БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение

В 1637 год. избухва бунтът на поп Мартин в Русенско. Поп Мартин е роден в с. Брестова паланка – Свищовско, а е попувал в с. Батин. Причините за неговия бунт са следните:

През ХVІІ век изстъпленията на кърджалии, даалии, яничери, аги и пр. се засилват. Русенският валия отвлича жената и дъщерята на поп Мартин и ги потурчва. Смелият поп захвърля расото, организира голяма дружина и ред години от 1637-50 год. се бори с турците. Тя се смята за една от първите хайдушки чети. Обира дори и турската хазна.  Турците искат от селяните на Брестова паланка да предадат поп Мартин, но те отказват и турците избиват над 4000 българи, като изгарят селото до основи. Това било на Петковден. Спасилите се само няколко десетки селяни, които пробили кордона, се заселват в с. Ценово (Чаушево) – Свищовско.

През 1645 г., след една несполучлива война на Турция с Венеция, пламва Търговищенското въстание на българи, сърби, власи, гърци и албанци във Влашко.

Следващите години са години на трескава дейност за подготовка на въстание. Петър Парчевич, Петър Богдан, княз (кмет) Марканич, Княжнич, Георги Пеячевич, Ростислав Страшимирович, Богдан Маринович и др. са възторжени дейци, които посвещават целия си живот на подготовка за въстание.

През 1646 г. Петър Парчевич бива изпратен до Влашкия воевода Матей Бесараб, до Варшава и Венеция за общо действие против Турция. Другите се съгласяват, но желаят и Венеция да участва, обаче, Венеция отказва на тая комбинация, понеже не отговаряла на нейните аспирации.

В 1649 г. има още по-голямо брожение за въстание. Българите изпращат нова делегация от 18.ХІІ. 1649 г. до Полския крал, Австрийския император и Венецианския сенат. Полският крал се съгласява, но Австрия и Венеция пак отказват, ако и да съчувстват на българите.

На 9 юли 1650 г. Петър Парчевич подава меморандум до сената във Венеция за помощ, в който, между другото, пише: „Всичките наши са много възпалени, а турците обезкуражени, и изплашени думаха в мое присъствие: ако дойдат поляците, ние ще станем католици. Изплашени същите пред всички твърдяха, че края на тяхната империя вече свършва“. (Из меморандума. Възспоменателен лист „Чипровското въстание“ – 252 години от него).

В 1656 г. се подготвя усилено от българското и католишкото духовенство в Северна България, особено в Чипровския край, общо съзаклятие за въстание.

По това време се раздвижват и българските войнишки селища в Родопско. По тази причина на много заподозряни български общини се забранило да пращат войници в турската армия и да носят оръжие. Това породило противодействие, и някои български селища се възпротивили относно събирането на оръжието. Движението против тази наредба било най-силно между родопските българи в Чепинската котловина. Гръцкият митрополит в Пловдив наклеветил българите, че готвят въстание и в 1657 г. Великият везир Мехмед Кюпрюлю с голяма войска, пътувайки за о-в Крит през Пловдив, се отбива в Чепинско и насила потурчва населението в Чепино, Крупник, Кочане и др. родопски селища, като били разрушени 218 църкви и 33 манастира в този край.

През 1658 г., ноември месец, Петър Богдан и княз Франко Марканич пишат до Петър Парчевич, че българският народ „решил да въстане против турската тирания и да отхвърли игото на плачевното робство“. Петър Парчевич отново ходи по европейските дворове – до Австрия, Венеция и пр., но пак му отказват.  Въпреки това, приготовленията за въстание с ръководен център Чипровец не престават, а се засилват. Турците подушват това и вземат предохранителни мерки през 1658 г., като настаняват в този край войски. Това не спряло тайните приготовления на българите.

На 5 март 1673 г., след избухването на войната мужду Полша и Турция (1672), Петър Богдан и др. българи дават отново пълномощно на Петър Парчевич да обиколи европейските държави, като заявяват: „Сега повече отколкото и да било друг път“, народът твърдо стои на старото си желание да се освободи от турците. Виена, Венеция и папата остават пак глухи на българските искания. На 23 юли 1674 г. Петър Парчевич, изморен, изтощен от дългите пътувания и дипломатически мисии по чуждите столици, умира на 62-годишна възраст. Същата година умира и Петър Богдан.

С тези двама беззаветни труженици българският народ претърпява голяма загуба, но не престава да се готви от двете страни на Балкана за въстание при удобен момент. Този път, за разлика от по-рано, бил изготвен план за обща българска борба.

Когато в 1677-81 г. Русия при изператор Алексей Михайлович обявява война на Турция ( І-ва Руско-турска война), която завършва с поражение за Турция и по Бахчисарайския договор Турция отстъпва на Русия Украйна и Запорожието, славянските народи, частно българите, обръщат очи към Русия.

Турците търпят поражение при Лвов и от поляците, а в 1683 г. при обсадата на Виена биват разгромени от съюзените австрийски и полски войски, предводителствани от полския крал Ян Собески. Оттогава започват да търпят поражение след поражение. Годината 1683  отбелязва началото на упадъка на Турската империя. Тези събития окуражават българите и те още по-трескаво се готвят за въстание.

След поражението на турците пред Виена, разбитите турски войски се предават на грабеж и убийства, като са смятали, че християните са виновни за техните неуспехи. Положението на българите крайно се влошава.

Търновският край, пръв в миналото, богат с толкова предания за славни борби, не дочаква приготовленията в Западна България и Тракия и застава пак начело на борбата за освобождение. Въстанието бива обявено през 1686 г. Въстават Търново, Ловеч, Севлиево, Плевен и др., също и София. Причина за избързване с въстанието, и Търновският край да не дочака приготовленията в другите области, е издайничеството на един грък (предава приготовленията за злато). Водител на въстанието е Ростислав Страшимирович, мним потомък на Иван Срацимир. Когато въстанието избухва, Ростислав бил в Русия при патриарх Йоаким да моли за помощ, каквато му била обещана  от страна на Русия. Той пристига в Търново с племенника на патриарх Йоаким – С. Дубровски и застават начело на вече избухналото въстание. Заговорниците се укрепяват в града, но не разполагали с достатъчно сили за отбраната на Търново от север и когато турците настъпват с многочислена войска, около 4800 души от въстаниците отстъпват към Балкана и София. Тогава София и тя въстава, но постепенно навсякъде движението било смазано. Ростислав и Дубровски се укриват в Рилския манастир и след това избягват в Русия. Две трети от населението на Търново бива избито и заменено с гръцко и турско. По това време Търново брояло около 20000 души; имало 4000 къщи, от които 1000 български, 1000 гръцки и 2000 турски. Оттогава датират и потурчванията в Ловчанско, Луковитско и пр.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век

     Значение на католическите мисионери. Движение на славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина 1605-1608 г. Начало на черковната борба 1605 г. Заговорът на Охридския архиепископ Атанасий 1615 г. Католишките епископи Илия Маринов и Петър Богдан за българите 1635-39 г. Бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г. Търговищенското въстание 1645 г. Петър Парчевич и неговата дейност 1646-1674 г. Потурчването на чепинските българи 1657 г. Първата Руско-турска война и отношението на българите към нея 1677-1681 г. Разбиването на турците при Виена и положението в България 1683 г. Търновското въстание 1686 г. Падането на Белград и Ниш 1688 г. Чипровското въстание 1688 г. Въстанието в Западна България и Северна Македония 1699 г. Страхил войвода и въстанието в Пловдив и Пазарджик 1690 г. Български отряди във войските на Петър Велики при Азов 1699 г. Мариното въстание в Търново 1700 г.

Въпреки първите неуспехи за свобода, борбите в България не стихват. Зачестилите войни на Австрия, Венеция, Полша и Русия с Турция и разслабването на турските сили подкрепят надеждата на българите, че краят на отоманското могъщество наближава.

Голяма роля през този период изиграват католическите проповедници в България – били те чужденци или българи. Влизайки в допир със свободните западно-европейски държави, католическите проповедници носят оттам свободолюбиви идеи. Българският народ поглъщал жадно техните разкази за свободен живот и горещо желаел да има кой да го поведе на борба за освобождение. Такива дейци не закъсняват да се явят. Дори чужденци – католически мисионери – обичайки българския народ заради неговото трудолюбие и добродушие, стават самоотвержени защитници и дейци за неговата свобода. Ведно с българските дейци, те подпомагат борбата на българския народ. Тяхната помощ не е пряка, а косвена. В повечето случаи те не са организатори на въстания, но пък разпалват духа на българите и ги насърчават в тяхното освободителско дело. С това ролята на тези дейци в оная тъмна за народа ни епоха е неоценима.

Не бива да виним българите, които са напуснали православието и са приели католичеството, или дори са станали проповедници на католицизма в България. Това е било не тяхно вътрешно убеждение, а политика. Католицизмът е бил за тях прикритие за повече права и свободна дейност за организиране на българския народ, понеже католическите мисионери в Турция се покровителствали от папата и западно-европейските държави и се ползвали с доста големи права.

През 1605-1608 г. славянските първенци в Македония, Босна и Херцеговина готвят общо въстание и се обръщат за помощ към Савойския дук (Италия). Последният приготвя подробен план за война в съюз с Испания и Персия, но планът му не бил одобрен от Испанския крал и въстанието се отлага.

През 1605 г. започва и черковната ни борба против гръцката патриаршия, борба, засвидетелствана със султански ферман от същата година. Още през царуването на султан Мурад ІІІ (1574-1594) има оплаквания на българите срещу гърците и гръцката патриаршия. Това се вижда от фермана, в който се споменава за друг, по-стар ферман, но от кои селища са тези оплаквания, не се знае.

Първи точни исторически известия за оплаквания имаме от 1605 г., направени от българите из околиите: Софийска, Пиротска и Брезнишка. По-рано българите плащали на патриаршията 60 акчета (аспри) за един свещеник и 6 за всеки един рая, а патриаршията ги увеличила на 400 за свещеник и 12 за рая. Издаденият в 1605 г. ферман от султан Ахмед Хано Гази (1603-1616) потвърждава стария ферман и удовлетворява молбата на българите.

През 1615 г. Охридският архиепископ Атанасий организира цяла Македония, подготвя 15000 въоръжени бойци, като изработва подробен план за прогонване на турците от Европа и за превземането на Цариград и Архипелага, за което се обръща към Неаполския вицекрал да издейства помощ и от Испания. На 28 юни 1615 г. архиепископ Атанасий излага лично тоя план пред управителя на Палермо. Иска главно оръжие за 15000 българи и снаряжение за 4000 конници. От Испания иска само 5000-6000 войници в помощ. Планът му не бил изпълнен поради смяна на управителя и нареждането на Испанския крал да се отложи въстанието за по-късно, понеже бил зает в борба с пиратството.

Документите (доклади, послания и пр.) по това въстание са събрани в сборника  “Monumenta Historica Slavorum Meridionalium” т. ІІ, съставен по италианските библиотеки от варшавския професор Викенти Макушев. (Писмата и документите са писани на провинциален староиталиански език). На български са преведени от Аврелиан в “Българска сбирка”, г. ХІХ, кн. 6-7. Преведено е едно писмо “Прошение от Атанасий, патриарх на І Юстиниана за изпъждане на турчина от всичко, каквото притежава в Европа”.

За дипломатическата дейност на архиепископ Атанасий из Австрия, Италия, Испания, Русия и пр. говори и Е. Голубински в “Сношения с Востоком”, ч. І, стр. 303, ч. ІІ, стр. 123.

След един увод за ужасите на турците, архиепископ Атанасий казва, че пропътувал Тракия, Северна България, Сърбия, Босна, Далмация, Албания, Гърция и Архипелага – изобщо всичко, което държал и владеел турчинът в Европа; че славянският и българският елементи са много повече; че са запазили своя свободолюбив дух и са готови за борба, и той се заема да ги организира. Със своите подвластни епископи, архиепископи, монаси и пр. организира Балканите и подготвя, заедно с някой си викарий Д. Александър Мутело, 15000 бойци за въстание. Когато отива и се допитва до Беневентския граф, под-крал на Неаполитанското кралство, той ги съветва да отложат въстанието, за да получат помощ и от Испанския крал.

Българите чакат, но като виждат, че помощта закъснява, решават да продължат делото и биват отново готови, но пак им се предписва заповед от Испания да чакат, та и тя в удобен случай да отправи войска и изгонят турците. Българите пак послушват, но като виждат, че преговорите се протакат, упълномощават Атанасий лично да отиде и моли Неаполитанския княз и Испанския крал за помощ.

От Испания Атанасий иска само 5-6 хиляди войници (испанци и италианци) и най-вече достатъчно оръжие и муниции за 15000 души и седла, юзди, оръжие за 4000 конници. Ако желаят могат да пратят и по-голяма помощ.

Атанасий изработва подробен план и за превземането на Цариград, с подробни изчисления на кои острови, градове и села по колко готови хора за вдигане оръжие има и кой откъде трябва да настъпи. За превземането на Цариград иска и една флота от 80 галери да пренася войски и пр., която да завладее островите, включително о-в Крит. При нападението на Цариград предвижда да бъде запален, от християните в града, от шест страни, за да се образува суматоха. Тия приготовления на българите останали напразни, защото те дълго време били възпирани и лъгани, докато Атанасий умрял.

Малко по-късно 1635-39 г. в България работят и будят народа католическите епископи Илия Маринов и Петър Богдан. В 1635 год. Илия Маринов в едно послание пише: “Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на църквите, опожаряват селата. Такова нещо не е ставало, откакто турчин е завзел тая страна”. Петър Богдан също пише, че “това иго вече не може да се понася”.

Следва продължение…