БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война

ДВИЖЕНИЯ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Кримската война и участието на българите в нея 1853-1856 г. Въстанието на капитан дядо Никола 1856 г. Димитракиевата буна 1857г. Сръбско-турското сблъскване и легията на Раковски 1862 г. Въстанието в Габровско и Сливенско, същата, 1862 г. Излизането на Филип Тотю и Панайот Хитов по Балкана 1863 г. Въстанието на хайдук Коста в Банско 1865 г.

Когато в 1853-56 г. се разгаря Кримската война, погледите на българите се обръщат пак към Русия. В Букурещ и Одеса се образува комитет за събиране на български доброволци. От градовете с български преселници в Румъния и Русия се стичат около 4000 българи доброволци, разделени на 4 полка, които вземат дейно участие при боевете. В боевете при Севастопол с дружината си участва и българският поручик Ив. П. К. Кишелски, който за голямата му храброст от ротен командир бива произведен в чин генерал.
При Мачин българинът Никола Ив. Бацаров от Калофер, учител в Мачин, събира чета за два дни от 150 души и под войводството на Христо Кашикънев от Котел, помага най-активно за разгромяването на турците. После, той бива назначен за член на временното българско правителство в Мачин и за началник на канцеларията на руските войски.
В това време в България из Търновско, Свищовско, Видинско се подготвя въстание в гърба на турците, което било спряно от русите до второ нареждане.
Н%d0%ba%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d0%bd-%d0%b4%d1%8f%d0%b4%d0%be-%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b0о Кримската война завършва с неуспех на русите. Българите остават отново пак сами да се борят за своята свобода. Тя докара само едно: Хатихумаюнът от февруари 1856 г., с който Турция за пръв път признава вече, че има български народ, и с който още един път се повтаряха и разширяваха дадените от Хатишерифа и Танзимата правдини на българския народ, но и сега също пак само на книга.
Обсаждането на Севастопол причинява изгетляне на част от руските войски от Дунавския фронт, а това дало повод на народните дейци вътре в България, да подготвят въстание и да ударят в гърба турските войски, които се намирали на Дунава. С тази смела и опасна задача се наема българският капитан Никола Филиповски. 55-годишен – старец вече, закупува барут и оръжие и подготвя широко въстание.
Докато работата се тъкмяла, турците узнали за готвеното въстание и изпращат в Търново и околността войска, начело с Махзар паша, син на Великия везир Рашид паша. Заговорниците отлагат въстанието за по-благоприятно време. Такива въстания по това време със същата цел – да ударят турските войски в гърба, се готвят, както отбелязахме, и във Видинско и Свищовско, но, по съвета на русите, те били отложени.

През пролетта на 1856 г., когато българският народ вижда, че и след издаването на Хатихумаюна положението му остава същото, дори се влошава, отново по места се надига. Пръв е пак Търновският край.

Старият борец, капитан дядо Никола Филиповски кръстосва градове и села и през юли решава да обяви въстание. Планът бил следният: въстаниците от Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околността да се съберат в Петропавловския манастир до Лясковец, да избият стражата в Търново, да завземат 12-те топа и повече оръжие и после да заминат към Дунава; въстаниците от Дряново, Трявна и Габрово, съединени, да завардят балканските проходи и настъпят към Ловеч и Плевен, а въстаниците от Елена да заминат към Осман-пазар и Шумен.

Почва за въстанието имало много добра, направено било много и за подготовката му, но се явило разногласие за времето на обявяването му. Много от въстаниците в Търново, Лясковец, Елена, Беброво били за отлагане на въстанието. Главният ръководител, капитан дядо Никола, държал решително за обявяването му, и въпреки че несъгласните съзаклятници заобиколили с кордон Лясковец и не пуснали желаещите, както станало в Беброво и Елена, в уречения ден дядо Никола потегля от Петропавловския манастир с чета от 15-20 души, ведно със свещеника Стоян Брусев, и тръгва за селата към Габрово и Балкана. До с. Новата махала – Габровско, четата нараснала на 400 души, които се укрепяват при Габровския Соколски манастир.

Габровските чорбаджии, верни оръдия на турците, с които заедно ограбвали раята, изпращат делегация от българи и турци за преговори. Капитан дядо Никола, виждайки, че въстанието няма големи размери, заявява, че не се бори против турското правителство, а иска да се изпълнят наредбите на Хатихумаюна, но той се излъгва и се поддава на клопката на габровските чорбаджии: да слезе с четата си в Габрово и там, уж да се разберат мирно с турските първенци. Габровските чорбаджии, в чието число виждаме и бащата на Цанко Дюстабанов – бъдещият ръководител на Габровското въстание през 1876 г., с турците скриват до Габрово турски войски и когато четата слиз463-3а, войските я нападат и разбиват. Много от въстаниците биват избити, други се разбягали. Капитан дядо Никола, въпреки и стар, със своята храброст и пъргавина се мята на своя кон, пробива си път през турците и се спасява, но в колибите Дончовци при Трявна той бива предаден и подло убит.

Въстанието не успяло, но подигнало голям шум на времето си. Руски и австрийски консули ходили на мястото да проверят причините за въстанието. Пристига и Видинският паша. Явно, въстанията говорили лошо за Турция, защото те показвали, че турската система на тирания продължава и след Хатихумаюна. По това време се разгарят усилено борбите за независима българска църква и това въстание повлиява твърде много за добрия ход на борбата.

 

Следва продължение…

 

Разходка до Крушунския водопад

 

В края на лятото на малкия ми син се събраха 3 свободни дни и аз предложих да ги използваме за среща с наши близки роднини в провинцията, с които не бяхме се виждали повече от 8 години. И така, решихме и потеглихме, разбира се, заедно с домашния любимец. Без него не става!

Времето беше чудесно – топло, слънчево и много приятно. Като първа спирка бяхме набелязали с. Крушуна, Ловешка област. При първата табела за Ловеч се отклонихме от магистралата и тръгнахме по пътя, който се оказа доста разнебитен. Кучето подскачаше на задната седалка на колата от неравностите на настилката. Дори по едно време се намери под седалката, защото падна. Но това беше най-неприятната част от пътуването ни. В ранния следобед пристигнахме в Крушуна, която дори подминахме и се наложи да се връщаме. Споменах по-горе, че не бяхме се виждали с роднините си доста години, а в това село пък не бяхме ходили повече от14 години. Какво ми направи впечатление, че по полетата, където по-рано садяха царевица сега са наредени слънчеви панели. Цели полета! Нали непрекъснато хората се оплакват, си мислех, че от селата им не е останало почти нищо, а се оказа, че все още са добре поддържани и чисти.

След кратка почивка за обяд се запътихме към водопада, а братовчедка ми ни беше гид.

Напоследък Крушунските водопади много нашумяха. Доста хора ги посещават и пътеката към “Маарата” се е отъпкала. Красотата на местността, различните цветове на водата, естествената природа наоколо, обаче, са си непокътнати. Направени са мостчета и стълби, за да се стигне до самия водопад. Но, според думите на нашия гид, посетителите не знаят как точно да стигнат до водопада, а и няма кой да ги насочи и им обясни, затова те отиват само до подножието: до Пръскалото. Реката е започнала да оформя втора стъпаловидна тераса и може би след  години ще се образува и друг водопад. Много е красив “Синият вир” с млечносинята си вода, а на места се виждат и тюркоазени  на цвят води. В скалите от бигор се намират пещери, в които преди столетия са се подвизавали исихасти (издълбаните пещери са били техният манастир).

Подариха ни кратък пътеводител (на български и на английски), в който много интересно са поднесени историческите факти за селото, произхода на името му, какви хора са живяли там, какви занаяти са развивали.  Снимките са много качествени, а  и самото издание е великолепно. Лошото е, че почти никой не знае, че този пътеводител може да се купи в центъра на селото. Просто трябва да се попита за книжката “Крушунските водопади” от Боряна Цонева.  Там ще намерите и справка за други интересни забележителности.  В околността има още няколко пещери, които сигурно си заслужава да се посетят.

За съжаление времето, с което разполагахме бе кратко и трябваше да продължим към Търново, за да пристигнем в уречения час и при другите ни роднини. Велико Търново е станал още по-хубав град – с модерна архитектура в новопостроените квартали на града. Поне това се вижда от пръв поглед. Нямахме време, за да обикаляме града, а и вечерта вече се бе спуснала. Роднините ни са на 15 километра от Търново. Гостуването ни беше много приятно, припомнихме си неща от детството, повеселихме се, хапнахме вкусни салати от истински домати и краставици, откъснати от корена в градината. Единствената неприятна случка бе, че на кучето ни му се прищипа нерв около задните лапи и плачеше от болки, но не даваше да го докоснем с пръст дори. Наложи се да го водим на ветеринар пак в Търново, но за наше щастие попаднахме на кадърна лекарка, която му би инжекция за обезболяване и даде хапченца, от които състоянието му бързо се подобри. По план щяхме да ходим и до Трявна и се двоумихме дали да тръгваме за там или да се прибираме в София. На другата сутрин кученцето вече махаше с опашката, болките му бяха отшумяли и заради това продължихме по плана.

Трявна си е все така хубаво градче, макар че вече има по-западен вид с банки, кафенета, магазинчета, банкомати. Старата част на града е по-поддържана и интересна с ремонираните стари къщи и дюкянчета, които светят от чистота и имат много приветлив вид.

Е, поне вдишах за ден чистия балкански въздух на Трявна. Надявам се да ми държи влага още няколко години. Кой знае кога пак ще ми се случи да го посетя отново?

Предлагам ви и малко снимки от тези три чудесни дни!