Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение

 

Когато говорим за революционната дейност през тази епоха, не бива да забравяме и делото на Каравелов. Въпреки, че Каравелов в края на живота си, изморен, отчаян, се отказа от революционната дейност, той има заслуги за изграждането на революционното движение у нас и ние не можем да не му ги признаем. След Раковски, Каравелов е негов заместник, а през времето на Левски пръв негов другар.∗

Един от воеводите през това време, явил се в услуга за изграждането на революционните комитети от двете страни на Балкана, е Стоян Велков Софийски от с. Желява – Софийско, който през 1878 г. с чета от 25 души кръстосва по Стара планина.

През юни 1875 г. избухва въстанието на Босна и Херцеговина. В помощ на епохалните борби на тия балканци се стичат от Румъния, Сърбия, Гърция много български доброволци, които вземат живо участие в едногодишните боеве с турците.

Успешното въстание в Босна и Херцеговина, техните паметни борби през цялото лято и безсилието на турците да се справят с това въстание, насърчава българите и през август 1875 г. Българският Ц. К. решава да се обяви на 16 септември в България общо въстание, като в България минат и някои чети отвън. С въстанието се бързало, понеже моментът се считал много удобен. За целта Ботев като председател на новия Ц. К. отива в Русия да вика Филип Тотю, но нито той, нито Панайот Хитов имали възможност да минат в България така бързо, по липса на средства и предварителна подготовка. Ц. К. като разбира, че въстанието не ще бъде добре подготвено и не ще има успех, решава да отложи въстанието, но на някои места като Стара Загора, Шумен и Русе комитетите не получили нареждането за отлагане и повдигнали набързо, за десетина дни, приготвените въстания.

В Старозагорския революционен окръг водител бил Стамболов. Още с пристигането си, на 29 август 1875 г., той настоява пред местния комитет да се провъзгласи веднага въстание и въпреки несъгласието на много от членовете на комитета, че е много прибързано, Стамболов се налага и бива взето решение за въстание, като се разпространява до населението и специална прокламация, отпечатана още в Букурещ.

Въстанието бива определено за 16 септември, като за целта из околността биват разпратени агитатори. Планът на въстанието бил следният: на 16 вечерта селяните от околните места, водени от специални пратеници, ще се съберат на три пункта извън града, където ще се явят на един от пунктовете и градските въстаници; след като се съединят, ще ударят на града, ще го завземат, след това ще завземат и по-далечните градове, а ако не могат да заемат града, ще заминат за Габрово, та да се съединят с търновските въстаници за общо действие.

През деня на 16 септември старозагорските чорбаджии подушват, че се готви въстание и съобщават това на конака. Щабът на въстаниците – една чета от около 25 души, предводителствана от Георги Апостолов, като научава за издайничеството, побързва да напусне града и отива на уречените пунктове, но вечерта като не намерили никакви други въстаници от селата потеглят сами за балкана, където след дълги скитания четата бива разпръсната.

Същата вечер четата на Георги Апостолов не била сама. На един от определените пунктове от съседните села Арабаджиево и Обруклия се явява чета, предвождана от пратеника Андрей Момчев, но нощната тъмнина и пустия характер на местността попречват четите да се срещнат. След дълго очакване Андрей Момчев отива в града да провери какво става, че не идват въстаниците, но турците били вече на крак, той бива хванат и четата се разпръсва.

На третия пункт също се явили въстаналите селяни от Гюреджии и Караджелии под водителството на Христо Шиваров, но и той като се лутал и не намерил през нощта никого, се завръща по селата. Така пропада Старозагорското въстание.

 

Следва продължение…

На снимките: горе – Панайот Волов, Олимпий Панов; долу – Стефан Стамболов, Георги Бенковски

---

∗ След Върховното Народно Българско тайно гражданско началство на Раковски и след първия Български централен комитет на Д. Диамандиев, Ат. Андреев и пр., Каравелов и Левски съставиха най-дейния Б.Ц.Р.К., в състав: Л. Каравелов – председател, Д. Ценович – касиер, Олимпий Панов – деловодител, Васил Левски – апостол в България, Ангел Кънчев – кореспондент на тайните комитети, Христо Иванов Големия – учредител на тайната поща, Димитър Общи – учредител на тайната полиция, П. Хитов – началник на военните сили, Д. Хр. Попов, Никола Обретенов, Д. Горов – преносвачи на тайната кореспонденция. Постоянни членове на Привременното правителство биват избрани: Л. Каравелов, В. Левски, А. Кънчев, Д. Общи, Хр. Ив. Големия и П. Хитов.

След смъртта на Узунов – заместник на Левски – на 21.VІІІ.1874 г. в Букурещ се основава нов Б. Ц. Р. К. в състав: председател – Л. Каравелов, помощници – Хр. Ботев, Киряк Цанков, О. Панов и Т. Пеев, с главна задача: да възобнови революционните комитети в България и свика главно събрание на 25. ХІІ. в Букурещ.

На главното събрание на делегатите от България и чужбина /25.ХІІ./ понеже председателят на комитета Л. Каравелов, отчаян от несполуките, се отказва доброволно от комитетското дело, се избира нов централен комитет начело с Христо Ботев – председател и Ст. Стамболов. Задачата на този комитет е да се продължи комитетската работа, като през 1875 г. се вдигне общо въстание, но неуспехът на въстанието и някои вътрешни спорове накарват Ботев да си подаде оставката като председател на Б. Ц. Р. К.

В края на 1875 г. в Гюргево се образува нов Б. Ц. Р. К. със състав: Гаврил Хлътов /Георги Бенковски/, Ст. Заимов, П. Волов, Г. Икономов, Хр. Караминков, Ник. и Георги Обретенови, Ст. Стамболов, Г. Апостолов, Ил. Драгостинов, Ив. х. Димитров, Д. Горов, Н. Славков и Г. Измирлиев – Македончето.

Последният Б. Ц. Р. К. е така нареченият Б. Ц. Благотворителен Комитет в Букурещ с председател: Владимир Йонин, подпредседател: О. Панов и членове: П. Енчев, И. Х. Висковски, Ив. Кавалджиев, Д. И. Иванов, Ст. Стамболов и Ив. Вазов.

 

 

Български въстания – Време на „комитите“ – продължение

През май 1867 г., когато в Гърция се разгаря Критското въстание, българските войводи Панайот Хитов и Филип Тотю се явяват пред Раковски и искат да се изпратят няколко чети в България, които да обявят въстание, но Раковски заявява, че моментът за въстание още не е бил удобен, понеже Критското въстание скоро щяло да бъде приключено и българите, неподготвени добре, щели да останат да се борят пак сами. Старите войводи решават със свои чети да минат в България и проверят положението. На 14 май 1867 г. Филип Тотю при Свищов, а Панайот Хитов при Тутракан със знаменосец Васил Левски минават Дунава с чети от по 35 души и цяло лято водят геройски борби с турците.

На всички е известна историческата битка на Филип Тотювата чета в местността „Пустията“ при с. Върбовка – Севлиевско, където българските юнаци се сражават цял ден с турците един срещу двадесет, която битка роди думата „комита“ и стана легенда и мечта за българския народ. Самите турци баснословно говореха за този „комита“, наречен от тях „канатлъ Тотю“ – хвърковатия Тотю войвода. (Панайот Хитов е от гр. Сливен, а Филип Тотю от колибите Гърците при с. Килифарево – Търновско).

В Балкана при старите войводи идват пратеници от Южна и Северна България да ги питат за въстание, но те им предават думите на Раковски, че не бил удобен момента, – да се гласят за другата година.

Същата година, няколко дни след минаването на Филип Тотю и Панайот Хитов, в България минават още 15 младежи под войводството на Петър Петков. Последните желаели да влязат в четата на Филип Тотю, но закъсняват и след това избират свой войвода и минават Дунава.

Есента 1867 г. Сърбия се намира отново пред война с Турция. Сръбското правителство, познавайки храбростта на българите, подиря наново тяхната помощ. Панайот Хитов, който ведно с другите войводи през есента се прибира в Сърбия, бива натоварен от сръбското правителство да състави отново легия, в която българските доброволци да се обучат военно за предстоящите борби. В Белград се стичат отвсякъде около 800 български доброволци. Началник на легията става Ангел Кънчев. Тук са също: Левски, Хаджи Димитър, Каравелов, Караджата и пр. Но през пролетта, старата история се повтаря: отношенията между Турция и Сърбия се подобряват и българите биват отново разгонени.

Пролетта на 1876 г. много от българите участници в легията пожелали да минат в България да проверят народа и го подготвят за предстоящата борба. На 5 юли една дружина от 125 младежи, жадни да умрат за свободата на България, минават при Русе Дунава и под войводството на Хаджи Димитър и Стефан Караджата и в епически борби при Караесен, Дядо Пановата курия, Канлъ дере и Бузлуджа записаха най-светлите страници в историята на народа ни – равняваща се по блясък и ценност само на един подвиг – подвига на панагюрци 1876 г. и подвига на Шипка 1877 г.

Оттогава българският „комита“ за народа стана светец, а думите на Ботев за Хаджи Димитър: „Жив е той, жив е“ и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ се понесоха ведно с имената и подвизите на героите и вживяха в сърцата на българския народ и напътват десетилетия насетне младите поколения в борбата за свобода и народни правдини.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение 1

Било предвидено да бъдат изпратени и чети по Балкана, които да се явят в подкрепа на въстанието.

Както отбелязахме, през пролетта на 1862 г. Босна, Херцеговина и Черна гора се разбунтували. На 4 юни същата година Сърбия и тя напада турския гарнизон в Белград и в развилите се боеве, българската легия на Раковски взема решително участие, като изнася на плещите си победата над турците. Дядо Илю войвода със своите юнаци показва нечувана храброст.

Заговорниците в България помислили, че е настъпил вече моментът за въстание и на 13 юни 1862 г. то бива провъзгласено едновременно в Търновско, Габровско и Сливенско, с оглед за общо българско въстание. Но сръбското правителство, както много пъти, и сега изменило. След като си свършило работата с помощта на българите, то се помирило с Турция и не само че не помогнало с нищо на българите, но и разгонило легиона, като не позволило на доброволците да минат в България. Раковски, виждайки това, разбира, че въстанието в България няма да има успех и разпраща съобщение навсякъде да се отложи въстанието, но на някои места съобщението закъсняло, както е с Търновско, Габровско и Сливенско, и там въстанието бива обявено.
Организатор и водител на въстанието в Търновско е Хаджи Ставри – български капитан волентир (доброволец) от Кримската война. Негови първи помощници били: Тодор Бочооглу от Горна Оряховица, който после става знаменосец на четата, Дели Янко Андронов, игуменът на Петропавловския манастир – Йосиф Иваникиев от с. Арбанаси и Панайот Балъкавчето също от с. Арбанаси, който ушил и знамето за готвеното въстание.

С чета около 150 души от Търновско и Лясковец, капитан Хаджи Ставри потегля от Петропавловския манастир за връх Бузлуджа (според други за връх Бедек над с. Енина), където щели да се съберат и други чети от Габровско, Дряновско, Трявна и Сливенско, ще заемат балканските проходи, ще настъпят към околните градове и ще се съединят с въстаниците от другите краища. Но, както отбелязахме, въстанието било отложено. Търновци останали сами и когато спрели в Капиновския манастир да нощуват, те биват проследени от турците, заобиколени и разбити.

Габровци и селяните от околността и те въстават. Организатор на въстанието тук е старият поборник – участник в похода на Гарибалди за Италианското освобождение и обединение – Коста Ефтимов, с помощник учителят Никола Стефанов. Въстаниците се отправят към Габровския манастир, за да се съберат със селата и търновци, но другите получили нареждане да не въстават и преди да се съберат с търновци, турците научили и ги разбиват при Габровския Соколски манастир.

В същото време, когато търновци въстават, Хаджи Димитър от Сливен с една голяма чета излиза по Стара планина, за да се съедини с въстаниците; дълго обикаля, но не ги намерил (понеже въстанието било отложено) и цяло лято отмъщавал на турците.

В Сливенския балкан бил и Панайот Хитов, но той получил известието на Раковски да спрат и отложат въстанието за по-благоприятно време, понеже Сърбия се помирила с Турция, и той не повдигнал въстание, като и предупредил някои места да не предприемат още нищо.

Следната 1863 г. е ознаменувана с първите редовни излизания на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов с чети по Балкана да мъстят на турците.

През 1865 г. се разразява и въстанието на хайдук Коста от Банско.

 

Следва продължение…