БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Период на народното хайдутство и Паисий–Въстания, походи, борби – продължение

 

Така, когато в 1769-74 г.  при Екатерина Велика избухва Руско-турската война, русите за пръв път минават Дунава, подпомогнати дейно от българското население. Падат Силистра, Добрич, Шумен, Провадия. В тази война българите участват масово под предводителството не само на руски, но вече и на български офицери.

Още преди избухването на войната българинът подполковник Коразин, престорен като монах, кръстосва България и разнася бунтовни възвания до българския народ, укрити в кориците на един стар псалтир и специално изработената за това патерица. После, когато се обявява войната, той е предводител на отряд и взема дейно участие във Влашко и Молдова против турците.

Българите от Добруджа и Северна България подпомагат дейно русите, и когато войната свършва с Кючюккайнарджишкия мир в 1774 г. и руските войски се оттеглят, ведно с тях, страхувайки се от турски издевателства, се разделят с родните си огнища и 160 000 български изселници. С този мир Русия добива право да се грижи за съдбата на славянските народи под Турско. Това вдъхва нови надежди на българите.

В новата Руско-турска война 1787-92 г., която завършва с Яшкия мир, българите от Североизточна България вземат още по-живо участие. Този път русите стигат до Балкана, но пак се оттеглят. Нови 360 000 българи напускат родните си места и се изселват в Русия (второто обезлюдяване на Източна България). Така Североизточна България била обезбългарена и на мястото на българите настанени турци от Русия и другаде – живи свидетели на които са днешните турци в Делиормана и Добруджа.

Следващото десетилетие 1792-1806 г. е най-черната кърджалийска епоха в България. (Осман Пазвантооглу и кърджалиите се явяват, вследствие реформите на султан Селим ІІІ (1789-1807). Българските села биват подложени на грабежи и пожари. Никой не бил нито за минута сигурен за живота, честта и имота си. Мало и голямо е пропищяло от тия кърджалийски и даалийски, делибашийски банди (разбойници и разбунтували се турски войски), които на големи дружини са нападали планинските селища и са ги опожарявали напълно след ограбването им. Планинското население намерило единственото спасение само в по-големите градове, където се преселва (оттогава се засилва българският елемент в градовете), или във въоръжената борба против тях. Вярна картина за това плачевно положение на българите ни дава Софроний Врачански в своето “Житие и страдание на грешния Софроний”.

Защитници на българите по това време са били Ангел войвода, шетал от 1789 г. по Родопите, Сакар и Странджа, Кара Танас, шетал по Странджа и Средна гора, ходил с дружината си чак до Цариград и не напразно създавал страх на султана; Индже войвода, върлувал през царуването на султаните: Селим ІІІ (1789-1807), Мустафа ІV (1807-1808) и Мохамед ІІ (1808-1839); Кара Колю – байрактаря на Индже войвода и пр.

По това време Лазар Германович и Терзи Никола от Банско със своите дружини унищожават кръвожадната кърджалийска банда на Шабан Гега, върлувал дълги години по Беломорието.

През 1793 г. султан Селим ІІІ издава ферман, с който се дава право и на християните да се въоръжават и борят с кърджалиите:

“Заповядвам на всички верни поданици, били те рая-християни или мохамедани, да имат пълна власт да убиват всеки един въстаник (кърджалия), който би се появил някъде и да го преследват най-безпощадно”.

Този ферман, посочвайки слабостта на турската власт, дава импулс за нови паметни борби през следващата най-бурна епоха в историята ни.

 

Следва продължение…

Българските въстания–Въстания и борби през 16 век – продължение

 

Тодор Балина бил изпратен до Сигизмунд да влезе в споразумение с другите дворове: Полша, Австрия, Венеция и пр. да помогнат за освобождението на България. В момента, когато Сигизмунд потегля за България, неговите съседи поляците нападат Молдова и той бива заставен да остане в Трансилвания. Само част от войските му, съставени от власи, маджари и българи, минали в България през зимата (по леда), разбили на няколко места турските войски и в едно кратко време освободили всички крайдунавски градове от Исмаил до Видин и Враца (Хърсово, Силистра, Тутракан, Русе, Баба-даг, Разград, Свищов, Никопол, Оряхово и пр.). Начело на българите били българският воевода Баба Новак и далматинецът Дели Марко, а на всичките войски – влашкият княз Михаил Витяз. Маджарските и влашки войски, след като се награбили с богата плячка, се върнали зад Дунава.

Българите не се отчайват, а решават сами да си помогнат и се залавят за трескава работа. През пролетта на 1595 г. Тодор Балина обикаля цяла Северна България; Петър Соркочевич организира Търновско и Русенско, а Павел Джорджич – Варна, Шумен и Провадия. Въстанието избухва с център Търново. Явява се самозванец от рода на Шишмановци и бива провъзгласен за цар под име Шишман ІІІ (българите съзнателно постъпват така, за да спечелят населението). Въстанието обхваща почти цяла Северна България. Две хиляди въстаници нападат и освобождават София. Турците изплашени от бързите успехи на въстанието, събират в Азия силна войска и начело с Великия везир Синан паша от Цариград, потушават въстанието.

Всичко будно, особено в Търновския край, бива избито, а жени и деца продадени в робство. Шестдесет хиляди българи, за да се спасят, се преселват във Влашко и Русия. В Търново българското население съвсем оредява. Когато по-късно се развиват занаятите, от балканските села в Търново се заселват отново много българи. (Проф. В. Н. Златарски в своята статия “Български въстания и опити за въстания до средата на 19 век”, спомената в началото, погрешно съобщава, че Търновското въстание е станало в 1598 год.).

През 1596 г. Дели Марко с 1200 души българи и маджари наново минава Дунава и стига до Плевен, а през 1599 г. Баба Новак организира нов поход против турците, като отново отива при Трансилванския княз да го кани да застане начело на похода. Моли за съюзник и влашкия княз Михаил Витяз, но бива изменнически изгорен.

Следва продължение…

ВЛАШКО И МОЛДОВА – продължение 2

 

 

Мехмед умрял наскоро, но наследникът му Баязид II успял след 10 години да заеме Килия и Четатеа-Алба /Акерман/, и откъснал Молдова от морето. Против Молдова образували коалиция Унгария и Полша. Но в станалия бой около столицата на Молдова, Сучава, в гората Козмин, поляците били разбити и “цветът на тяхната аристокрация” избит; гората била наречена “Думбрава рози”. Полският княз Алберт се задължил чрез мира, сключен през 1499 г. , да дава винаги подкрепа с войска на Молдова и да се отрече от сюзеренството над нея, което й тежало в продължение на петдесет години.

        Но, както след боя с Мехмед, Стефан и сега потърсил обезпечение срещу Полша, но чрез един съюз с великия московски княз Иван Василевич III. В това време Иван III водил големи борби за обединението и издигането на Великото Московско княжество, при острата съпротива от една страна на отделните князе в самото княжество, а от друга – на Полша, Литва, Летония и Златната орда отвън. Стефан вече се бил сродил с Иван III, понеже оженил дъщеря си за неговия син, Иван Иванович Младий. Своето предложение Стефан направил в момента, когато  Иван III  вече бил затворил снаха си с нейния син, когото бил обявил по-рано за престолонаследник, и под влияние на жена,си византийката София Палеолог, обявил сина си от нея, Василий, за престолонаследник. Опитът на Стефан да намери подкрепа от Русия също пропаднал. Накрая той сключил мирен договор с маджарите, без, обаче, да успее да образува с тях съюз против Турция. Вместо война той поискал поради това от султана да сключи мир със задължение да му плаща годишен данък по 4 000 дуката. Писмото, с което султанът изпращал своето съгласие, било отнесено в Сучава от специален делегат, съпроводен с многобройна свита, облечена в злато и коприна.  Стефан, като влашкия воевода, станал данъкоплатец на султана. На смъртния си час той завещал на сина си Богдан да не воюва с турците. Богдан се придържал о неговия съвет и през 1513 г. се обявил за васал на султана / Селим I/, но като запазил вътрешната самостойност на Молдова. След неговата смърт престола заел незаконният син на Стефан, Петър. Той не искал да понася сюзеренството на султана и се опитал да сключи съюз с полския крал Сигизмунд /1526 г./ срещу турците, но моментът за това бил избран зле. Тъкмо тогава мощният султан Сюлейман II нанесъл голямото поражение на Унгария при Мохач и я завладял. Петър виждал, че идва ред и за Молдова, и потърсил да сключи съюз с Австрия и с Русия, но Сюлейман приготвил 150 000 войска срещу него, минал през цяла Молдова и се отправил за Сучава. Петър трябвало да бяга, напуснат от болярите, които му изменили. Сюлейман влязъл тържествено в Сучава, водейки със себе си, като “роб”, един внук на Стефан Велики, когото поставил за войвада /1538 г./. Молдова паднала под властта на султана. Тя и Влашко изгубили свободата си, но запазили все пак доста големи автономни права, заедно с правото на болярството да избира воеводите си и господарите, с одобрението на султана. Болярите, опрени на турска подкрепа, се възползвали и превърнали селяните почти в робско положение. Те били и пълни господари над воеводите, които качвали и сваляли по свой каприз. Така в продължение на 74 години /от 1519 – 1592/ били сменени 19 господари. От тях само двама умрели на трона си от естествена смърт. От другите седемнадесет един бил убит от своя заместник, тоя пък бил удавен, трети застрелян от болярите, четвърти бил пратен в манастир и убит после от турците, пети бил отровен от свой съветник. Останалите 12 били насилствено сваляни от турците. На Балканите, както и в Румъния и Унгария, турците били в първата половина на 16 век пълни господари. Тяхната империя стигнала най-голямата си мощ и се простряла по цяла предна Азия, в Египет и в Северна Африка.

Следва продължение…

НА СНИМКИТЕ: горе – Иван Василевич III

                               в средата – султан Селим I

                                долу – султан Сюлейман  II

Снимките са от Уикипедия.

Влашко и Молдова – продължение 1

С т е ф а н  І V  (1457 – 1504), подобно на Влад V, е последният от господарите на Молдова, който се опитал да спаси независимостта й. Той заел престола след една братоубийствена размирица.  Тази размирица бушувала в Молдова в продължение на 35 години между многобройните законни и незаконни синове на княз Александър Добри (1401 – 1435), при когото Полша била фактически пълна господарка на страната. Най-мрачният момент от междуособицата бил преживян през управлението на незаконния син на Александър, Петър Арон (1455 – 57). Той убил бащата на Стефан ІV, Богдан ІІ (1455 – 1456), обвързал страната да плаща данък на турците, 2000 дуката на година, и се обявил за васал едновременно на Полша и на Унгария. От това положение направил опит да извади Молдова Стефан ІV, когото румъните изобщо считат за най-великия техен господар и затова му прибавят епитета “велик”. Неговото управление било продължително- Той проявил много по-голям, както дипломатически, така и военен талант, при много по-сложни и неблагоприятни условия от тия на Влад V. Стефан имал да се справяедновременно с домогванията и на тримата си съседи. Той имало да води и много повече войни, както с турци, така и с поляци, и маджари. Най-първо против него се опълчил унгарският крал Матей Корвин, за да възстанови на престола сваления от Стефан господар Петър Арон, комуто той заел мястото. Стефан разбил Матей, хванал и убил Петър, после се обърнал против влашкия Рудолф, когото свалил и пленил, а след това се оженил за дъщеря му. Рудолф бил протеже на Мехмед ІІ. Като знаел, че султанът щял рано или късно да му отплати, Стефан се опитал да създаде срещу него грамадна коалиция. В това му се явил ненадейно на помощ персийският шах Узун Хасан, който писал на Стефан да организира в Европа една противотурска коалиция. Стефан използувал това предложение и се обърнал към Венеция и към папата с позив, да подигнат кръстоносен поход против отоманите. В същото време той предизвикал султана с демостративния си отказ да му предаде град Килия, върху който Мехмед претендирал. За да превари коалицията и да накаже Стефан, Мехмед  изпратил 120 000 армия срещу него, но Стефан я разбил при Рахова край река Берлад. По този случай той побързал да подигне наново въпроса за кръстоносния поход и разпратил покана до всички християнски владетели. Срещу неговото предложение въстанал пръв унгарският крал Матей Корвин. Той отклонил папата и прибрал от него сумата 100 000 дуката, приготвени за похода. Матей влязъл във връзка и с Венеция, и получил същия резултат. А с Полша дори влязъл в преговори за дележ на Молдова. Положението на Стефан станало крайно опасно. Молдова била атакувана от три страни: от турци, татари и от унгарското протеже във Влашко, Лайот Басараб. Подигнали се против него и селяните, понеже го обвинили, че ги оставил на грабежите на татарите. Срещу неговата войска от 10 000 души, само благородници, минал Дунава Мехмед със 150 000. На 26 юли 1476 г. станала решителната битка в една гора на окръг Нямцу. След кървавия бой, в който изгубил две трети от войската си, без да нанесе решителна победа, както и поради настъпилия глад във войската му, Мехмед се принудил да мине обратно Дунав. Мястото на сражението било наречено Разбойна. При този неблагоприятен изход на войната за Мехмед, за да се обезпечи от бъдещи турски нападения, Стефан решил да използва Венеция, която била още във война с Турция. За тази цел той пратил вуйчо си  И в а н  Ц а м б л а к  във Венеция да изложи на гръцки език събитията в Молдова и да поиска подкрепа. Мисията на Цамблак претърпяла неуспех пред хладните сметки на венецианската търговска аристокщрация, която търсела да изтръгне благоприятен договор за свободна търговия из цяла Турция и успяла.

Следва продължение…

На снимките: горе вляво – молдовският княз Стефан ІV Велики

                      горе вдясно – печат на княз Стефан ІV Велики

                      долу вляво – герб на град Килия в Молдова.

                      долу вдясно – турският султан Мехмед ІІ

Влашко и Молдова – продължение

Влашко и Молдова не могли да избегнат съдбата на Балканските държави. Върху тях отправили погледи трите им мощни съседи – Унгария, Полша и Турция. Те искали да създадат свои партии от знатните боляри и да наложат чрез тях влиянието си. Господарите, тоест князете, станали играчка в ръцете на тези партии, защото се стремяли, по силата на избирателните си права, всяка да настани свое оръдие на престола. Поради партийните борби, във Влашко пламнали големи размирици веднага след смъртта на Мирча (1418 г.). Той оставил петима синове – Влад, Михаил, Дан, Раду и Александър и те повели помежду си остри борби. В продължение само на 15 години станали около седем пъти промени на войводите или господарите, докато най-сетне, с помощта на Сигизмунд, удържал връх един от петте братя, познатият Влад ІІІ Дракул (1433 – 1449). Верен на своя сюзерен, който бил вече Владислав ІІІ, Влад взел участие във Варненския поход, откъдето на връщане арестувал отстъпващия с него Ян Хунияди, за да не му отмъсти за поражението. След това бил убит и Влад и короната минала последователно към двамата му братовчеди, Дан ІІІ и Влад ІV; последният от тях бил свален и убит от туркофилската партия. Престола заел тогава синът на Дракула, Влад V, наречен “побивач на кол”.

Влад V заемал престола на два пъти (от 1458 –1462 и от 1476 – 1477). Голямата му цел била да създаде единството и независимостта на нацията. За тази цел той прибягвал до всички средства, най-любимото  от които му било побиването на кол, откъдето идва и прозвището му “побивач на кол”. В самото Влашко той подхвърлил на жестоко преследване болярите, водачи на туркофилската партия и успял да прекрати партийните борби, и да създаде дисциплина у народа. Навън той сключил съюз с Унгария, създал си възможно най-добри отношения с владетелите на Трансилвания и помогнал на молдовския господар Стефан ІV да вземе престола. При тези отношения с християнските си съседи той имал смелостта да отхвърли кръвния данък на Турция – събирането на момчета (500 на година) за еничери. Мехмед ІІ посрещнал това като подигравка с неговата власт в момента на най-голямото й величие и решил да му отмъсти, но предпазливо. Той му пратил едно помпозно посолство с крайно приемливи предложения, но със скритата цел да го убие. Влад схванал намеренията на султана и със същата лукава цел устроил бляскава среща на посолството, като наредил разтоворът с него да стане в присъствието на висшите сановници. Преди да започне разговорът, Влад предложил на посланиците на султана да свалят чалмите си; те обяснили, че това им е в обичаите и че не могат да ги снемат по религиозни причини. Тогава Влад заповядал на предварително приготвените лица да ги заковат на главите им. Гордият Мехмед виждал, че плановете му към Влашко пропадат и затова пратил Хамза паша с 2000 войника да хване Влад. Влад преварил и набил всички на колове; за отличие Хамза бил набит на най-високия кол. След това минал Дунава със силна войска, опустошил България и избил над 20 000 турци. Тогава сам Мехмед нахлул във Влахия с 250 000 души. Говори се, че Влад от една страна се оттеглил в планината и потърсил подкрепа от унгарския крал Матей Корвин, а от  друга се вмъкнал през нощта в лагера на Мехмед, за да го убие, но промушил един паша. Това предизвикало смут и взаимоизтребление между самите турци. Но Влад в това време се укрил и после нападнал турците, като им нанесъл страшно поражение, без да може да използва победата си, защото от една страна брат му Рудолф, начело на турска войска, а от друга братовчед му Стефан ІV го нападнали. При това положение Влад писал на султана да сключат съюз против Унгария, но писмото му паднало в ръцете на Матей и той преварил, та го арестувал и го държал 12 години, докато да умре брат му Рудолф, който бил заел престола. Рудолф увеличил данъка към Турция от 10 000 на 12 000 дуката, продължил плащанията на кръвния данък и подчинил Влашко напълно на Турция. След неговата смърт Влад V заел наново престола, но го задържал само около година. Той бил нападнат от турски отряд начело с роднината му Лайот Басараба, убит после от Стефан ІV. Независимостта на Влашко с това била прекратена.

Следва продължение…

На снимките:

горе вляво – Паметник на унгарския крал Матей Корвин.

горе вдясно -  Влашкият крал Мирча Стари.

долу вляво – Влад – “побивачът на колове”.

долу вдясно – замъкът Нямц на молдовския княз Стефан ІV.