БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война

ДВИЖЕНИЯ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Кримската война и участието на българите в нея 1853-1856 г. Въстанието на капитан дядо Никола 1856 г. Димитракиевата буна 1857г. Сръбско-турското сблъскване и легията на Раковски 1862 г. Въстанието в Габровско и Сливенско, същата, 1862 г. Излизането на Филип Тотю и Панайот Хитов по Балкана 1863 г. Въстанието на хайдук Коста в Банско 1865 г.

Когато в 1853-56 г. се разгаря Кримската война, погледите на българите се обръщат пак към Русия. В Букурещ и Одеса се образува комитет за събиране на български доброволци. От градовете с български преселници в Румъния и Русия се стичат около 4000 българи доброволци, разделени на 4 полка, които вземат дейно участие при боевете. В боевете при Севастопол с дружината си участва и българският поручик Ив. П. К. Кишелски, който за голямата му храброст от ротен командир бива произведен в чин генерал.
При Мачин българинът Никола Ив. Бацаров от Калофер, учител в Мачин, събира чета за два дни от 150 души и под войводството на Христо Кашикънев от Котел, помага най-активно за разгромяването на турците. После, той бива назначен за член на временното българско правителство в Мачин и за началник на канцеларията на руските войски.
В това време в България из Търновско, Свищовско, Видинско се подготвя въстание в гърба на турците, което било спряно от русите до второ нареждане.
Но Кримската война завършва с неуспех на русите. Българите остават отново пак сами да се борят за своята свобода. Тя докара само едно: Хатихумаюнът от февруари 1856 г., с който Турция за пръв път признава вече, че има български народ, и с който още един път се повтаряха и разширяваха дадените от Хатишерифа и Танзимата правдини на българския народ, но и сега също пак само на книга.
Обсаждането на Севастопол причинява изгетляне на част от руските войски от Дунавския фронт, а това дало повод на народните дейци вътре в България, да подготвят въстание и да ударят в гърба турските войски, които се намирали на Дунава. С тази смела и опасна задача се наема българският капитан Никола Филиповски. 55-годишен – старец вече, закупува барут и оръжие и подготвя широко въстание.
Докато работата се тъкмяла, турците узнали за готвеното въстание и изпращат в Търново и околността войска, начело с Махзар паша, син на Великия везир Рашид паша. Заговорниците отлагат въстанието за по-благоприятно време. Такива въстания по това време със същата цел – да ударят турските войски в гърба, се готвят, както отбелязахме, и във Видинско и Свищовско, но, по съвета на русите, те били отложени.

През пролетта на 1856 г., когато българският народ вижда, че и след издаването на Хатихумаюна положението му остава същото, дори се влошава, отново по места се надига. Пръв е пак Търновският край.

Старият борец, капитан дядо Никола Филиповски кръстосва градове и села и през юли решава да обяви въстание. Планът бил следният: въстаниците от Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околността да се съберат в Петропавловския манастир до Лясковец, да избият стражата в Търново, да завземат 12-те топа и повече оръжие и после да заминат към Дунава; въстаниците от Дряново, Трявна и Габрово, съединени, да завардят балканските проходи и настъпят към Ловеч и Плевен, а въстаниците от Елена да заминат към Осман-пазар и Шумен.

Почва за въстанието имало много добра, направено било много и за подготовката му, но се явило разногласие за времето на обявяването му. Много от въстаниците в Търново, Лясковец, Елена, Беброво били за отлагане на въстанието. Главният ръководител, капитан дядо Никола, държал решително за обявяването му, и въпреки че несъгласните съзаклятници заобиколили с кордон Лясковец и не пуснали желаещите, както станало в Беброво и Елена, в уречения ден дядо Никола потегля от Петропавловския манастир с чета от 15-20 души, ведно със свещеника Стоян Брусев, и тръгва за селата към Габрово и Балкана. До с. Новата махала – Габровско, четата нараснала на 400 души, които се укрепяват при Габровския Соколски манастир.

Габровските чорбаджии, верни оръдия на турците, с които заедно ограбвали раята, изпращат делегация от българи и турци за преговори. Капитан дядо Никола, виждайки, че въстанието няма големи размери, заявява, че не се бори против турското правителство, а иска да се изпълнят наредбите на Хатихумаюна, но той се излъгва и се поддава на клопката на габровските чорбаджии: да слезе с четата си в Габрово и там, уж да се разберат мирно с турските първенци. Габровските чорбаджии, в чието число виждаме и бащата на Цанко Дюстабанов – бъдещият ръководител на Габровското въстание през 1876 г., с турците скриват до Габрово турски войски и когато четата слиза, войските я нападат и разбиват. Много от въстаниците биват избити, други се разбягали. Капитан дядо Никола, въпреки и стар, със своята храброст и пъргавина се мята на своя кон, пробива си път през турците и се спасява, но в колибите Дончовци при Трявна той бива предаден и подло убит.

Въстанието не успяло, но подигнало голям шум на времето си. Руски и австрийски консули ходили на мястото да проверят причините за въстанието. Пристига и Видинският паша. Явно, въстанията говорили лошо за Турция, защото те показвали, че турската система на тирания продължава и след Хатихумаюна. По това време се разгарят усилено борбите за независима българска църква и това въстание повлиява твърде много за добрия ход на борбата.

 

Следва продължение…

 

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение

 

През 1836 г.  избухва Пиротското въстание против грабежите на аянина Махмуд Капуджи баши и гръцкия владика Йероним. Въстанието обхваща: Пиротско, Нишко, Трънско, Височко, Знеполско и пр. Водител на заговорниците е хаджи Нешо. Още в първия ден на въстанието се явяват 8000 въоръжени дейци, които се държат много храбро и създават страх на турските бейове. Турция изпраща комисар от Битоля, и както в Берковско – само когато аянина и владиката биват сменени, тогава се разотиват въстаниците по домовете.

През 1837 г., само две години след героичната борба на берковчани, се разгаря второ Берковско въстание – Върбиновото въстание. След първото Берковско въстание и изгонването на аянина х. Шериф Мехмед, положението на българите не само не се подобрява, но се влошило още повече. На мястото му бива назначен друг бей, чиито синове с банда от делибашии безчинстват и потискат населението.

Виждайки, че няма закрила от никъде, населението въстава отново – 14 ноември – Коледни заговезни със съгласието на Сърбия, която пак обещала помощ. Този път въстанието имало много по-големи размери. Още в първия ден се явяват 18-20000 въстаници, които се укрепяват по балканските проходи и сръбската граница. Водители на въстанието са: Върбан Панов, Калчо Андреев от с. Белимел, Митю поп Андреев (писаря на първото – Манчовото въстание) и Кръстю Нешин от с. Копиловци. Най-активно участие вземат пак легендарните села: Чипровци, Превала, Белимел, Железна, Митровци, Влашко село, Копиловци, Главановци, Дива Слатина, Дълги дял, Горна Лука, Челюстница, Ковачица, Равна, Помеждин, Еловица и пр. Сърбия отново изменя на въстаналия край и не само войска, но и оръжие не праща. Турците водят пак преговори. Една част от въстаниците приемат да се върнат след обещанията, а по-голямата част се сражават дълго време по Балкана и постепенно отстъпват в Сърбия. Много от тези, които се завърнали по селата биват след това изловени, затворени и избити. Водителят на въстанието Върбан Панов се завръща тайно в родния си край, но бива предаден от негови роднини и обесен.

През 1838 г., две години след първото въстание в Пиротско, пламва второ Пиротско въстание.

И в Пиротско след изгонването на аянина Мехмед Капуджи баши и гръцкия владика Йероним положението не се подобрило, а още повече се влошава. Данъците биват много по-увеличени, ангарията на населението също; свирепствията и безчинствата на новия аянин били без край. Оплакванията на българите не се взимали под внимание от никого. Спасение населението виждало само във въстанието: или да умрат да не теглят, или да се освободят и отърват от турците. Водителите на въстанието са: дядо Божил с двамата си сина, Цоло баш княз, чорбаджи Константин, Куюмджи Недялко, Терзи Недялко и др. Главен организатор на въстанието е някой си Милое.

Въстават над 300 села и градове. Пирот бива заобиколен от 20000 въстаници и превзет. Били подпомогнати и от един сръбски капитан с негови хора, както било обещано, но сръбският крал Милош не искал да си разваля приятелството със Султана, арестува сръбския капитан и не дава помощта на българите. Въстаниците и без сръбска помощ решават да продължат борбата. Турците, посъветвани от Сърбия, направили големи отстъпки на българите (сами да си избират старейшини, да се намали ангарията, да си събират данъците, да си уреждат споровете, всеки чиновник да си има печат, понеже един данък са плащали по няколко пъти, тъй като чиновниците лъжели, че не бил платен и пр.). Населението се разотива по домовете; главните водители на въстанието биват предвидливи и избягват в Сърбия, но сърбите ги предават на турците. Над 5000 души биват затворени да гният из турските тъмници.

Тази анархия в Турция, насилията и грабежите, некадърността на централната власт да се справи с положението и станалите въстания и кръвопролития предизвикват така наречените турски реформи.

Западноевропейските велики сили: Англия, Франция, Германия, които са познавали, по-добре от всички, зверствата и тиранията в Турция, вместо да се погрижат за освобождението на България, желаят да спасят Турската империя, за да я имат винаги за съюзница и я поставят срещу Русия. Виждайки, че Турция при това положение се разкапва, те решават да я реформират, за да я спасят. По съвета и предложенията на западноевропейските сили през 1839 г. султан Абдул Меджит издава много шумния на времето ферман “Хати-шериф” от Гюлхане. С този ферман се провъзгласява, но само на книга, не и в действителност, равноправие между християни и мохамедани в Турция. Според него, всички поданици са равни пред законите, осигурява се живота, честта и имуществото на всички; предвижда се да се вземат войници от всички народности в държавата, правят се данъчни реформи и пр.

На следната 1840 година султан Абдул Меджит издава “Танзимат”, с който се прокарват и административно-полицейски промени. Основават се така наречените вилаети (окръзи) и във всеки от тях по един менджилис (съвет), в който като съветници без глас трябва да влязат представители и от раята.

Всички тия реформи, както споменахме, остават на книга. Владеещата турска класа, живяла векове на гърба на българите, не могла да се помири нито за момент с това положение – поробената рая да бъде равна на нея и продължава не само със старите, но и с нови начини да потиска и изсмуква населението. Положението на българите не се подобрява нито с косъм. Турците си остават пак пълни господари, а раята напълно безправна.

Доброто начинание с данъчната реформа бива напълно извратено. Вместо старите турски феодали – така наречените спахии и султани – при които българите бяха заробени и закрепостени, и които спахии сами определяха данъка и разполагаха както си искат с честта и имота на българина, за сметка на това, гдето даваха във време на война известно число войници, сега данъците бяха определени и ги събираха чиновници. Но на тия чиновници не се плащало добре и навреме, биват им дадени големи права и всред тях се развива рушветчийството, подкупите, злоупотребленията и насилията.

Колкото до параграфа, с който се предвижда да се събират войници от всички народности, самото турско правителство се отказва да го приложи, понеже се страхувало да даде оръжие в ръцете на българите. Що се отнася до вилаетските менджлиси (съвети) с участието на българите в тях, те се превръщат в противобългарски органи. В тия вилаетски съвети турците приемат най-консервативните и реакционни елементи от обществото – българските чорбаджии, които стават послушни оръдия на турците и в дружба с тях, ограбват труда и потта на българина. Вместо по-светли дни, за българина настават още по-черни години.

Вярна картина от тая епоха, която покъртва сърцето на читателя, за безправието и робското положение на българите ни дава френският пътешественик Бланки в своята книга “Voyage en Bulgarie en lanee 1841”. Към края на 1841 г.Бланки посещава България, като минава през Видин, Ниш, Пирот, София, Пазарджик, Пловдив, Хасково за Цариград. Бланки вижда как българите бягат сгушени да се крият от гавазите, които го придружават; как гавазите влизат насила в българските къщи и се разпореждат там като пълни господари; как турците впрягат 10 души българи в собствената кола на Бланки, за да я изтеглят през баира; как самите турци му възразяват: “Ба, че не са ли те създадени за това?”; как турското правосъдие не обръща никакво внимание на българските оплаквания; как турски банди бродят по пътищата и нападат минаващите; как Хати-шерифа и Танзимата не се спазват никак от турците и в заключение на книгата си Бланки казва: “Европа, която с право показва такъв жив интерес към негрите, не знае, че на прага на нейното жилище или по-добре в нейната пазва, живеят повече от 7 милиона същества християни като нас, които в качеството на такива, са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски държави имат свои представители. Европа никак не знае, че в тоя час няма в Турция ни една жена християнка, чиято чест да не е на разположение на първия мюсюлманин, комуто би имала нещастието да хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато и както им скимне, в къщата на един християнин и взимат оттам каквото им допадне; че всяко оплакване е по-опасно от съпротивление; и че най-незначителните гаранции, на които би се радвал последният, в която и да било от назад останалите държави, ще бъде истинско благополучие за жителите на България. Аз не казах още всичко и сигурно далеч съм от това да съм видял всичко. Би трябвало да означа селяните, нанизани на синджири, за да влачат моята кола, да опиша шествието на роби и робини до Цариград, би трябвало най-после да допълня тия потресаващи картини. Нека Турската империя бъде запазена, ако това е необходимо за мира в Европа; ала нека се реформира нейната администрация от край до край за чест на нас – християнските и цивилизовани народи. Управлението, на което са подчинени българите, е една обида за човешкото естество, то е един вечен позор за европейските правителства, както беше позор пиратството в Алжир преди нашето завоевание. Една само дума би стигнала, за да се тури край на тоя скандал: но кога Европа ще я каже? Толкова коалиции са били правени досега в името на политически интереси; няма ли още една в името на човечеството?”

Така пише Бланки за тиранията на турците през 1841 г.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Период на народното хайдутство и Паисий–Въстания, походи, борби – продължение

 

Така, когато в 1769-74 г.  при Екатерина Велика избухва Руско-турската война, русите за пръв път минават Дунава, подпомогнати дейно от българското население. Падат Силистра, Добрич, Шумен, Провадия. В тази война българите участват масово под предводителството не само на руски, но вече и на български офицери.

Още преди избухването на войната българинът подполковник Коразин, престорен като монах, кръстосва България и разнася бунтовни възвания до българския народ, укрити в кориците на един стар псалтир и специално изработената за това патерица. После, когато се обявява войната, той е предводител на отряд и взема дейно участие във Влашко и Молдова против турците.

Българите от Добруджа и Северна България подпомагат дейно русите, и когато войната свършва с Кючюккайнарджишкия мир в 1774 г. и руските войски се оттеглят, ведно с тях, страхувайки се от турски издевателства, се разделят с родните си огнища и 160 000 български изселници. С този мир Русия добива право да се грижи за съдбата на славянските народи под Турско. Това вдъхва нови надежди на българите.

В новата Руско-турска война 1787-92 г., която завършва с Яшкия мир, българите от Североизточна България вземат още по-живо участие. Този път русите стигат до Балкана, но пак се оттеглят. Нови 360 000 българи напускат родните си места и се изселват в Русия (второто обезлюдяване на Източна България). Така Североизточна България била обезбългарена и на мястото на българите настанени турци от Русия и другаде – живи свидетели на които са днешните турци в Делиормана и Добруджа.

Следващото десетилетие 1792-1806 г. е най-черната кърджалийска епоха в България. (Осман Пазвантооглу и кърджалиите се явяват, вследствие реформите на султан Селим ІІІ (1789-1807). Българските села биват подложени на грабежи и пожари. Никой не бил нито за минута сигурен за живота, честта и имота си. Мало и голямо е пропищяло от тия кърджалийски и даалийски, делибашийски банди (разбойници и разбунтували се турски войски), които на големи дружини са нападали планинските селища и са ги опожарявали напълно след ограбването им. Планинското население намерило единственото спасение само в по-големите градове, където се преселва (оттогава се засилва българският елемент в градовете), или във въоръжената борба против тях. Вярна картина за това плачевно положение на българите ни дава Софроний Врачански в своето “Житие и страдание на грешния Софроний”.

Защитници на българите по това време са били Ангел войвода, шетал от 1789 г. по Родопите, Сакар и Странджа, Кара Танас, шетал по Странджа и Средна гора, ходил с дружината си чак до Цариград и не напразно създавал страх на султана; Индже войвода, върлувал през царуването на султаните: Селим ІІІ (1789-1807), Мустафа ІV (1807-1808) и Мохамед ІІ (1808-1839); Кара Колю – байрактаря на Индже войвода и пр.

По това време Лазар Германович и Терзи Никола от Банско със своите дружини унищожават кръвожадната кърджалийска банда на Шабан Гега, върлувал дълги години по Беломорието.

През 1793 г. султан Селим ІІІ издава ферман, с който се дава право и на християните да се въоръжават и борят с кърджалиите:

“Заповядвам на всички верни поданици, били те рая-християни или мохамедани, да имат пълна власт да убиват всеки един въстаник (кърджалия), който би се появил някъде и да го преследват най-безпощадно”.

Този ферман, посочвайки слабостта на турската власт, дава импулс за нови паметни борби през следващата най-бурна епоха в историята ни.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение 1

Когато Търновският край въстава, българите от Западна България не въстават, а чакат по-сгоден момент. Такъв не закъснял да дойде. Превземането на Белград и Ниш от австрийците в 1688 г. дава сигнал за въстание. Начело на движението в Чипровци, оттам и на цяла Западна България, след смъртта на Петър Парчевич, застава неговият родственик Георги Пеячевич, с Богдан Маринович, Княжнич и др. Чипровец в онова време, благодарение на рударството, се издига като богат и културен център в България. Броял 1000 къщи с около 5000 жители. В околността му се добивало злато, сребро, олово и желязо. Какъв културен и стопански живот е кипял в този край се вижда от обстоятелството, че в градеца имало 12 пещи за топене на желязо, 60 воденици, 50 свещеници и пр. Когато австрийските войски наближават Българска Морава, българите се присъединяват към австрийските войски, като се надяват, че Австрия и Русия ще помогнат за освобождението на България. Георги Пеячевич и Богдан Маринович с отделни дружини освобождават Моравско и се присъединяват към австрийските войски, а когато последните минали Морава и наближили Пирот, цяла Западна България, с център Чипровец, въстава. Въстанието обхваща главно Западна България, след това Ниш, Пирот, Скопие, Тетово, Криворечна паланка, Щип, цяла Северна Македония, София, Пловдив и пр. Център на въстанието остава Чипровец със селата Железна, Копиловец, Бистрилица, Белимел и пр. Турците били разбити навсякъде. Главните сили на въстаниците се разполагат на лагер при Тутловица (Фердинанд, а днешното име е Монтана). Водителите, мислейки, че наблизо няма турски войски, разпускат въстаниците по селата за храна. Обаче, турците, изплашени от бързия успех на въстанието, докарват многохилядни войски от Азия, Африка и Крим, начело с Великия везир Мустафа Кюпрюлю. От Крим идва кримският хан Селим Герай с 30 000 татари, а от Видинско – разбитите от австрийците и българите пълчища на граф Телеки, маджарин на турска служба, и Кара Мустафа от Видин. Разпуснатите български войски биват изненадани и главните сили на въстаниците сразени. Останалите части отстъпват към Чипровския балкан и постепенно със сражения били изтласкани към австрийските войски. Въстанието било най-кърваво потушено. Чипровец бил сринат из основи. Целият край бил ограбен и опожарен. Великият везир Мустафа Кюпрюлю издал заповед: „гдето се намери чипровчанин, да се убива“. Десетки не, а стотици хиляди българи, за да спасят живота си, се оттеглят на запад към австрийските войски и после се заселват в Седмиградско, Трансилвания и Банат. Там се преселват и умират и водителите на въстанието Пеячевич, Маринович и Княжнич. Движението в Северна Македония трае по-дълго време. Изтласканите въстаници от Северозападна България, с българите от Македония и предни австрийски части успяват да завземат Пиротско до Драгоман и Скопие, освобождават Куманово, Кочани, Егри-дере, Крива паланка, Кратово и др. Кочани бил провъзгласен за столица на Македония и за Кочански крал бил провъзгласен генерал Пиколомини. В това време френският крал Людовик ХІV (1661-1715) завижда на австрийското разширение на Балканите, понеже Австрия управлявала завзетите земи като свои и обявява на Австрия война. Австрийският император Леополд І изтегля голяма част от войските си от Балканите за Рейн и турците, възползвани от това, постепенно изтласкват австрийци и българи и завземат отново град след град. Ведно с австрийските войски се отдръпват и изселват в Австрия, Влашко и Русия хиляди български семейства. В Пловдив и Пазарджик действал в 1689 г. Страхил войвода с 2000 въстаници и 200 конници. През 1690 г. той със своите въстаници освобождава град Кюстендил. Силистра, Русе, Никопол и др. – изобщо Източна България, въпреки уверенията и голямата подготовка, не се надига. Това се дължи на това, че Турция, след въстанието в Търновско, взема предпазни мерки в този край и друго, че българите от Източна България, по-близко до Русия, чакали настъпването на руските войски, както било обещано, та тогава да въстанат. Русия обещала, но не могла да прати помощ, понеже кримските татари я нападнали. Чипровското въстание бива потушено, но то добило такава известност навсякъде, че дало повод на Цариградския патриарх Дионисий да изпрати своя архимандрид Исайя с писмо до руския цар, комуто заявил, че до 300 000 българи и сърби били готови да въстанат против Турция, стига Русия да й обявяла война. И наистина, борбите на българите не стихват. Духът на чипровци живее у младите поколения. Когато през 1699 г. Петър Велики отнема Азов от татарите, в неговите войски се сражават и български отряди. На преговорите на Австрия и Русия с Турция (Карловацкият мир, 1699) за българите не се поменавало нито дума. Въпреки това, българите не се отчаяли, а решават сами да поведат борбата. Не зарасли още раните от въстанието в 1686 г., не прежалили още хилядите жертви, не засъхнали сълзите по очите на майки, сираци, вдовици, не смъкнали още черните флагове и забрадки от турските кланета през 1686 г. Търновският край се надига отново и повежда още по-величава борба. Всичко пак закипява. На 10 април 1700 година в Търново бива свикано общо събрание на водителите и било решено на 25 април да се вдигне въстанието, без да чакат помощ от никого. За предводител бил избран смелият Стоян войвода, син на българката-патриотка, вдовицата Мара. На 5 април 1700 г., наистина, в Търново избухва така нареченото Марино въстание. Тази българска вдовица на име Мара, окуражена от поражението на турците от австрийци и руси и от започналата Руско-турска война (1698-99), застава начело на въстание и ведно със своя син Стоян (известният в народните ни песни Стоян войвода), войводата Мирчо Гайтанджията и свещениците от Лясковския манастир – игуменът Софроний и отец Йероним, успяват за няколко години да организират народа и на 25 април повдигат въстание. Още от първия ден въстаниците завладяват селищата между Търново, Габрово и Балкана. Мирчо войвода се присъединява с 1500 души въстаници. Изпратеният от Търново арапин Изедин бей да потуши въстанието бива разбит. Въстаниците разбиват турските войски и по другите места и когато се събират голямо число, те потеглят към Търново да превземат гарнизона и складовете с оръжие, за да се въоръжат по-добре. В това време балканските постове съобщават, че от Южна България настъпва силна турска армия под началството на Кърджи Омер паша, и въстаниците се връщат да бранят Шипченския проход. Те задържат дълго време турската войска, но бойните им припаси скоро се привършват и те биват разбити. Народът е възпял подвизите на тия герои начело със Стоян и Мирчо войводи в чудно хубави народни песни, които се пеят и до днес; а дядо Славейков, използвайки спомените и легендите из Търновско за Мара войводка и за други жени хайдутки в този край, възвеличава техните подвизи в героичната си поема „Бойка войвода“. Следва: Период на народното хайдутство и Паисий – въстания, походи, борби.

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение

В 1637 год. избухва бунтът на поп Мартин в Русенско. Поп Мартин е роден в с. Брестова паланка – Свищовско, а е попувал в с. Батин. Причините за неговия бунт са следните:

През ХVІІ век изстъпленията на кърджалии, даалии, яничери, аги и пр. се засилват. Русенският валия отвлича жената и дъщерята на поп Мартин и ги потурчва. Смелият поп захвърля расото, организира голяма дружина и ред години от 1637-50 год. се бори с турците. Тя се смята за една от първите хайдушки чети. Обира дори и турската хазна.  Турците искат от селяните на Брестова паланка да предадат поп Мартин, но те отказват и турците избиват над 4000 българи, като изгарят селото до основи. Това било на Петковден. Спасилите се само няколко десетки селяни, които пробили кордона, се заселват в с. Ценово (Чаушево) – Свищовско.

През 1645 г., след една несполучлива война на Турция с Венеция, пламва Търговищенското въстание на българи, сърби, власи, гърци и албанци във Влашко.

Следващите години са години на трескава дейност за подготовка на въстание. Петър Парчевич, Петър Богдан, княз (кмет) Марканич, Княжнич, Георги Пеячевич, Ростислав Страшимирович, Богдан Маринович и др. са възторжени дейци, които посвещават целия си живот на подготовка за въстание.

През 1646 г. Петър Парчевич бива изпратен до Влашкия воевода Матей Бесараб, до Варшава и Венеция за общо действие против Турция. Другите се съгласяват, но желаят и Венеция да участва, обаче, Венеция отказва на тая комбинация, понеже не отговаряла на нейните аспирации.

В 1649 г. има още по-голямо брожение за въстание. Българите изпращат нова делегация от 18.ХІІ. 1649 г. до Полския крал, Австрийския император и Венецианския сенат. Полският крал се съгласява, но Австрия и Венеция пак отказват, ако и да съчувстват на българите.

На 9 юли 1650 г. Петър Парчевич подава меморандум до сената във Венеция за помощ, в който, между другото, пише: „Всичките наши са много възпалени, а турците обезкуражени, и изплашени думаха в мое присъствие: ако дойдат поляците, ние ще станем католици. Изплашени същите пред всички твърдяха, че края на тяхната империя вече свършва“. (Из меморандума. Възспоменателен лист „Чипровското въстание“ – 252 години от него).

В 1656 г. се подготвя усилено от българското и католишкото духовенство в Северна България, особено в Чипровския край, общо съзаклятие за въстание.

По това време се раздвижват и българските войнишки селища в Родопско. По тази причина на много заподозряни български общини се забранило да пращат войници в турската армия и да носят оръжие. Това породило противодействие, и някои български селища се възпротивили относно събирането на оръжието. Движението против тази наредба било най-силно между родопските българи в Чепинската котловина. Гръцкият митрополит в Пловдив наклеветил българите, че готвят въстание и в 1657 г. Великият везир Мехмед Кюпрюлю с голяма войска, пътувайки за о-в Крит през Пловдив, се отбива в Чепинско и насила потурчва населението в Чепино, Крупник, Кочане и др. родопски селища, като били разрушени 218 църкви и 33 манастира в този край.

През 1658 г., ноември месец, Петър Богдан и княз Франко Марканич пишат до Петър Парчевич, че българският народ „решил да въстане против турската тирания и да отхвърли игото на плачевното робство“. Петър Парчевич отново ходи по европейските дворове – до Австрия, Венеция и пр., но пак му отказват.  Въпреки това, приготовленията за въстание с ръководен център Чипровец не престават, а се засилват. Турците подушват това и вземат предохранителни мерки през 1658 г., като настаняват в този край войски. Това не спряло тайните приготовления на българите.

На 5 март 1673 г., след избухването на войната мужду Полша и Турция (1672), Петър Богдан и др. българи дават отново пълномощно на Петър Парчевич да обиколи европейските държави, като заявяват: „Сега повече отколкото и да било друг път“, народът твърдо стои на старото си желание да се освободи от турците. Виена, Венеция и папата остават пак глухи на българските искания. На 23 юли 1674 г. Петър Парчевич, изморен, изтощен от дългите пътувания и дипломатически мисии по чуждите столици, умира на 62-годишна възраст. Същата година умира и Петър Богдан.

С тези двама беззаветни труженици българският народ претърпява голяма загуба, но не престава да се готви от двете страни на Балкана за въстание при удобен момент. Този път, за разлика от по-рано, бил изготвен план за обща българска борба.

Когато в 1677-81 г. Русия при изператор Алексей Михайлович обявява война на Турция ( І-ва Руско-турска война), която завършва с поражение за Турция и по Бахчисарайския договор Турция отстъпва на Русия Украйна и Запорожието, славянските народи, частно българите, обръщат очи към Русия.

Турците търпят поражение при Лвов и от поляците, а в 1683 г. при обсадата на Виена биват разгромени от съюзените австрийски и полски войски, предводителствани от полския крал Ян Собески. Оттогава започват да търпят поражение след поражение. Годината 1683  отбелязва началото на упадъка на Турската империя. Тези събития окуражават българите и те още по-трескаво се готвят за въстание.

След поражението на турците пред Виена, разбитите турски войски се предават на грабеж и убийства, като са смятали, че християните са виновни за техните неуспехи. Положението на българите крайно се влошава.

Търновският край, пръв в миналото, богат с толкова предания за славни борби, не дочаква приготовленията в Западна България и Тракия и застава пак начело на борбата за освобождение. Въстанието бива обявено през 1686 г. Въстават Търново, Ловеч, Севлиево, Плевен и др., също и София. Причина за избързване с въстанието, и Търновският край да не дочака приготовленията в другите области, е издайничеството на един грък (предава приготовленията за злато). Водител на въстанието е Ростислав Страшимирович, мним потомък на Иван Срацимир. Когато въстанието избухва, Ростислав бил в Русия при патриарх Йоаким да моли за помощ, каквато му била обещана  от страна на Русия. Той пристига в Търново с племенника на патриарх Йоаким – С. Дубровски и застават начело на вече избухналото въстание. Заговорниците се укрепяват в града, но не разполагали с достатъчно сили за отбраната на Търново от север и когато турците настъпват с многочислена войска, около 4800 души от въстаниците отстъпват към Балкана и София. Тогава София и тя въстава, но постепенно навсякъде движението било смазано. Ростислав и Дубровски се укриват в Рилския манастир и след това избягват в Русия. Две трети от населението на Търново бива избито и заменено с гръцко и турско. По това време Търново брояло около 20000 души; имало 4000 къщи, от които 1000 български, 1000 гръцки и 2000 турски. Оттогава датират и потурчванията в Ловчанско, Луковитско и пр.

Следва продължение…