Доктор Фауст – продължение 9

 

     Мефистофел извадил запушалката и от дупката на масата бликнала струя вино.

     – Е, как е винцето? – попитал той студента.

     – Божествено!

     – Аз не бих избрал тази дума, но съгласете се, че ви угодих.

     – За мен рейнско! За мен шампанско! – зашумели студентите. – Това се казва фокус! Не е като да извадят гълъб от шапката.

     Измъкнали запушалките и всеки започнал да пие от това вино, което искал.

     – Виното е хубаво, но обядът не струва – измърморил един от студентите.

     Мефистофел почукал с ножа по масата и всички чаши и гърнета започнали да танцуват, да се въртят и да подскачат върху нея.

     Влязъл тъмнолик слуга с извънредно дълги като на жерав крака.

     – Какimages 1во ще заповядате, господарю?

     – Изтичай, Дългокраки, и донеси тук от ония гозби, които готвачите бяха приготвили за Залцбургския епископ. Спомням си, че миналия път обядвах при него с голямо удоволствие.

     Не минала и минута и изведнъж засвирили невидими цигулки, арфи, тръби, звъннали тимпани.

     – Първо ястие! – обявил Дългокракия.

     Слуги с най-странен вид внесли в кръчмата сребърни блюда, покрити с капаци.

     – Ама че слуги имат тези господа – няма какво да се каже, красавци! – учудил си някой. – Ето онзи там има шест ръце.

     – Охо, ти, приятелю, виждаш тройно. Май виното те е ударило в главата – усмихнал се Мефистофел.

     – Славно си похапнах: и печен фазан опитах, и пастет, и пъстърва… Сега какво още? – ударил се в челото един от пируващите. – Бих похапнал и прясно грозде! Фокуснико, покажи още веднъж изкуството си.

     – Речено – сторено. – Мефистофел произнесъл заклинанието: – Парлико – парлоке!

     Изведнъж пред всеки от пируващите от дупка в стената израснала лоза с прекрасен зрял грозд.

     На всички им потекли слюнките.

     Всеки допрял острието на ножа си до дръжката на ароматния грозд. Аха да я среже.

     – Стойте, гроздето не е съвсем узряло! – викнал Мефистофел. – Почакайте малко да не ви стане скомина.

     И тогава студентите сякаш се събудили от сън. Не гроздове искали те да отрежат, а собствените си носове… Ама че ги е излъгал чародеят!

     – Да се провалиш дано! – казал един от студентите на Мефистофел.

     – Намерил с какво да ме плаши – спокойно отговорил Мефистофел.

     – Палячо, бъбрив шут! Да ги набием и двамата!

     Кой хванал ръжен, кой цепеница, кой замахнал с тежък стол.

     – Охо, какво са се разгорещили! Ще трябва да офейкваме от тук.

     Мефистофел яхнал една бъчва с вино, сложил пред себе си Фауст и викнал:

     – Хайде, дебелано, обръщай се, тръгвай по-бързо!

     Тежката бъчва се откъснала от мястото си, разпръсквайки побойниците на всички страни, и излетяла през вратата.

     Студентите още дълго шумели. Да не би да им се е присънило? Сребърните блюда били изчезнали, но масата наистина била надупчена!

     А в това време Фауст летял натъжен на своя вран кон.

     – Каква лоша и глупава шега! Ти ми развали срещата с младостта, демоне. Някога аз също учех тук, в Лайпцигския университет, и мислех, че поне за един час ще стана отново весел и безгрижен в тесен студентски кръг, че ще си спомня старите трапезни песни.

     – Е, стига, докторе! Намерихте за какво да тъгувате! Пред вас са още толкова много радости. Поддаде се на измамата тази пияна дружина, тези кресльовци… Спрях ги единствено от уважение към вас. Хубава щеше да бъде реколтата от грозде!

     И Мефистофел се разсмял така, че конят му се изправил на задните си крака.

 

Следва продължение…

                   

ДОКТОР ФАУСТ– продължение 8

        Фауст изтичал надолу по витата стълба, като прескачал по две-три стъпала.

        – Охо! Каква бързина! Вие, докторе, изглежда сте забравили, че съм куц. По-внимателно!

        Фауст разтворил вратата на своя кабинет и замръзнал на прага. Сега, след полета по волните простори, той му изглеждал като тъмна дупка.

thCAIVRNRJ        – Как съм могъл да живея толкова години в този каменен чувал, когато на света има градове и планини, реки, гори и поля! И хора! Не току-тъй великият Парацелз е казал: “Книгата на природата трябва да се премине с крака. Всяка страна – страница.” Твърде дълго се крих от хората в своята каменна кула. Сега искам да отида при тях, да говоря с тях, да узная техните радости и беди! О, ако не бях толкова стар!

        – Я погледнете тук! – и Мефистофел поставил пред Фауст огледало.

        Фауст погледнал и не можал да се познае. Очите му светели с младежки огън, бръчките му се били изгладили, устните му сякаш се били налели със сок, брадата му била станала черна и гъста.

        – Значи, вие искате да напуснете своя уединен кабинет, доктор Фауст, и да тръгнете да странствате по света? Нали? Познах ли? Тогава да не се бавим. Вързопи, куфари, сандъци – каква скука! Мразя приготовленията за път. Ето всичко, което ви е нужно.

        Мефистофел свалил плаща си, свил го, после го разгърнал и изтърсил на пода ботуши с шпори, пътен костюм от испанско кадифе, ръкавици, шпага…

        – Навън ни чакат врани коне. Те ни носеха по небето в образа на крилати дракони. Ще си измием ръцете тук, а ще ги избършем в град Лайпциг*.

        – Отлично! Там, в Ауербаховата винарска изба, славно съм пирувал с веселите студенти в дните на моята младост… Или по-точно, в дните на моята първа младост. Да препуснем към Лайпциг!

        Фауст облякъл новите дрехи и излязъл от кабинета. Сторило му се, че отместил капака на ковчег.

 

                                                                  * * *

 

        Два врани коня риели земята с копита и гледали косо с огнени очи. Фауст леко скочил на седлото и конят тозчас тръгнал. В ушите на доктор Фауст засвирил вятър. Неочаквано под копитата на коня се мернало позлатеното петле на върха на една камбанария. Конят се носел във въздуха! До него с викове и подсвирквания летял Мефистофел.

        Изведнъж копитата зачаткали по камъни. Конете спрели и Фауст видял пред себе си вход на кръчма. Същата позната фирма като преди половин век, само че малко подновена. Същите изтъркани каменни стъпала. От кръчмата също както и по-рано се чувал нестроен хор от гласове. Там си деряла гърлата весела студентска компания.

        Фауст се спуснал долу по каменните стъпала и блъснал вратата. Като видели двамата непознати, студентите млъкнали.

        – Що за птици са тия? – тихо казал един от пируващите на другаря си. – Май са важни господа. Я как нагло гледа този дългият. От къде идвате? – попитал той Мефистофел.

        – Ами отбих се пътем за малко в Лайпциг да си почина и да си намокря гърлото. Взех и приятеля си с мен.

        – А, значи сте пътешественик?

        – Ох, не ме питайте! Непрекъснато тичам нагоре-надолу, все съм на път. Тъкмо седна вкъщи да се сгрея до кипящото котле на топло и уютно и хайде пок тръгвай! Кралят си спомнил за мен, на епископа му домъчняло за мен, или някакъв рейтар** там с пияни очи ме споменал… На всички трябвам, всички мен викат.

        – Виж го този как се хвали! Самохвалко! Фанфарон! – започнали да си thшушукат студентите.

        Кръчмарят с поклон се приближил до новите гости:

        – Ще искате ли вино, господа?

        – Да пием този киселаш! Пфу! Скулите ми се схващат, като погледна само каква мътилка наливаш. Не, аз черпя всички с вино от моята собствена изба. Я ми донеси един свредел и дървени запушалки, ама повечко.

        – Свредел ли? Този е шегаджия – зашумели студентите. – А къде са бутилките, къде са бъчвите?

        – Че защо ни са? – пред всеки от пируващите Мефистофел пробил със свредела дупка в масата и запушил всички дупки с дървени запушалки. – Готово! Казвайте, господа, кой какво вино иска да опита?

        Какво, по избор ли? Толкова ли е богата избата ви?

        – Най-богатата в света. Мога да ви предложа рейнско вино, френско, испанско, унгарско, италианско. Кой иска да опита благородната малвазия? Не желаете ли ервайн, вино за познавачи?

        – За мен малвазия – извикал един студент.

        – Дай чашата!

_______________________

* Лайпциг университетски град в Германия. През 1530 г. някой си Хенрих Щромер построил в Лайпциг къща и винарска изба, които нарекъл с името на своето родно градче – Ауербах. Ауербаховата винарска изба се е запазила до наше време. Тя е украсена с картини и скулптури, които изобразяват Фауст и Мефистофел. Според преданието, Фауст веднъж излетял от тази изба, яздейки бъчва вино.

**Рейтар наемен войник, кавалерист.

 

Следва продължение 9…

Доктор Фауст – продължение

  Доктор Фауст - гравюра от Рембранд      Колко книги! Полици с книги от пода до тавана. Някои от тях  приковани към рафтовете с железни вериги. Свитъци пергаменти по масата и пода.

        Фауст се отпуснал в креслото и зиморничаво потрил набръчканите си ръце. Той бил облечен с мантия, подплатена с лисича кожа и топла шапчица. Пролет е, а му е студено! На осемдесет и шест години кръвта вече не топли.

        – Кръвта ми е студена като на гущер – усмихнал се тъжно Фауст, – а огънят в душата ми гасне. Това също е едно от необяснимите чудеса на природата.

        Гущер! Щом произнесъл тези думи и си спомнил за саламандъра – духа на огъня.*астролабия

        Фауст се обърнал към огнището, където на веригата висял  железен обръч. В него била поставена голяма глинена тигла, а долу под тиглата била струпана купчина дърва.

        Той начертал във въздуха магическия знак и високо произнесъл заклинанието. Призовал духа на огъня. В същия миг дъбовите дървета в огнището сами пламнали. От пламъка се появил и весело затанцувал малък пъргав саламандър. Но той не бил студен – в стаята веднага станало горещо.

 220px-SpottedSalamander        – Саламандре, приятелю мой – казал Фауст. – От всички духове на стихиите на природата най-много обичам теб. Ти си ми близък. Водните духове – ундините – са студени и равнодушни. Силфидите – духовете на въздуха, са хвърчащи и непостоянни. Духът на земята е твърде могъщ и страшен: неговият вид, неговият страшен глас ме плашат. А с теб охотно деля своята самота. Това е бедата ми, чуваш ли, саламандре?! Аз жадувам висшето познание толкова силно, колкото и в младостта си, но не съм го достигнал, а силите ми си отиват…

*Саламандър вид гущер. Съществувало поверие, че той уж не изгарял в огъня и затова започнали да го наричат дух на огъня. Според средновековните представи, всички явления във физическия свят са свързани с дейността на така наречените стихийни духове: духове на огъня – саламандри, духове на земята – гномове, духове на водата – ундини и на въздуха – силфиди.

На снимките: горе вляво– доктор Фауст,   гравюра от Рембранд.

                       в средата вдясно- астролабия

                       долу вляво- саламандър

Следва продължение…