БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война

ДВИЖЕНИЯ СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА

Кримската война и участието на българите в нея 1853-1856 г. Въстанието на капитан дядо Никола 1856 г. Димитракиевата буна 1857г. Сръбско-турското сблъскване и легията на Раковски 1862 г. Въстанието в Габровско и Сливенско, същата, 1862 г. Излизането на Филип Тотю и Панайот Хитов по Балкана 1863 г. Въстанието на хайдук Коста в Банско 1865 г.

Когато в 1853-56 г. се разгаря Кримската война, погледите на българите се обръщат пак към Русия. В Букурещ и Одеса се образува комитет за събиране на български доброволци. От градовете с български преселници в Румъния и Русия се стичат около 4000 българи доброволци, разделени на 4 полка, които вземат дейно участие при боевете. В боевете при Севастопол с дружината си участва и българският поручик Ив. П. К. Кишелски, който за голямата му храброст от ротен командир бива произведен в чин генерал.
При Мачин българинът Никола Ив. Бацаров от Калофер, учител в Мачин, събира чета за два дни от 150 души и под войводството на Христо Кашикънев от Котел, помага най-активно за разгромяването на турците. После, той бива назначен за член на временното българско правителство в Мачин и за началник на канцеларията на руските войски.
В това време в България из Търновско, Свищовско, Видинско се подготвя въстание в гърба на турците, което било спряно от русите до второ нареждане.
Но Кримската война завършва с неуспех на русите. Българите остават отново пак сами да се борят за своята свобода. Тя докара само едно: Хатихумаюнът от февруари 1856 г., с който Турция за пръв път признава вече, че има български народ, и с който още един път се повтаряха и разширяваха дадените от Хатишерифа и Танзимата правдини на българския народ, но и сега също пак само на книга.
Обсаждането на Севастопол причинява изгетляне на част от руските войски от Дунавския фронт, а това дало повод на народните дейци вътре в България, да подготвят въстание и да ударят в гърба турските войски, които се намирали на Дунава. С тази смела и опасна задача се наема българският капитан Никола Филиповски. 55-годишен – старец вече, закупува барут и оръжие и подготвя широко въстание.
Докато работата се тъкмяла, турците узнали за готвеното въстание и изпращат в Търново и околността войска, начело с Махзар паша, син на Великия везир Рашид паша. Заговорниците отлагат въстанието за по-благоприятно време. Такива въстания по това време със същата цел – да ударят турските войски в гърба, се готвят, както отбелязахме, и във Видинско и Свищовско, но, по съвета на русите, те били отложени.

През пролетта на 1856 г., когато българският народ вижда, че и след издаването на Хатихумаюна положението му остава същото, дори се влошава, отново по места се надига. Пръв е пак Търновският край.

Старият борец, капитан дядо Никола Филиповски кръстосва градове и села и през юли решава да обяви въстание. Планът бил следният: въстаниците от Търново, Горна Оряховица, Лясковец и околността да се съберат в Петропавловския манастир до Лясковец, да избият стражата в Търново, да завземат 12-те топа и повече оръжие и после да заминат към Дунава; въстаниците от Дряново, Трявна и Габрово, съединени, да завардят балканските проходи и настъпят към Ловеч и Плевен, а въстаниците от Елена да заминат към Осман-пазар и Шумен.

Почва за въстанието имало много добра, направено било много и за подготовката му, но се явило разногласие за времето на обявяването му. Много от въстаниците в Търново, Лясковец, Елена, Беброво били за отлагане на въстанието. Главният ръководител, капитан дядо Никола, държал решително за обявяването му, и въпреки че несъгласните съзаклятници заобиколили с кордон Лясковец и не пуснали желаещите, както станало в Беброво и Елена, в уречения ден дядо Никола потегля от Петропавловския манастир с чета от 15-20 души, ведно със свещеника Стоян Брусев, и тръгва за селата към Габрово и Балкана. До с. Новата махала – Габровско, четата нараснала на 400 души, които се укрепяват при Габровския Соколски манастир.

Габровските чорбаджии, верни оръдия на турците, с които заедно ограбвали раята, изпращат делегация от българи и турци за преговори. Капитан дядо Никола, виждайки, че въстанието няма големи размери, заявява, че не се бори против турското правителство, а иска да се изпълнят наредбите на Хатихумаюна, но той се излъгва и се поддава на клопката на габровските чорбаджии: да слезе с четата си в Габрово и там, уж да се разберат мирно с турските първенци. Габровските чорбаджии, в чието число виждаме и бащата на Цанко Дюстабанов – бъдещият ръководител на Габровското въстание през 1876 г., с турците скриват до Габрово турски войски и когато четата слиза, войските я нападат и разбиват. Много от въстаниците биват избити, други се разбягали. Капитан дядо Никола, въпреки и стар, със своята храброст и пъргавина се мята на своя кон, пробива си път през турците и се спасява, но в колибите Дончовци при Трявна той бива предаден и подло убит.

Въстанието не успяло, но подигнало голям шум на времето си. Руски и австрийски консули ходили на мястото да проверят причините за въстанието. Пристига и Видинският паша. Явно, въстанията говорили лошо за Турция, защото те показвали, че турската система на тирания продължава и след Хатихумаюна. По това време се разгарят усилено борбите за независима българска църква и това въстание повлиява твърде много за добрия ход на борбата.

 

Следва продължение…

 

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение 1

Когато Търновският край въстава, българите от Западна България не въстават, а чакат по-сгоден момент. Такъв не закъснял да дойде. Превземането на Белград и Ниш от австрийците в 1688 г. дава сигнал за въстание. Начело на движението в Чипровци, оттам и на цяла Западна България, след смъртта на Петър Парчевич, застава неговият родственик Георги Пеячевич, с Богдан Маринович, Княжнич и др. Чипровец в онова време, благодарение на рударството, се издига като богат и културен център в България. Броял 1000 къщи с около 5000 жители. В околността му се добивало злато, сребро, олово и желязо. Какъв културен и стопански живот е кипял в този край се вижда от обстоятелството, че в градеца имало 12 пещи за топене на желязо, 60 воденици, 50 свещеници и пр. Когато австрийските войски наближават Българска Морава, българите се присъединяват към австрийските войски, като се надяват, че Австрия и Русия ще помогнат за освобождението на България. Георги Пеячевич и Богдан Маринович с отделни дружини освобождават Моравско и се присъединяват към австрийските войски, а когато последните минали Морава и наближили Пирот, цяла Западна България, с център Чипровец, въстава. Въстанието обхваща главно Западна България, след това Ниш, Пирот, Скопие, Тетово, Криворечна паланка, Щип, цяла Северна Македония, София, Пловдив и пр. Център на въстанието остава Чипровец със селата Железна, Копиловец, Бистрилица, Белимел и пр. Турците били разбити навсякъде. Главните сили на въстаниците се разполагат на лагер при Тутловица (Фердинанд, а днешното име е Монтана). Водителите, мислейки, че наблизо няма турски войски, разпускат въстаниците по селата за храна. Обаче, турците, изплашени от бързия успех на въстанието, докарват многохилядни войски от Азия, Африка и Крим, начело с Великия везир Мустафа Кюпрюлю. От Крим идва кримският хан Селим Герай с 30 000 татари, а от Видинско – разбитите от австрийците и българите пълчища на граф Телеки, маджарин на турска служба, и Кара Мустафа от Видин. Разпуснатите български войски биват изненадани и главните сили на въстаниците сразени. Останалите части отстъпват към Чипровския балкан и постепенно със сражения били изтласкани към австрийските войски. Въстанието било най-кърваво потушено. Чипровец бил сринат из основи. Целият край бил ограбен и опожарен. Великият везир Мустафа Кюпрюлю издал заповед: „гдето се намери чипровчанин, да се убива“. Десетки не, а стотици хиляди българи, за да спасят живота си, се оттеглят на запад към австрийските войски и после се заселват в Седмиградско, Трансилвания и Банат. Там се преселват и умират и водителите на въстанието Пеячевич, Маринович и Княжнич. Движението в Северна Македония трае по-дълго време. Изтласканите въстаници от Северозападна България, с българите от Македония и предни австрийски части успяват да завземат Пиротско до Драгоман и Скопие, освобождават Куманово, Кочани, Егри-дере, Крива паланка, Кратово и др. Кочани бил провъзгласен за столица на Македония и за Кочански крал бил провъзгласен генерал Пиколомини. В това време френският крал Людовик ХІV (1661-1715) завижда на австрийското разширение на Балканите, понеже Австрия управлявала завзетите земи като свои и обявява на Австрия война. Австрийският император Леополд І изтегля голяма част от войските си от Балканите за Рейн и турците, възползвани от това, постепенно изтласкват австрийци и българи и завземат отново град след град. Ведно с австрийските войски се отдръпват и изселват в Австрия, Влашко и Русия хиляди български семейства. В Пловдив и Пазарджик действал в 1689 г. Страхил войвода с 2000 въстаници и 200 конници. През 1690 г. той със своите въстаници освобождава град Кюстендил. Силистра, Русе, Никопол и др. – изобщо Източна България, въпреки уверенията и голямата подготовка, не се надига. Това се дължи на това, че Турция, след въстанието в Търновско, взема предпазни мерки в този край и друго, че българите от Източна България, по-близко до Русия, чакали настъпването на руските войски, както било обещано, та тогава да въстанат. Русия обещала, но не могла да прати помощ, понеже кримските татари я нападнали. Чипровското въстание бива потушено, но то добило такава известност навсякъде, че дало повод на Цариградския патриарх Дионисий да изпрати своя архимандрид Исайя с писмо до руския цар, комуто заявил, че до 300 000 българи и сърби били готови да въстанат против Турция, стига Русия да й обявяла война. И наистина, борбите на българите не стихват. Духът на чипровци живее у младите поколения. Когато през 1699 г. Петър Велики отнема Азов от татарите, в неговите войски се сражават и български отряди. На преговорите на Австрия и Русия с Турция (Карловацкият мир, 1699) за българите не се поменавало нито дума. Въпреки това, българите не се отчаяли, а решават сами да поведат борбата. Не зарасли още раните от въстанието в 1686 г., не прежалили още хилядите жертви, не засъхнали сълзите по очите на майки, сираци, вдовици, не смъкнали още черните флагове и забрадки от турските кланета през 1686 г. Търновският край се надига отново и повежда още по-величава борба. Всичко пак закипява. На 10 април 1700 година в Търново бива свикано общо събрание на водителите и било решено на 25 април да се вдигне въстанието, без да чакат помощ от никого. За предводител бил избран смелият Стоян войвода, син на българката-патриотка, вдовицата Мара. На 5 април 1700 г., наистина, в Търново избухва така нареченото Марино въстание. Тази българска вдовица на име Мара, окуражена от поражението на турците от австрийци и руси и от започналата Руско-турска война (1698-99), застава начело на въстание и ведно със своя син Стоян (известният в народните ни песни Стоян войвода), войводата Мирчо Гайтанджията и свещениците от Лясковския манастир – игуменът Софроний и отец Йероним, успяват за няколко години да организират народа и на 25 април повдигат въстание. Още от първия ден въстаниците завладяват селищата между Търново, Габрово и Балкана. Мирчо войвода се присъединява с 1500 души въстаници. Изпратеният от Търново арапин Изедин бей да потуши въстанието бива разбит. Въстаниците разбиват турските войски и по другите места и когато се събират голямо число, те потеглят към Търново да превземат гарнизона и складовете с оръжие, за да се въоръжат по-добре. В това време балканските постове съобщават, че от Южна България настъпва силна турска армия под началството на Кърджи Омер паша, и въстаниците се връщат да бранят Шипченския проход. Те задържат дълго време турската войска, но бойните им припаси скоро се привършват и те биват разбити. Народът е възпял подвизите на тия герои начело със Стоян и Мирчо войводи в чудно хубави народни песни, които се пеят и до днес; а дядо Славейков, използвайки спомените и легендите из Търновско за Мара войводка и за други жени хайдутки в този край, възвеличава техните подвизи в героичната си поема „Бойка войвода“. Следва: Период на народното хайдутство и Паисий – въстания, походи, борби.

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение

В 1637 год. избухва бунтът на поп Мартин в Русенско. Поп Мартин е роден в с. Брестова паланка – Свищовско, а е попувал в с. Батин. Причините за неговия бунт са следните:

През ХVІІ век изстъпленията на кърджалии, даалии, яничери, аги и пр. се засилват. Русенският валия отвлича жената и дъщерята на поп Мартин и ги потурчва. Смелият поп захвърля расото, организира голяма дружина и ред години от 1637-50 год. се бори с турците. Тя се смята за една от първите хайдушки чети. Обира дори и турската хазна.  Турците искат от селяните на Брестова паланка да предадат поп Мартин, но те отказват и турците избиват над 4000 българи, като изгарят селото до основи. Това било на Петковден. Спасилите се само няколко десетки селяни, които пробили кордона, се заселват в с. Ценово (Чаушево) – Свищовско.

През 1645 г., след една несполучлива война на Турция с Венеция, пламва Търговищенското въстание на българи, сърби, власи, гърци и албанци във Влашко.

Следващите години са години на трескава дейност за подготовка на въстание. Петър Парчевич, Петър Богдан, княз (кмет) Марканич, Княжнич, Георги Пеячевич, Ростислав Страшимирович, Богдан Маринович и др. са възторжени дейци, които посвещават целия си живот на подготовка за въстание.

През 1646 г. Петър Парчевич бива изпратен до Влашкия воевода Матей Бесараб, до Варшава и Венеция за общо действие против Турция. Другите се съгласяват, но желаят и Венеция да участва, обаче, Венеция отказва на тая комбинация, понеже не отговаряла на нейните аспирации.

В 1649 г. има още по-голямо брожение за въстание. Българите изпращат нова делегация от 18.ХІІ. 1649 г. до Полския крал, Австрийския император и Венецианския сенат. Полският крал се съгласява, но Австрия и Венеция пак отказват, ако и да съчувстват на българите.

На 9 юли 1650 г. Петър Парчевич подава меморандум до сената във Венеция за помощ, в който, между другото, пише: „Всичките наши са много възпалени, а турците обезкуражени, и изплашени думаха в мое присъствие: ако дойдат поляците, ние ще станем католици. Изплашени същите пред всички твърдяха, че края на тяхната империя вече свършва“. (Из меморандума. Възспоменателен лист „Чипровското въстание“ – 252 години от него).

В 1656 г. се подготвя усилено от българското и католишкото духовенство в Северна България, особено в Чипровския край, общо съзаклятие за въстание.

По това време се раздвижват и българските войнишки селища в Родопско. По тази причина на много заподозряни български общини се забранило да пращат войници в турската армия и да носят оръжие. Това породило противодействие, и някои български селища се възпротивили относно събирането на оръжието. Движението против тази наредба било най-силно между родопските българи в Чепинската котловина. Гръцкият митрополит в Пловдив наклеветил българите, че готвят въстание и в 1657 г. Великият везир Мехмед Кюпрюлю с голяма войска, пътувайки за о-в Крит през Пловдив, се отбива в Чепинско и насила потурчва населението в Чепино, Крупник, Кочане и др. родопски селища, като били разрушени 218 църкви и 33 манастира в този край.

През 1658 г., ноември месец, Петър Богдан и княз Франко Марканич пишат до Петър Парчевич, че българският народ „решил да въстане против турската тирания и да отхвърли игото на плачевното робство“. Петър Парчевич отново ходи по европейските дворове – до Австрия, Венеция и пр., но пак му отказват.  Въпреки това, приготовленията за въстание с ръководен център Чипровец не престават, а се засилват. Турците подушват това и вземат предохранителни мерки през 1658 г., като настаняват в този край войски. Това не спряло тайните приготовления на българите.

На 5 март 1673 г., след избухването на войната мужду Полша и Турция (1672), Петър Богдан и др. българи дават отново пълномощно на Петър Парчевич да обиколи европейските държави, като заявяват: „Сега повече отколкото и да било друг път“, народът твърдо стои на старото си желание да се освободи от турците. Виена, Венеция и папата остават пак глухи на българските искания. На 23 юли 1674 г. Петър Парчевич, изморен, изтощен от дългите пътувания и дипломатически мисии по чуждите столици, умира на 62-годишна възраст. Същата година умира и Петър Богдан.

С тези двама беззаветни труженици българският народ претърпява голяма загуба, но не престава да се готви от двете страни на Балкана за въстание при удобен момент. Този път, за разлика от по-рано, бил изготвен план за обща българска борба.

Когато в 1677-81 г. Русия при изператор Алексей Михайлович обявява война на Турция ( І-ва Руско-турска война), която завършва с поражение за Турция и по Бахчисарайския договор Турция отстъпва на Русия Украйна и Запорожието, славянските народи, частно българите, обръщат очи към Русия.

Турците търпят поражение при Лвов и от поляците, а в 1683 г. при обсадата на Виена биват разгромени от съюзените австрийски и полски войски, предводителствани от полския крал Ян Собески. Оттогава започват да търпят поражение след поражение. Годината 1683  отбелязва началото на упадъка на Турската империя. Тези събития окуражават българите и те още по-трескаво се готвят за въстание.

След поражението на турците пред Виена, разбитите турски войски се предават на грабеж и убийства, като са смятали, че християните са виновни за техните неуспехи. Положението на българите крайно се влошава.

Търновският край, пръв в миналото, богат с толкова предания за славни борби, не дочаква приготовленията в Западна България и Тракия и застава пак начело на борбата за освобождение. Въстанието бива обявено през 1686 г. Въстават Търново, Ловеч, Севлиево, Плевен и др., също и София. Причина за избързване с въстанието, и Търновският край да не дочака приготовленията в другите области, е издайничеството на един грък (предава приготовленията за злато). Водител на въстанието е Ростислав Страшимирович, мним потомък на Иван Срацимир. Когато въстанието избухва, Ростислав бил в Русия при патриарх Йоаким да моли за помощ, каквато му била обещана  от страна на Русия. Той пристига в Търново с племенника на патриарх Йоаким – С. Дубровски и застават начело на вече избухналото въстание. Заговорниците се укрепяват в града, но не разполагали с достатъчно сили за отбраната на Търново от север и когато турците настъпват с многочислена войска, около 4800 души от въстаниците отстъпват към Балкана и София. Тогава София и тя въстава, но постепенно навсякъде движението било смазано. Ростислав и Дубровски се укриват в Рилския манастир и след това избягват в Русия. Две трети от населението на Търново бива избито и заменено с гръцко и турско. По това време Търново брояло около 20000 души; имало 4000 къщи, от които 1000 български, 1000 гръцки и 2000 турски. Оттогава датират и потурчванията в Ловчанско, Луковитско и пр.

Следва продължение…

Българските въстания–Въстания и борби през 16 век – продължение

 

Тодор Балина бил изпратен до Сигизмунд да влезе в споразумение с другите дворове: Полша, Австрия, Венеция и пр. да помогнат за освобождението на България. В момента, когато Сигизмунд потегля за България, неговите съседи поляците нападат Молдова и той бива заставен да остане в Трансилвания. Само част от войските му, съставени от власи, маджари и българи, минали в България през зимата (по леда), разбили на няколко места турските войски и в едно кратко време освободили всички крайдунавски градове от Исмаил до Видин и Враца (Хърсово, Силистра, Тутракан, Русе, Баба-даг, Разград, Свищов, Никопол, Оряхово и пр.). Начело на българите били българският воевода Баба Новак и далматинецът Дели Марко, а на всичките войски – влашкият княз Михаил Витяз. Маджарските и влашки войски, след като се награбили с богата плячка, се върнали зад Дунава.

Българите не се отчайват, а решават сами да си помогнат и се залавят за трескава работа. През пролетта на 1595 г. Тодор Балина обикаля цяла Северна България; Петър Соркочевич организира Търновско и Русенско, а Павел Джорджич – Варна, Шумен и Провадия. Въстанието избухва с център Търново. Явява се самозванец от рода на Шишмановци и бива провъзгласен за цар под име Шишман ІІІ (българите съзнателно постъпват така, за да спечелят населението). Въстанието обхваща почти цяла Северна България. Две хиляди въстаници нападат и освобождават София. Турците изплашени от бързите успехи на въстанието, събират в Азия силна войска и начело с Великия везир Синан паша от Цариград, потушават въстанието.

Всичко будно, особено в Търновския край, бива избито, а жени и деца продадени в робство. Шестдесет хиляди българи, за да се спасят, се преселват във Влашко и Русия. В Търново българското население съвсем оредява. Когато по-късно се развиват занаятите, от балканските села в Търново се заселват отново много българи. (Проф. В. Н. Златарски в своята статия “Български въстания и опити за въстания до средата на 19 век”, спомената в началото, погрешно съобщава, че Търновското въстание е станало в 1598 год.).

През 1596 г. Дели Марко с 1200 души българи и маджари наново минава Дунава и стига до Плевен, а през 1599 г. Баба Новак организира нов поход против турците, като отново отива при Трансилванския княз да го кани да застане начело на похода. Моли за съюзник и влашкия княз Михаил Витяз, но бива изменнически изгорен.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ…Първи опити за освобождение – продължение

 

Заговорът в Търново 1393 г. Походът на Стефан Елеазар 1402 г. Въстанието на Шишмановци 1405 г. Въстанията на богомилите 1413 г. Тимошкото въстание 1413 г. Българите и междуособиците между наследниците на Баязид 1413-21 г. Фружин минава отново Дунава 1426 г. Френският рицар Бертрандон за българите 1432 г. Първият поход на Владислав ІІІ Варненски 1443 г. Вторият поход на Владислав 1444 г. Георги Кастриот и освобождението на Западна Македония 1443-1467 г. Полякът Филип Буонакорски за българите 1460 г.

  “Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и без скъпоценни жертви”.

                                                              Г. С. Раковски

 

Още през 1393 г. – същата година, когато Търновска България пада под турско иго, българските първенци от този край замислят широк заговор за превземане на турския гарнизон в Търново и възстановяване на Търновското царство. По това време Видинска България още съществува. Тя бива завладяна в 1396 г., а старопланинските крепости Ловеч, Враца, Троян, здраво укрепени, още цели 70 години са били владяни от българите и падат последни на Балканския полуостров – няколко години след падането на Цариград 1453 г.

Заговорът става със знанието и съдействието на търновския патриарх Евтимий.

Турските власти забелязват това раздвижване в Търновско и решават да смажат още в зародиш заговора. Под предлог, че ще дадат някои съвети и нареждания за живота и поминъка на българското население, те свикват всички български първенци от града и околността на събор в Търново. Българите и не подозирали, че турците им кроят примка, за да унищожат цвета на народа ни, и се събират в Търново. Подобно на Вартоломеевата нощ във Франция турците успяват да избият първенците и по-будните хора в Търновския край и народът бива обезглавен – оставен без духовни водачи. Малцина писатели и общественици, като Григорий Цамблак, Киприян, Константин Костенечки и др. успяват да избягат в чужбина.

Въпреки това, българите не се отчайват. Гръцкият историк Спиро Теотокис съобщава, че в 1402 г. българският воевода Стефан Елеазар застава начело на един полк българска войска и в съюз с монголския владетел Тамерлан разбива турците при Ангора, след което поражение турският султан Баязид от скръб за азиатската част на Турция, завладяна от монголите, умира.

В 1405 г. избухва въстанието на Шишмановци. То е едно от най-първите въстания на българите за смъкване на робството след несполучливия опит на патриарх Евтимий. Обхваща Пиротско и Тимошко. Причините за въстанието са следните: След смъртта на султан Баязид (син на първия султан завоевател Мурад І) между синовете му Селюиман, Мохамед и Муса (наречен заради зверствата му Кеседжия), избухват взаимни борби, кой да владее бащиния престол. Българските земи минавали ту в ръцете на единия, ту на друтия и били подложени на грабежи и пожари. Започнало силно брожение против турската власт. Начело на това движение застават избягалите в Маджарско (Унгария) братовчеди Шишмановци: Владислав, известен под името Фружин – син на Иван Шишман и Константин, син на Срацимир. (Владислав първо избягва във Видин, а после заедно с Константин минават в Маджарско).

Те влезли във връзка с Търново и други български градове за общо въстание, но както отбелязахме, там въстанието бива разкрито преждевременно и потушено. Най-големи приготовления били направени в Западно-българските покрайнини. Въстанието избухва в 1405 г. и обхваща цялата Тимошка област, но въстаниците нямали достатъчно оръжие и биват разбити от сина на Баязид Селюиман. Константин избягва в Белград, където умира в 1422 г., а Фружин с много българи се преселва в Трансилвания (първото преселване на българите в Унгария), където заема видна служба във войската на Сигизмунд и води бой с турците още няколко пъти, като доживява до дълбока старост. Умира в 1460 г. За участието му в боевете против турците му биват дадени от маджарския крал много земи и грамота със следното съдържание: “Тая земя се подарява  Ф р у ж и н у   с и н у   б и в ш а г о   ц а р я  б  ъ л г а р с к а ю   Ш и ш м а н а  за оказаната му храброст в благополучните и злополучни войни на маджарите против турците и другите неприятели на царството”.

През 1413 г. избухват така наречените богомилски въстания, начело с Бедредин – знаменит учен, философ и съдия на времето. Въстанието обхваща всички български земи между Балкана, Бяло море, Вардар и Марица. То продължило няколко години и турските войски биват бити по части навсякъде. Турците организират в Азия грамадна армия и потеглят към България, като си послужват с ловка маневра. Те дали да се разбере, че ще нападат уж откъм Одрин по Марица, където изпращат незначителни части, а с главните си сили минават по Беломорска Тракия, явяват се в тил на въстаниците и в главните боеве при Серес разбиват българите и после унищожават поотделно всичките им части. По този начин въстанието бива потушено. Водителите на въстанието биват изловени и избесени.

Същата 1413 г., десет години след първото Тимошко въстание, в Тимошко и Моравско се разгаря отново борба с център крепостта Свърлич, но и това въстание бива потушено.

Следва продължение…