БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Епоха на буря и устрем–ХІХ век. 1. Завери и походи

 

19 век най-светлата епоха в българската история. Сръбското въстание и българските доброволци в него 1804-1816 г. Хайдут Велко и Моравското въстание 1806-9 г. Първите български депутати в Русия 1804 г. Руско-турската война и участието на Софроний Врачански и българските полкове в нея 1806-12 г. Гръцко-българската завера 1821 г. Руско-турската война, заговорът на Георги Мамарчев и изселването на Източна България 1828-29 г. Велчовата завера 1835 г.

 

“Аз съм готов да отложа шапка на всяка минута пред лицето на “лудите глави”, пред ония, които най-напред издигнат мъжествен глас и тържествено обявят протест против това или онова закоравяло убеждение. Но били те 5 или 10 души – все едно. Онова, което се иска и желае днес, ще стане обща нужда и належаща последица после няколко години на цялата оная тълпа, която е роптала от най-напред глупаво, която дори е замеряла с камъни първите свои доброжелатели и истински приятели. Аз държа парол, че ако не бяха тези “луди глави”: Тотювци, х. Димитровци и пр., то и до днешен ден на Черната джамия (в София) щеше да вика стамбулски ходжа, а на пловдивското Небет тепе да се развява полумесецът”

Зах. Стоянов

 

Деветнадесетият век е епоха на буря, епоха на устрем, епоха на най-светли имена и подвизи в нашата история. Българският народ, пиян от идеята за свобода, надига глава и с всички сили повежда нечувана героична борба за своята свобода.

Никакви пречки, – ни лишения, ни изтезание, ни затвори и бесилки са в състояние да спрат неговия устрем.

Явиха се хиляди самоотвержени дейци, които не пожалиха сили, средства, дори здраве и живот и дадоха всичко, каквото можеха за народното свестяване и освобождение.

Едни отварят училища, други откриват печатници, трети издават книги, четвърти печатат вестници, пети основават читалища; шести се грижат за издръжка на учители, седми организират народа, осми кръстосват с чети по Балкана, девети набавят оръжие – всеки според силите си – колкото и каквото може, се присъединява към общия поток на народното движение – да допринесе и той нещо за свободата.

Едни с перото, други със словото, а трети – виждайки, че само с просвета не може да се смъкне робството, – ведно с просветата поведоха и усилена обществено-революционна дейност.

Едните бяха само просветители – другите просветители и революционери. Те често влизаха в препирни помежду си, кой път води по-правилно и по-бързо към свободата, но едните и другите служиха с беззаветен идеализъм, с незапомнено себеотрицание на народното дело.

Те не служиха за пари, за слава или власт; в тяхната дейност нямаше никаква корист.

Упоритост и твърдост, постоянство и себеотрицание, чистота и безкористие красяха челата на тези дейци.

Създадени във вихъра на борбата, оформени като делови човеци от самия живот, те успяха да съчетаят в едно цяло стихийността и съзнателността на народа и го поведоха през пътя на просветата и борбата, служиха вярно и всеотдайно, като се пожертваха и създадоха най-светлата епоха в нашата история.

Въоръжената борба, предмет на нашето изследване, през този период минава всякакви граници на предполагаемото и се слива с безсмъртието на малко такива периоди в историята на човечеството.

Притесненията, издевателствата, грабежите от страна не само на кърджалии, даалии и яничери, но и от редовните турски войски и чиновници, неспособността на централната турска власт да се справи с положението, разрешението на българите те сами да отбраняват селата си и се борят с кърджалиите, убеждават напълно българите, че Турската империя вече се разпада и усилват надеждата им за свобода, проявена толкова ярко през 19 век. Когато през 1804 – 16 г. избухва сръбското освободително въстание на Кара Георги, хиляди български доброволци вземат участие в него.

През 1806 – 9 г. хайдут Велко с дружина от 1500, а според други 4000 въстаници и 400 конници, освобождава целия Тимошки и Моравски край. Това е така нареченото Моравско въстание с център Ниш, в което, освен хайдут Велко, като водители се проявяват и присъединилите се към него с дружините си българи: Миленко Стойкович и Петър Добриняц.

Още преди избухването на Сръбското въстание една българска депутация (така наречените първи български депутати в Русия), в 1804 г., именно: Атанас Николаев от Тетевен и Иван Зандин от Враца, емигранти във Влашко, подкрепени от авторитета на епископ Софроний Врачански, посещават Руския император и го молят българския народ да бъде взет под закрилата на Русия, каквато Русия обещава.

През 1806 – 12 г. Русия обявява война на Турция. Българските преселници отвъд Дунава и вътре в България вземат дейно участие в нея. Понеже Софроний Врачански подкрепя депутацията в Петербург да моли Руското правителство да съдейства за освобождението ни, при обявяването на войната русите се обръщат за подкрепа към него. За целта Софроний Врачански напечатва и възвание до българския народ да подкрепя всячески руските войски, като ведно с главнокомандващия на руските войски княз Багратион ходи чак до Разград. Пред населението Софроний държи речи и пръска възванието си, в което, между другото, се казва: О, роде храбрий болгари и верни християни, стойте крепите ся и не бойте ся и любезно дочаквайте и усердно приемете тия братя ваши християни, що идат с Божия воля да избавят вас. Не бягайте от них, но гледайте и потрудите ся да сготвите захире, хляб, ечмик, сено, колико възможно есте да почитате и угостите их… вярно и любезно послужите им…” (В някои цитати съм изменил стария и труден правопис, за да бъдат по-разбрани.)

И наистина, от българските преселници в Русия, Влашко и Молдова биват образувани 6 полка (3 пеши и 3 конни) по 600 души, около 3600 доброволци под името “Болгарское земское войско”, които вземат активно участие в боевете. Тук се проявяват българските военачалници: х. Продан, х. Христо (взема участие и в Гръцката завера), Георги Мамарчев и др. Във Влашко бива сформирован и един конен български отряд 1809 г. Запазен е печатът на българската войска от 1810 г.: “Печать болгарскою войска 1810 г. “ (От тия български доброволци заминават мнозина да помагат на Сръбското въстание).

Руските войски минават Дунава и завземат почти цяла Северна България с Търново, Плевен, Севлиево, Ловеч. Българите проявяват голяма храброст при тия боеве и живеели с голяма надежда, че този път България ще бъде освободена. Но Наполеон завижда на Русия, напада я, наближава Москва и русите сключват Букурещския мир 1812 г. и изтеглят войските си от България, с което българските надежди отново рухват. Плод на тая война и на руската политика е изселването на крайдунавските български градове, ведно със Свищов. В Русия и Влашко се образуват редица български градове, като Александрия и др.

Сръбското въстание 1804 – 16 г., което завърши с освобождението на Сърбия, обнадеждава още повече българите. През 1815 г. в Одеса българинът Атанас Чакалов и гърците: Никола Скуфа и Панайот Анагностопуло основават дружество за освобождение от турците “Хетерия на филиците”. Понеже борбата се водела против турците и голяма част от дейците били българи, готвеното движение добило името “Завера”. Подготвя се усилено общо въстание в България и Гърция. Също и Румъния се гласяла да отхвърли зависимостта си от Турция.

В България движението има големи размери. Начело е пак Търново с Георги Парашкевов, Колю Суровичкин, Петър Кантарджиев, Хр. Гайтанджиев и др., по-после всички избесени. В Габрово за целта били събрани 100 000 гроша, в Пазарджик – 48 000 гроша и пр. В България въстанието бива разкрито преждевременно по Великден 1820 г. и над 10 000 българи от Габрово, Ловеч, Севлиево, Разград, Русе, Свищов, Видин, Пазарджик, Казанлък, Търново и пр. биват избесени и изклани.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Период на народното хайдутство и Паисий–Въстания, походи, борби – продължение

 

Така, когато в 1769-74 г.  при Екатерина Велика избухва Руско-турската война, русите за пръв път минават Дунава, подпомогнати дейно от българското население. Падат Силистра, Добрич, Шумен, Провадия. В тази война българите участват масово под предводителството не само на руски, но вече и на български офицери.

Още преди избухването на войната българинът подполковник Коразин, престорен като монах, кръстосва България и разнася бунтовни възвания до българския народ, укрити в кориците на един стар псалтир и специално изработената за това патерица. После, когато се обявява войната, той е предводител на отряд и взема дейно участие във Влашко и Молдова против турците.

Българите от Добруджа и Северна България подпомагат дейно русите, и когато войната свършва с Кючюккайнарджишкия мир в 1774 г. и руските войски се оттеглят, ведно с тях, страхувайки се от турски издевателства, се разделят с родните си огнища и 160 000 български изселници. С този мир Русия добива право да се грижи за съдбата на славянските народи под Турско. Това вдъхва нови надежди на българите.

В новата Руско-турска война 1787-92 г., която завършва с Яшкия мир, българите от Североизточна България вземат още по-живо участие. Този път русите стигат до Балкана, но пак се оттеглят. Нови 360 000 българи напускат родните си места и се изселват в Русия (второто обезлюдяване на Източна България). Така Североизточна България била обезбългарена и на мястото на българите настанени турци от Русия и другаде – живи свидетели на които са днешните турци в Делиормана и Добруджа.

Следващото десетилетие 1792-1806 г. е най-черната кърджалийска епоха в България. (Осман Пазвантооглу и кърджалиите се явяват, вследствие реформите на султан Селим ІІІ (1789-1807). Българските села биват подложени на грабежи и пожари. Никой не бил нито за минута сигурен за живота, честта и имота си. Мало и голямо е пропищяло от тия кърджалийски и даалийски, делибашийски банди (разбойници и разбунтували се турски войски), които на големи дружини са нападали планинските селища и са ги опожарявали напълно след ограбването им. Планинското население намерило единственото спасение само в по-големите градове, където се преселва (оттогава се засилва българският елемент в градовете), или във въоръжената борба против тях. Вярна картина за това плачевно положение на българите ни дава Софроний Врачански в своето “Житие и страдание на грешния Софроний”.

Защитници на българите по това време са били Ангел войвода, шетал от 1789 г. по Родопите, Сакар и Странджа, Кара Танас, шетал по Странджа и Средна гора, ходил с дружината си чак до Цариград и не напразно създавал страх на султана; Индже войвода, върлувал през царуването на султаните: Селим ІІІ (1789-1807), Мустафа ІV (1807-1808) и Мохамед ІІ (1808-1839); Кара Колю – байрактаря на Индже войвода и пр.

По това време Лазар Германович и Терзи Никола от Банско със своите дружини унищожават кръвожадната кърджалийска банда на Шабан Гега, върлувал дълги години по Беломорието.

През 1793 г. султан Селим ІІІ издава ферман, с който се дава право и на християните да се въоръжават и борят с кърджалиите:

“Заповядвам на всички верни поданици, били те рая-християни или мохамедани, да имат пълна власт да убиват всеки един въстаник (кърджалия), който би се появил някъде и да го преследват най-безпощадно”.

Този ферман, посочвайки слабостта на турската власт, дава импулс за нови паметни борби през следващата най-бурна епоха в историята ни.

 

Следва продължение…