Един от студентите съжали, че няма китара. Той искаше да изпее една нова песен, която беше чул в Мадрид. “Ето, вземете китарата” – казах аз.

– Да, помня. Твоята ръка започна да се разтяга, разтяга, докато не достигна до другия бряг…

– Проста работа. Но тези глупаци побягнаха. Всички, освен вас, доктор Фауст. Само вие не побягнахте, а ме гледахте с такова любопитство, че се наложи да се проваля вдън земята.

– Да не си хабим думите напразно, Мефистофел! Звезди, звезди! Или се пошегува? Остави ме тогава.

– Благоволете да седнете, докторе. Колесницата чака.

Чуло се свистене и грохот.

Фауст погледнал през прозореца и видял, че по небето лети колесница. В нея били впрегнати два дракона с остри нокти и дълги опашки. На лунната светлина люспите им преливали във всички оттенъци от димносиво до наситено-черно. От широко отворените им усти излизал дим. Колесницата долетяла до прозореца и спряла.

Мефистофел помогнал на доктор Фауст да се настани в нея. Той също седнал до него.

– Хайде-е-е! – извикал Мефистофел и замахнал с бича. – Нагоре – и с всички сили!

Драконите литнали напред. Колелата на колесницата затропали така, сякаш вървяла по твърда земя, но изпод тях излитали огнени езици. Фауст се огледал – отзад се виела пламтяща следа.

Погледнал надолу – там се синеело морето, виждали се два големи острова.

– Сардиния и Корсика – посочил ги Мефистофел, – а ето и пустините на Арабия. Скоро ще видим Индия.

– Заповядай на драконите да летят по-високо, право към звездите! – възкликнал Фауст.

– Слушам, а е жалко! Бих ви показал немалко чудеса в Индия.

Мефистофел изплющял с бича. Всичко потъмняло. Земята заприличала на голям глобус, осветен само наполовина. Фауст търсел с поглед материците и океаните, но почти нищо не можел да разпознае зад пелената от облаци.

 

Следва продължение 6…

Доктор Фауст – продължение 4

      Той се приближил до прозореца и се навел навън. Черната пропаст го теглела към себе си. Главата му се завъртяла…

     Но изведнъж зад него се разнесъл силен, дрезгав глас:

      – Доктор Фауст! Доктор Фауст! Спрете, къде отивате? Долу има камъни, а вие не сте птица.

     – Чий глас чувам? Вие ли се върнахте, Вагнер?

     – Вашият ученик Вагнер вече сложи нощната си шапчица и пие настойка, която укрепва паметта. Нали паметта му е главният му талант.

     – А кой сте вие? Къде сте? Фенерът угасна. Тук е дяволски тъмно.

     – Ето, виждате ли, вие вече се досетихте! Името е назовано!

     При тези думи Фауст неволно трепнал. Начертал три пъти около себе си магическия кръг с бастуна си и нарисувал вълшебната пентаграма*, прогонваща злите духове.

     – Не се доближавай до мен, изчадие на ада!

     – Защо така лошо ме посрещате? Аз наистина пристигнах по своя воля, но, съгласете се, навреме. Ваш покорен слуга – Мефистофел**.

     – Защо си тук? Не съм те викал.

     – Вашият вик на отчяние достигна до дълбините на преизподнята. Признавам, аз съм делови, пресметлив и даже малко скъперник. Такъв  велик ум като доктор Фауст изведнъж да загине напразно! Фауст да се разбие като стъклена колба в камъните. О, не, не! Позволете да ви предложа една изгодна и за двама ни дружеска сделка. Аз ще постъпя на служба при вас и ще ви открия всички тайни на вселената. Направете последен опит, докторе!

     – Но какво можеш ти? Какво знаеш?

      – Изпитайте ме. Съгласен съм с вас, че ученият нищо не приема на доверие. Звездоброецо Фауст, няма ли да ви бъде угодно вие самият лично да се разходите по небето и да видите звездите отблизо!

     – Да видя звездите отблизо? Нима е възможно това? Но ако е възможно… Адски дух, къде си? Вече не се боя от теб.

     – Назовете ме три пъти по име.

      – Мефистофел! Мефистофел! Мефистофел! Яви се, искам да те видя.

     В същия миг някъде от пода се издигнал димен стълб и започнал да се върти в кръг, пръскайки наоколо пурпурни искри. Замирисало на сяра.

     Някъде жално завило куче, закряскала сова. Дърветата зашумели, като че ли се отдръпнали встрани.

     – Какъв образ ще ми заповядате да приема, доктор Фауст?

     – Какъвто искаш, но не оскърбявай погледа ми.

     – “Речено – сторено” – това е моят девиз.

 

______________

* пентаграма – магически знак във формата на петоъгълник.

**Мефистофел – в християнската митология, един от демоните на ада.

 

Следва продължение 5…