БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ… Първи опити за освобождение–продължение 1

 

По това време 1413-21 г. междуособните борби между наследниците на Баязид се разгарят, и българите вземат най-активно участие ту на страната на единия, ту на другия, за да разслабят турската власт.

Български дейци започват да работят за освобождението на България и чрез помощ отвън. Така, в 1426 г. синът на Ив. Шишман – Фружин, ведно с унгарския военачалник при крал Сигизмунд – Пипо (Филип Маджарин) и влашкият княз Дан ІІ минават Дунава и нанасят голямо поражение на турците, които оставят 15 000 души убити.

Описанията на чужди пътешественици от това време свидетелствуват, че духът на българите бил запазен. През 1432 г. френският рицар Де ла Брокер Бертрандон пътува през България и за духа на софиянци съобщава следното: “Турците в София са още малко, а българите повече. Това дава желание на последните да отхвърлят робството, ако има кой да им помогне”.

И наистина, само 10 години по-късно, когато в 1443 г. полският крал Владислав ІІІ Варненски с полски и маджарски войски, начело с воеводата Ян Хуниади (Янкул войвода, Сибинянин Янко) обявява война на Турция, към войските му се присъединяват хиляди българи и сърби. (Владислав ІІІ обявява война на Турция по покана на папа Евгений ІV, който желае да изгони турците от Европа. Папа Евгений ІV влиза във връзка и с българските първенци, когато се обяви поход срещу Турция, да се надигнат и помогнат за изгонването на турците). Войските на Владислав подпомогнати от българското население в едно скоро време превземат почти цяла Западна България ведно със София и се отправят за Пловдив. Когато стигат до Костенец, историческият проход Троянови врата бил силно укрепен, лошата зима не позволявала да се заобиколи и Владислав се връща, като сключва с Турция Сегединския мир в 1443 г., по който на Унгария се давала Влахия, сръбският деспот Юрий Бранкович, съюзник на Владислав, си възвръщал Сърбия като васална, а България остава пак под Турция.

Папа Евгений ІV не бил доволен от постигнатите резултати, и затова Владислав ІІІ нарушава мирния договор и през пролетта 1444 г. отново настъпва – този път в Северна България. Той минава Дунава при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунава биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на Мурад ІІ от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбският деспот Юрий Бранкович, не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бей) да се присъединят към Владислав.

Мурад ІІ със 125 000 войска (а Владислав с 20 000) минава зад тила на Владислав, като се разполага при с. Индже-кьой и Паша-кьой на запад и север от Варна. На 10 ноември 1444 г. Мурад ІІ забива на прът Сегединския мирен договор, нарушен от Владислав, обикаля с него войските си, разпалва техния фанатизъм и напада Владислав от всички страни. Два дни кипи страшна сеч, в която загиват 10 000 от Владиславовите хора, ведно с него и около 30 000 турци. Само отделни части от войските на Владислав и Ян Хуниади успяват да се спасят през Дунав и Цариград.

Поменатият Георги Кастриот владее Западна Македония четвърт столетие, от 1443-1467 г. Той е легендарен българо-албански герой, известен под името Скендер бей. Син е на Ив. Кастриот и на Войсана (българска болярка). Когато Владислав Варненски обявява война на Турция и настъпва в България, Георги Кастриот се обявява за негов съюзник, организира широк заговор, освобождава цяла Западна Македония: Горни и Долни Дебър, Охрид, Струга, Леш и пр. и цели 25 години – четвърт столетие до смъртта си (1467 г.) със своята 20 000 войска нанася редовно тежки поражения на стохилядни турски войски. Когато Владислав Варненски настъпва в Северна България, Георги Кастриот с 20 000 войска потегля да се съедини с полските и маджарски войски и с българските въстаници в Северна България, но сръбският васал на турците Юрий Вуков Бранкович, тъст на Мурад ІІ, му попречва.

Със смъртта на Владислав Варненски българският народ изгубва един голям приятел и защитник, претърпява тежка загуба, но вярата му в освобождението на България не угасва. Той вярва, че ще настъпят други благоприятни моменти и че българският народ ще бъде отново свободен. За това свидетелстват и съобщенията на чужди пътешественици по това време. Така ученият хуманист Филип Буонакорски (1439-1496), като пратеник на полския крал Казимир Ягелончик обикаля Долна Мизия (Северна България), Тракия, Македония и Гърция и в един меморандум до папа Инокентий VІІІ през 1490 г. пише: “След преминаването на турците в Европа многобройните гърци и много по-малочислените българи, бошняци, епироти и др. населения, като се убедиха, че турците не са толкова силни и многобройни, колкото ги бе представила мълвата, сега ламтят от еднакво желание и еднаква нужда, и с готовност очакват случай да свалят от себе си хомота на робството.” Но папата и Европа по това време били заети с началото на реформацията и не се притекли на тия повици.

Следва продължение…

Турция в най-голямата си мощ

Устремът към завоевания и разширение продължават и при наследникците на Мехмед ІІ. Синът му  Б а я з и д  І І /1481-1512/ в това отношение допринесъл най-малко. Той бил склонен повече към поезия и изкуства и добил прякор мъдрец, философ. При това той трябвало да се разправя с брат си Джем, който претендирал за престола и тръгнал от Мала Азия за Цариград да го заеме. Баязид успял да го разбие при Ени Шехир. Джем след това проскитал много, докато стигнал в Рим, където бил приет тържествено от папа Инокентий VІІІ, но после бил отровен, навярно от папа Александър VІ, в съгласие с Баязид. Борбата на двамата братя създала безпокойство из цялата държава. То било съпроводено от няколкогодишни войни в Азия с местни паши и с египетските мамелюци.

Поради безпокойствата и разоренията от тези войни недоволното селско население в Мала Азия се раздвижило и се увличало от проповедите на един дервиш, наричан Шах-Кули, т.е. “роб на Бога”. В огнени речи той предсказвал скорошния край на османското господство. Вместо него, с помощта на дадения от Бога меч, ще бъде създадена по волята на Аллаха нова монархия на богочестивите и чистите, на която всички ще се подчинят и чрез която ще бъде спасено царството на истинските мюсюлмани. Около развятото знаме на Шах-Кули се стичали не само селяни, но и спахии. Движението взело застрашителни размери. Въстаниците заели някои градове, убили бейлер-бея на Азия и кадията; страшна селска война хвърлила цялата страна в пламъци. Пращаните от Баязид еничери били избивани и изтребвани. Движението взело още по-застрашителни размери, понеже неговите последователи, които се наричали суфи и казълбаши, т.е. с червени рубашки, се сближили и съединили с членовете на едно военно-политическо-религиозно общество, както го нарича Н. Йорга, създадено между туркменските племена край южното крайбрежие на Каспийско море в Персия, начело на което застанал самият шах Исмаил, наричан още “пророк”. Исмаил се явил не като завоевател, а като покровител на преследваните мохамедани шиити от сунитите мохамедани, към които принадлежали и османските турци, начело със самия султан. Шиитите не признавали суната, т.е. преданието, притурено към Корана, а само Корана, и се считали последователи не на Абу-Бекир, тъст на Мохамед, а на Мохамедовия зет Али. Лозунг на Исмаил бил призивът, “Я, Али”, “О, Али””; с него той водел масите към победа, като им обещавал най-щедро разпределение на милостиня, прост братски живот и истинска свобода на всеки мюсюлманин. Исмаил наричал запрещението на сунитите да се яде свинско месо и да се пие вино фарисейска добавка към Корана и го отхвърлил; за присмех на това той водел със себе си угоена свиня, която наричал “султан Баязид”. Неговите разпалени речи увличали масите; те се хвърляли в своя екстаз със страшна сила срещу противника и подлагали всичко на сеч и смърт. Исмаил разпрострял властта си бързо от Персия в Трансоксиния, из владенията на узбеките, стигнал Багдад. Турция била застрашена. Баязид решил да предотврати опасността. Той прогонил Шах-Кули и почнал общо преследване на шиитите, които стигнали до Кесария. Там те били посрещнати от войските на Баязид и спрени при Анкара. При това положение Баязид можел да води само дребни войни, повече набези за грабеж в Унгария и Полша чрез пограничните санджак-бегове, какъвто бил беят на Силистра. В същото време турски отряди минали река Талиаменто и стигнали до Виченца в Италия, а турска флота нанесла поражение на венецианската при Лепанто.

През грабителските си походи турците вършели страшни жестокости, придружени дори с канибализъм, но и получавали същата отплата, особено от маджарите, които набивали пленниците им на колове.

Турската поява в Средиземно море предизвикала за пръв път реакция от засилилите се вече две крайморски държави, Франция и Испания; към тях се присъединил и папата, владенията на когото също пострадали. Те образували лига /съюз/ против Турция, под благословията на папа Александър VІ /1501 г./ и пръснали флотите си на три страни: испанската флота нападнала Мала Азия, френската обсадила о-в Митилени, а папската се явила в Дарданелите. Съюзниците се задоволили само със заемането на островите Кефалония и Св. Мавр, а Баязид се принудил да потърси сближение и мир с всички съседи. С Турция влезли в сношение тогава не само италианските градове, но и далечната Франция, а също и Русия. Великият княз Иван ІІІ, чрез кримския хан Менгли Герей влязъл във връзки за пръв път със султана; негови посланици се явили в Цариград през 1495 и 1499, с цел да получат търговски улеснения. Получила големи улеснения и Венеция със сключения договор в края на 1502 г.; неин байли можел наново да се яви в Цариград; политиката на Турция добила световен характер. Едва бил създаден мир със съседи, вътре в Турция пламнала борба между синовете на Баязид. Той имал нещастната мисъл да даде на своите синове земи за владение и управление, без да подозира, че всеки от тях, облегнат на своите владения, ще почне да се домогва до престола. А тъкмо това станало. В своите стремежи да заемат бащината си власт братята влезли в остри вражди помежду си. Победител излязъл най-малкият от братята, Селим.

 

Следва продължение…

На снимките: горе: султан Баязид ІІ

                    в средата: папа Инокентий VІІІ

                    долу : папа Александър VІ

Снимките се от Уикипедия.