БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ… Първи опити за освобождение–продължение 1

 

По това време 1413-21 г. междуособните борби между наследниците на Баязид се разгарят, и българите вземат най-активно участие ту на страната на единия, ту на другия, за да разслабят турската власт.

Български дейци започват да работят за освобождението на България и чрез помощ отвън. Така, в 1426 г. синът на Ив. Шишман – Фружин, ведно с унгарския военачалник при крал Сигизмунд – Пипо (Филип Маджарин) и влашкият княз Дан ІІ минават Дунава и нанасят голямо поражение на турците, които оставят 15 000 души убити.

Описанията на чужди пътешественици от това време свидетелствуват, че духът на българите бил запазен. През 1432 г. френският рицар Де ла Брокер Бертрандон пътува през България и за духа на софиянци съобщава следното: “Турците в София са още малко, а българите повече. Това дава желание на последните да отхвърлят робството, ако има кой да им помогне”.

И наистина, само 10 години по-късно, когато в 1443 г. полският крал Владислав ІІІ Варненски с полски и маджарски войски, начело с воеводата Ян Хуниади (Янкул войвода, Сибинянин Янко) обявява война на Турция, към войските му се присъединяват хиляди българи и сърби. (Владислав ІІІ обявява война на Турция по покана на папа Евгений ІV, който желае да изгони турците от Европа. Папа Евгений ІV влиза във връзка и с българските първенци, когато се обяви поход срещу Турция, да се надигнат и помогнат за изгонването на турците). Войските на Владислав подпомогнати от българското население в едно скоро време превземат почти цяла Западна България ведно със София и се отправят за Пловдив. Когато стигат до Костенец, историческият проход Троянови врата бил силно укрепен, лошата зима не позволявала да се заобиколи и Владислав се връща, като сключва с Турция Сегединския мир в 1443 г., по който на Унгария се давала Влахия, сръбският деспот Юрий Бранкович, съюзник на Владислав, си възвръщал Сърбия като васална, а България остава пак под Турция.

Папа Евгений ІV не бил доволен от постигнатите резултати, и затова Владислав ІІІ нарушава мирния договор и през пролетта 1444 г. отново настъпва – този път в Северна България. Той минава Дунава при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна България. Всички земи между Балкана и Дунава биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, венецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на Мурад ІІ от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбският деспот Юрий Бранкович, не искал да си разваля приятелството със султана и не позволил на българите в Македония начело със знаменития Георги Кастриот (Скендер бей) да се присъединят към Владислав.

Мурад ІІ със 125 000 войска (а Владислав с 20 000) минава зад тила на Владислав, като се разполага при с. Индже-кьой и Паша-кьой на запад и север от Варна. На 10 ноември 1444 г. Мурад ІІ забива на прът Сегединския мирен договор, нарушен от Владислав, обикаля с него войските си, разпалва техния фанатизъм и напада Владислав от всички страни. Два дни кипи страшна сеч, в която загиват 10 000 от Владиславовите хора, ведно с него и около 30 000 турци. Само отделни части от войските на Владислав и Ян Хуниади успяват да се спасят през Дунав и Цариград.

Поменатият Георги Кастриот владее Западна Македония четвърт столетие, от 1443-1467 г. Той е легендарен българо-албански герой, известен под името Скендер бей. Син е на Ив. Кастриот и на Войсана (българска болярка). Когато Владислав Варненски обявява война на Турция и настъпва в България, Георги Кастриот се обявява за негов съюзник, организира широк заговор, освобождава цяла Западна Македония: Горни и Долни Дебър, Охрид, Струга, Леш и пр. и цели 25 години – четвърт столетие до смъртта си (1467 г.) със своята 20 000 войска нанася редовно тежки поражения на стохилядни турски войски. Когато Владислав Варненски настъпва в Северна България, Георги Кастриот с 20 000 войска потегля да се съедини с полските и маджарски войски и с българските въстаници в Северна България, но сръбският васал на турците Юрий Вуков Бранкович, тъст на Мурад ІІ, му попречва.

Със смъртта на Владислав Варненски българският народ изгубва един голям приятел и защитник, претърпява тежка загуба, но вярата му в освобождението на България не угасва. Той вярва, че ще настъпят други благоприятни моменти и че българският народ ще бъде отново свободен. За това свидетелстват и съобщенията на чужди пътешественици по това време. Така ученият хуманист Филип Буонакорски (1439-1496), като пратеник на полския крал Казимир Ягелончик обикаля Долна Мизия (Северна България), Тракия, Македония и Гърция и в един меморандум до папа Инокентий VІІІ през 1490 г. пише: “След преминаването на турците в Европа многобройните гърци и много по-малочислените българи, бошняци, епироти и др. населения, като се убедиха, че турците не са толкова силни и многобройни, колкото ги бе представила мълвата, сега ламтят от еднакво желание и еднаква нужда, и с готовност очакват случай да свалят от себе си хомота на робството.” Но папата и Европа по това време били заети с началото на реформацията и не се притекли на тия повици.

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ…Първи опити за освобождение – продължение

 

Заговорът в Търново 1393 г. Походът на Стефан Елеазар 1402 г. Въстанието на Шишмановци 1405 г. Въстанията на богомилите 1413 г. Тимошкото въстание 1413 г. Българите и междуособиците между наследниците на Баязид 1413-21 г. Фружин минава отново Дунава 1426 г. Френският рицар Бертрандон за българите 1432 г. Първият поход на Владислав ІІІ Варненски 1443 г. Вторият поход на Владислав 1444 г. Георги Кастриот и освобождението на Западна Македония 1443-1467 г. Полякът Филип Буонакорски за българите 1460 г.

  “Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и без скъпоценни жертви”.

                                                              Г. С. Раковски

 

Още през 1393 г. – същата година, когато Търновска България пада под турско иго, българските първенци от този край замислят широк заговор за превземане на турския гарнизон в Търново и възстановяване на Търновското царство. По това време Видинска България още съществува. Тя бива завладяна в 1396 г., а старопланинските крепости Ловеч, Враца, Троян, здраво укрепени, още цели 70 години са били владяни от българите и падат последни на Балканския полуостров – няколко години след падането на Цариград 1453 г.

Заговорът става със знанието и съдействието на търновския патриарх Евтимий.

Турските власти забелязват това раздвижване в Търновско и решават да смажат още в зародиш заговора. Под предлог, че ще дадат някои съвети и нареждания за живота и поминъка на българското население, те свикват всички български първенци от града и околността на събор в Търново. Българите и не подозирали, че турците им кроят примка, за да унищожат цвета на народа ни, и се събират в Търново. Подобно на Вартоломеевата нощ във Франция турците успяват да избият първенците и по-будните хора в Търновския край и народът бива обезглавен – оставен без духовни водачи. Малцина писатели и общественици, като Григорий Цамблак, Киприян, Константин Костенечки и др. успяват да избягат в чужбина.

Въпреки това, българите не се отчайват. Гръцкият историк Спиро Теотокис съобщава, че в 1402 г. българският воевода Стефан Елеазар застава начело на един полк българска войска и в съюз с монголския владетел Тамерлан разбива турците при Ангора, след което поражение турският султан Баязид от скръб за азиатската част на Турция, завладяна от монголите, умира.

В 1405 г. избухва въстанието на Шишмановци. То е едно от най-първите въстания на българите за смъкване на робството след несполучливия опит на патриарх Евтимий. Обхваща Пиротско и Тимошко. Причините за въстанието са следните: След смъртта на султан Баязид (син на първия султан завоевател Мурад І) между синовете му Селюиман, Мохамед и Муса (наречен заради зверствата му Кеседжия), избухват взаимни борби, кой да владее бащиния престол. Българските земи минавали ту в ръцете на единия, ту на друтия и били подложени на грабежи и пожари. Започнало силно брожение против турската власт. Начело на това движение застават избягалите в Маджарско (Унгария) братовчеди Шишмановци: Владислав, известен под името Фружин – син на Иван Шишман и Константин, син на Срацимир. (Владислав първо избягва във Видин, а после заедно с Константин минават в Маджарско).

Те влезли във връзка с Търново и други български градове за общо въстание, но както отбелязахме, там въстанието бива разкрито преждевременно и потушено. Най-големи приготовления били направени в Западно-българските покрайнини. Въстанието избухва в 1405 г. и обхваща цялата Тимошка област, но въстаниците нямали достатъчно оръжие и биват разбити от сина на Баязид Селюиман. Константин избягва в Белград, където умира в 1422 г., а Фружин с много българи се преселва в Трансилвания (първото преселване на българите в Унгария), където заема видна служба във войската на Сигизмунд и води бой с турците още няколко пъти, като доживява до дълбока старост. Умира в 1460 г. За участието му в боевете против турците му биват дадени от маджарския крал много земи и грамота със следното съдържание: “Тая земя се подарява  Ф р у ж и н у   с и н у   б и в ш а г о   ц а р я  б  ъ л г а р с к а ю   Ш и ш м а н а  за оказаната му храброст в благополучните и злополучни войни на маджарите против турците и другите неприятели на царството”.

През 1413 г. избухват така наречените богомилски въстания, начело с Бедредин – знаменит учен, философ и съдия на времето. Въстанието обхваща всички български земи между Балкана, Бяло море, Вардар и Марица. То продължило няколко години и турските войски биват бити по части навсякъде. Турците организират в Азия грамадна армия и потеглят към България, като си послужват с ловка маневра. Те дали да се разбере, че ще нападат уж откъм Одрин по Марица, където изпращат незначителни части, а с главните си сили минават по Беломорска Тракия, явяват се в тил на въстаниците и в главните боеве при Серес разбиват българите и после унищожават поотделно всичките им части. По този начин въстанието бива потушено. Водителите на въстанието биват изловени и избесени.

Същата 1413 г., десет години след първото Тимошко въстание, в Тимошко и Моравско се разгаря отново борба с център крепостта Свърлич, но и това въстание бива потушено.

Следва продължение…

 

ВЛАШКО И МОЛДОВА – продължение 2

 

 

Мехмед умрял наскоро, но наследникът му Баязид II успял след 10 години да заеме Килия и Четатеа-Алба /Акерман/, и откъснал Молдова от морето. Против Молдова образували коалиция Унгария и Полша. Но в станалия бой около столицата на Молдова, Сучава, в гората Козмин, поляците били разбити и “цветът на тяхната аристокрация” избит; гората била наречена “Думбрава рози”. Полският княз Алберт се задължил чрез мира, сключен през 1499 г. , да дава винаги подкрепа с войска на Молдова и да се отрече от сюзеренството над нея, което й тежало в продължение на петдесет години.

        Но, както след боя с Мехмед, Стефан и сега потърсил обезпечение срещу Полша, но чрез един съюз с великия московски княз Иван Василевич III. В това време Иван III водил големи борби за обединението и издигането на Великото Московско княжество, при острата съпротива от една страна на отделните князе в самото княжество, а от друга – на Полша, Литва, Летония и Златната орда отвън. Стефан вече се бил сродил с Иван III, понеже оженил дъщеря си за неговия син, Иван Иванович Младий. Своето предложение Стефан направил в момента, когато  Иван III  вече бил затворил снаха си с нейния син, когото бил обявил по-рано за престолонаследник, и под влияние на жена,си византийката София Палеолог, обявил сина си от нея, Василий, за престолонаследник. Опитът на Стефан да намери подкрепа от Русия също пропаднал. Накрая той сключил мирен договор с маджарите, без, обаче, да успее да образува с тях съюз против Турция. Вместо война той поискал поради това от султана да сключи мир със задължение да му плаща годишен данък по 4 000 дуката. Писмото, с което султанът изпращал своето съгласие, било отнесено в Сучава от специален делегат, съпроводен с многобройна свита, облечена в злато и коприна.  Стефан, като влашкия воевода, станал данъкоплатец на султана. На смъртния си час той завещал на сина си Богдан да не воюва с турците. Богдан се придържал о неговия съвет и през 1513 г. се обявил за васал на султана / Селим I/, но като запазил вътрешната самостойност на Молдова. След неговата смърт престола заел незаконният син на Стефан, Петър. Той не искал да понася сюзеренството на султана и се опитал да сключи съюз с полския крал Сигизмунд /1526 г./ срещу турците, но моментът за това бил избран зле. Тъкмо тогава мощният султан Сюлейман II нанесъл голямото поражение на Унгария при Мохач и я завладял. Петър виждал, че идва ред и за Молдова, и потърсил да сключи съюз с Австрия и с Русия, но Сюлейман приготвил 150 000 войска срещу него, минал през цяла Молдова и се отправил за Сучава. Петър трябвало да бяга, напуснат от болярите, които му изменили. Сюлейман влязъл тържествено в Сучава, водейки със себе си, като “роб”, един внук на Стефан Велики, когото поставил за войвада /1538 г./. Молдова паднала под властта на султана. Тя и Влашко изгубили свободата си, но запазили все пак доста големи автономни права, заедно с правото на болярството да избира воеводите си и господарите, с одобрението на султана. Болярите, опрени на турска подкрепа, се възползвали и превърнали селяните почти в робско положение. Те били и пълни господари над воеводите, които качвали и сваляли по свой каприз. Така в продължение на 74 години /от 1519 – 1592/ били сменени 19 господари. От тях само двама умрели на трона си от естествена смърт. От другите седемнадесет един бил убит от своя заместник, тоя пък бил удавен, трети застрелян от болярите, четвърти бил пратен в манастир и убит после от турците, пети бил отровен от свой съветник. Останалите 12 били насилствено сваляни от турците. На Балканите, както и в Румъния и Унгария, турците били в първата половина на 16 век пълни господари. Тяхната империя стигнала най-голямата си мощ и се простряла по цяла предна Азия, в Египет и в Северна Африка.

Следва продължение…

НА СНИМКИТЕ: горе – Иван Василевич III

                               в средата – султан Селим I

                                долу – султан Сюлейман  II

Снимките са от Уикипедия.

Влашко и Молдова – продължение

Влашко и Молдова не могли да избегнат съдбата на Балканските държави. Върху тях отправили погледи трите им мощни съседи – Унгария, Полша и Турция. Те искали да създадат свои партии от знатните боляри и да наложат чрез тях влиянието си. Господарите, тоест князете, станали играчка в ръцете на тези партии, защото се стремяли, по силата на избирателните си права, всяка да настани свое оръдие на престола. Поради партийните борби, във Влашко пламнали големи размирици веднага след смъртта на Мирча (1418 г.). Той оставил петима синове – Влад, Михаил, Дан, Раду и Александър и те повели помежду си остри борби. В продължение само на 15 години станали около седем пъти промени на войводите или господарите, докато най-сетне, с помощта на Сигизмунд, удържал връх един от петте братя, познатият Влад ІІІ Дракул (1433 – 1449). Верен на своя сюзерен, който бил вече Владислав ІІІ, Влад взел участие във Варненския поход, откъдето на връщане арестувал отстъпващия с него Ян Хунияди, за да не му отмъсти за поражението. След това бил убит и Влад и короната минала последователно към двамата му братовчеди, Дан ІІІ и Влад ІV; последният от тях бил свален и убит от туркофилската партия. Престола заел тогава синът на Дракула, Влад V, наречен “побивач на кол”.

Влад V заемал престола на два пъти (от 1458 –1462 и от 1476 – 1477). Голямата му цел била да създаде единството и независимостта на нацията. За тази цел той прибягвал до всички средства, най-любимото  от които му било побиването на кол, откъдето идва и прозвището му “побивач на кол”. В самото Влашко той подхвърлил на жестоко преследване болярите, водачи на туркофилската партия и успял да прекрати партийните борби, и да създаде дисциплина у народа. Навън той сключил съюз с Унгария, създал си възможно най-добри отношения с владетелите на Трансилвания и помогнал на молдовския господар Стефан ІV да вземе престола. При тези отношения с християнските си съседи той имал смелостта да отхвърли кръвния данък на Турция – събирането на момчета (500 на година) за еничери. Мехмед ІІ посрещнал това като подигравка с неговата власт в момента на най-голямото й величие и решил да му отмъсти, но предпазливо. Той му пратил едно помпозно посолство с крайно приемливи предложения, но със скритата цел да го убие. Влад схванал намеренията на султана и със същата лукава цел устроил бляскава среща на посолството, като наредил разтоворът с него да стане в присъствието на висшите сановници. Преди да започне разговорът, Влад предложил на посланиците на султана да свалят чалмите си; те обяснили, че това им е в обичаите и че не могат да ги снемат по религиозни причини. Тогава Влад заповядал на предварително приготвените лица да ги заковат на главите им. Гордият Мехмед виждал, че плановете му към Влашко пропадат и затова пратил Хамза паша с 2000 войника да хване Влад. Влад преварил и набил всички на колове; за отличие Хамза бил набит на най-високия кол. След това минал Дунава със силна войска, опустошил България и избил над 20 000 турци. Тогава сам Мехмед нахлул във Влахия с 250 000 души. Говори се, че Влад от една страна се оттеглил в планината и потърсил подкрепа от унгарския крал Матей Корвин, а от  друга се вмъкнал през нощта в лагера на Мехмед, за да го убие, но промушил един паша. Това предизвикало смут и взаимоизтребление между самите турци. Но Влад в това време се укрил и после нападнал турците, като им нанесъл страшно поражение, без да може да използва победата си, защото от една страна брат му Рудолф, начело на турска войска, а от друга братовчед му Стефан ІV го нападнали. При това положение Влад писал на султана да сключат съюз против Унгария, но писмото му паднало в ръцете на Матей и той преварил, та го арестувал и го държал 12 години, докато да умре брат му Рудолф, който бил заел престола. Рудолф увеличил данъка към Турция от 10 000 на 12 000 дуката, продължил плащанията на кръвния данък и подчинил Влашко напълно на Турция. След неговата смърт Влад V заел наново престола, но го задържал само около година. Той бил нападнат от турски отряд начело с роднината му Лайот Басараба, убит после от Стефан ІV. Независимостта на Влашко с това била прекратена.

Следва продължение…

На снимките:

горе вляво – Паметник на унгарския крал Матей Корвин.

горе вдясно -  Влашкият крал Мирча Стари.

долу вляво – Влад – “побивачът на колове”.

долу вдясно – замъкът Нямц на молдовския княз Стефан ІV.

БОСНА – Продължение

Падането на Босна застрашило силно Унгария и Венеция. Те сключили  съюз за борба с Турция, която продължила 16 години (1463 – 1479). В настъпилата война взел участие и херцог Стипан със синовете си. Унгарският крал Матей нахлул в Босна,  заел Яйце и наградил сина на Стипан с няколко замъци в Босна.  Венеция заела и тя няколко места по брега и край устието на Нарента и назначила Владислав за генерален капитан на Босна. В това време херцог Стипан умрял (22. V. 1466), като оставил 70 000 златни дукати в Рагуза и определил на сина си Владко да заеме южната част от остатъка на  Босна, а на по-стария, Владислав, оставил земята на север от Нарента и титла “велик войвода на босненската държава”. Но братята продължавали да враждуват. Турците използвали това и нахлули в “земля херцогова” (откъдето й идва и името Х е р ц е г о в и н а, по турски Херсек) и стигнали чак до границата на Рагуза. През 1474 г. Мостар станал седалище на турски санджак-бей. Най-старият от братята, Владислав, намерил спасение в Унгария, Владко останал под закрилата на Венеция, а най-младият брат,  Стефан, приел мохамеданството и под име Ахмед Херцегович играл важна роля в Турция: станал зет на Мехмед ІІ, отличил се в походите в Египет и бил на четири пъти велик везир.

 

Следва продължение…

На снимките: горе вляво – унгарският крал Матей Корвин

                      в средата вдясно – надпис от 1094 ч. в Босна

                      долу вляво – султан Мехмед ІІ Завоевателя