БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война

ДВИЖЕНИЯ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Кримската война и участието на българите в нея 1853-1856 г. Въстанието на капитан дядо Никола 1856 г. Димитракиевата буна 1857г. Сръбско-турското сблъскване и легията на Раковски 1862 г. Въстанието в Габровско и Сливенско, същата, 1862 г. Излизането на Филип Тотю и Панайот Хитов по Балкана 1863 г. Въстанието на хайдук Коста в Банско 1865 г.

Когато в 1853-56 г. се разгаря Кримската война, погледите на българите се обръщат пак към Русия. В Букурещ и Одеса се образува комитет за събиране на български доброволци. От градовете с български преселници в Румъния и Русия се стичат около 4000 българи доброволци, разделени на 4 полка, които вземат дейно участие при боевете. В боевете при Севастопол с дружината си участва и българският поручик Ив. П. К. Кишелски, който за голямата му храброст от ротен командир бива произведен в чин генерал.
При Мачин българинът Никола Ив. Бацаров от Калофер, учител в Мачин, събира чета за два дни от 150 души и под войводството на Христо Кашикънев от Котел, помага най-активно за разгромяването на турците. После, той бива назначен за член на временното българско правителство в Мачин и за началник на канцеларията на руските войски.
В това време в България из Търновско, Свищовско, Видинско се подготвя въстание в гърба на турците, което било спряно от русите до второ нареждане.
Н%d0%ba%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d0%bd-%d0%b4%d1%8f%d0%b4%d0%be-%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b0о Кримската война завършва с неуспех на русите. Българите остават отново пак сами да се борят за своята свобода. Тя докара само едно: Хатихумаюнът от февруари 1856 г., с който Турция за пръв път признава вече, че има български народ, и с който още един път се повтаряха и разширяваха дадените от Хатишерифа и Танзимата правдини на българския народ, но и сега също пак само на книга.
Обсаждането на Севастопол причинява изгетляне на част от руските войски от Дунавския фронт, а това дало повод на народните дейци вътре в България, да подготвят въстание и да ударят в гърба турските войски, които се намирали на Дунава. С тази смела и опасна задача се наема българският капитан Никола Филиповски. 55-годишен – старец вече, закупува барут и оръжие и подготвя широко въстание.
Докато работата се тъкмяла, турците узнали за готвеното въстание и изпращат в Търново и околността войска, начело с Махзар паша, син на Великия везир Рашид паша. Заговорниците отлагат въстанието за по-благоприятно време. Такива въстания по това време със същата цел – да ударят турските войски в гърба, се готвят, както отбелязахме, и във Видинско и Свищовско, но, по съвета на русите, те били отложени.

През пролетта на 1856 г., когато българският народ вижда, че и след издаването на Хатихумаюна положението му остава същото, дори се влошава, отново по места се надига. Пръв е пак Търновският край.

Старият борец, капитан дядо Никола Филиповски кръстосва градове и села и през юли решава да обяви въстание. Планът бил следният: въстаниците от Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околността да се съберат в Петропавловския манастир до Лясковец, да избият стражата в Търново, да завземат 12-те топа и повече оръжие и после да заминат към Дунава; въстаниците от Дряново, Трявна и Габрово, съединени, да завардят балканските проходи и настъпят към Ловеч и Плевен, а въстаниците от Елена да заминат към Осман-пазар и Шумен.

Почва за въстанието имало много добра, направено било много и за подготовката му, но се явило разногласие за времето на обявяването му. Много от въстаниците в Търново, Лясковец, Елена, Беброво били за отлагане на въстанието. Главният ръководител, капитан дядо Никола, държал решително за обявяването му, и въпреки че несъгласните съзаклятници заобиколили с кордон Лясковец и не пуснали желаещите, както станало в Беброво и Елена, в уречения ден дядо Никола потегля от Петропавловския манастир с чета от 15-20 души, ведно със свещеника Стоян Брусев, и тръгва за селата към Габрово и Балкана. До с. Новата махала – Габровско, четата нараснала на 400 души, които се укрепяват при Габровския Соколски манастир.

Габровските чорбаджии, верни оръдия на турците, с които заедно ограбвали раята, изпращат делегация от българи и турци за преговори. Капитан дядо Никола, виждайки, че въстанието няма големи размери, заявява, че не се бори против турското правителство, а иска да се изпълнят наредбите на Хатихумаюна, но той се излъгва и се поддава на клопката на габровските чорбаджии: да слезе с четата си в Габрово и там, уж да се разберат мирно с турските първенци. Габровските чорбаджии, в чието число виждаме и бащата на Цанко Дюстабанов – бъдещият ръководител на Габровското въстание през 1876 г., с турците скриват до Габрово турски войски и когато четата слиз463-3а, войските я нападат и разбиват. Много от въстаниците биват избити, други се разбягали. Капитан дядо Никола, въпреки и стар, със своята храброст и пъргавина се мята на своя кон, пробива си път през турците и се спасява, но в колибите Дончовци при Трявна той бива предаден и подло убит.

Въстанието не успяло, но подигнало голям шум на времето си. Руски и австрийски консули ходили на мястото да проверят причините за въстанието. Пристига и Видинският паша. Явно, въстанията говорили лошо за Турция, защото те показвали, че турската система на тирания продължава и след Хатихумаюна. По това време се разгарят усилено борбите за независима българска църква и това въстание повлиява твърде много за добрия ход на борбата.

 

Следва продължение…

 

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение

 

През 1836 г.  избухва Пиротското въстание против грабежите на аянина Махмуд Капуджи баши и гръцкия владика Йероним. Въстанието обхваща: Пиротско, Нишко, Трънско, Височко, Знеполско и пр. Водител на заговорниците е хаджи Нешо. Още в първия ден на въстанието се явяват 8000 въоръжени дейци, които се държат много храбро и създават страх на турските бейове. Турция изпраща комисар от Битоля, и както в Берковско – само когато аянина и владиката биват сменени, тогава се разотиват въстаниците по домовете.

През 1837 г., само две години след героичната борба на берковчани, се разгаря второ Берковско въстание – Върбиновото въстание. След първото Берковско въстание и изгонването на аянина х. Шериф Мехмед, положението на българите не само не се подобрява, но се влошило още повече. На мястото му бива назначен друг бей, чиито синове с банда от делибашии безчинстват и потискат населението.

Виждайки, че няма закрила от никъде, населението въстава отново – 14 ноември – Коледни заговезни със съгласието на Сърбия, която пак обещала помощ. Този път въстанието имало много по-големи размери. Още в първия ден се явяват 18-20000 въстаници, които се укрепяват по балканските проходи и сръбската граница. Водители на въстанието са: Върбан Панов, Калчо Андреев от с. Белимел, Митю поп Андреев (писаря на първото – Манчовото въстание) и Кръстю Нешин от с. Копиловци. Най-активно участие вземат пак легендарните села: Чипровци, Превала, Белимел, Железна, Митровци, Влашко село, Копиловци, Главановци, Дива Слатина, Дълги дял, Горна Лука, Челюстница, Ковачица, Равна, Помеждин, Еловица и пр. Сърбия отново изменя на въстаналия край и не само войска, но и оръжие не праща. Турците водят пак преговори. Една част от въстаниците приемат да се върнат след обещанията, а по-голямата част се сражават дълго време по Балкана и постепенно отстъпват в Сърбия. Много от тези, които се завърнали по селата биват след това изловени, затворени и избити. Водителят на въстанието Върбан Панов се завръща тайно в родния си край, но бива предаден от негови роднини и обесен.

През 1838 г., две години след първото въстание в Пиротско, пламва второ Пиротско въстание.

И в Пиротско след изгонването на аянина Мехмед Капуджи баши и гръцкия владика Йероним положението не се подобрило, а още повече се влошава. Данъците биват много по-увеличени, ангарията на населението също; свирепствията и безчинствата на новия аянин били без край. Оплакванията на българите не се взимали под внимание от никого. Спасение населението виждало само във въстанието: или да умрат да не теглят, или да се освободят и отърват от турците. Водителите на въстанието са: дядо Божил с двамата си сина, Цоло баш княз, чорбаджи Константин, Куюмджи Недялко, Терзи Недялко и др. Главен организатор на въстанието е някой си Милое.

Въстават над 300 села и градове. Пирот бива заобиколен от 20000 въстаници и превзет. Били подпомогнати и от един сръбски капитан с негови хора, както било обещано, но сръбският крал Милош не искал да си разваля приятелството със Султана, арестува сръбския капитан и не дава помощта на българите. Въстаниците и без сръбска помощ решават да продължат борбата. Турците, посъветвани от Сърбия, направили големи отстъпки на българите (сами да си избират старейшини, да се намали ангарията, да си събират данъците, да си уреждат споровете, всеки чиновник да си има печат, понеже един данък са плащали по няколко пъти, тъй като чиновниците лъжели, че не бил платен и пр.). Населението се разотива по домовете; главните водители на въстанието биват предвидливи и избягват в Сърбия, но сърбите ги предават на турците. Над 5000 души биват затворени да гният из турските тъмници.

Тази анархия в Турция, насилията и грабежите, некадърността на централната власт да се справи с положението и станалите въстания и кръвопролития предизвикват така наречените турски реформи.

Западноевропейските велики сили: Англия, Франция, Германия, които са познавали, по-добре от всички, зверствата и тиранията в Турция, вместо да се погрижат за освобождението на България, желаят да спасят Турската империя, за да я имат винаги за съюзница и я поставят срещу Русия. Виждайки, че Турция при това положение се разкапва, те решават да я реформират, за да я спасят. По съвета и предложенията на западноевропейските сили през 1839 г. султан Абдул Меджит издава много шумния на времето ферман “Хати-шериф” от Гюлхане. С този ферман се провъзгласява, но само на книга, не и в действителност, равноправие между християни и мохамедани в Турция. Според него, всички поданици са равни пред законите, осигурява се живота, честта и имуществото на всички; предвижда се да се вземат войници от всички народности в държавата, правят се данъчни реформи и пр.

На следната 1840 година султан Абдул Меджит издава “Танзимат”, с който се прокарват и административно-полицейски промени. Основават се така наречените вилаети (окръзи) и във всеки от тях по един менджилис (съвет), в който като съветници без глас трябва да влязат представители и от раята.

Всички тия реформи, както споменахме, остават на книга. Владеещата турска класа, живяла векове на гърба на българите, не могла да се помири нито за момент с това положение – поробената рая да бъде равна на нея и продължава не само със старите, но и с нови начини да потиска и изсмуква населението. Положението на българите не се подобрява нито с косъм. Турците си остават пак пълни господари, а раята напълно безправна.

Доброто начинание с данъчната реформа бива напълно извратено. Вместо старите турски феодали – така наречените спахии и султани – при които българите бяха заробени и закрепостени, и които спахии сами определяха данъка и разполагаха както си искат с честта и имота на българина, за сметка на това, гдето даваха във време на война известно число войници, сега данъците бяха определени и ги събираха чиновници. Но на тия чиновници не се плащало добре и навреме, биват им дадени големи права и всред тях се развива рушветчийството, подкупите, злоупотребленията и насилията.

Колкото до параграфа, с който се предвижда да се събират войници от всички народности, самото турско правителство се отказва да го приложи, понеже се страхувало да даде оръжие в ръцете на българите. Що се отнася до вилаетските менджлиси (съвети) с участието на българите в тях, те се превръщат в противобългарски органи. В тия вилаетски съвети турците приемат най-консервативните и реакционни елементи от обществото – българските чорбаджии, които стават послушни оръдия на турците и в дружба с тях, ограбват труда и потта на българина. Вместо по-светли дни, за българина настават още по-черни години.

Вярна картина от тая епоха, която покъртва сърцето на читателя, за безправието и робското положение на българите ни дава френският пътешественик Бланки в своята книга “Voyage en Bulgarie en lanee 1841”. Към края на 1841 г.Бланки посещава България, като минава през Видин, Ниш, Пирот, София, Пазарджик, Пловдив, Хасково за Цариград. Бланки вижда как българите бягат сгушени да се крият от гавазите, които го придружават; как гавазите влизат насила в българските къщи и се разпореждат там като пълни господари; как турците впрягат 10 души българи в собствената кола на Бланки, за да я изтеглят през баира; как самите турци му възразяват: “Ба, че не са ли те създадени за това?”; как турското правосъдие не обръща никакво внимание на българските оплаквания; как турски банди бродят по пътищата и нападат минаващите; как Хати-шерифа и Танзимата не се спазват никак от турците и в заключение на книгата си Бланки казва: “Европа, която с право показва такъв жив интерес към негрите, не знае, че на прага на нейното жилище или по-добре в нейната пазва, живеят повече от 7 милиона същества християни като нас, които в качеството на такива, са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски държави имат свои представители. Европа никак не знае, че в тоя час няма в Турция ни една жена християнка, чиято чест да не е на разположение на първия мюсюлманин, комуто би имала нещастието да хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато и както им скимне, в къщата на един християнин и взимат оттам каквото им допадне; че всяко оплакване е по-опасно от съпротивление; и че най-незначителните гаранции, на които би се радвал последният, в която и да било от назад останалите държави, ще бъде истинско благополучие за жителите на България. Аз не казах още всичко и сигурно далеч съм от това да съм видял всичко. Би трябвало да означа селяните, нанизани на синджири, за да влачат моята кола, да опиша шествието на роби и робини до Цариград, би трябвало най-после да допълня тия потресаващи картини. Нека Турската империя бъде запазена, ако това е необходимо за мира в Европа; ала нека се реформира нейната администрация от край до край за чест на нас – християнските и цивилизовани народи. Управлението, на което са подчинени българите, е една обида за човешкото естество, то е един вечен позор за европейските правителства, както беше позор пиратството в Алжир преди нашето завоевание. Една само дума би стигнала, за да се тури край на тоя скандал: но кога Европа ще я каже? Толкова коалиции са били правени досега в името на политически интереси; няма ли още една в името на човечеството?”

Така пише Бланки за тиранията на турците през 1841 г.

 

Следва продължение…