Мефистофел извадил запушалката и от дупката на масата бликнала струя вино.
– Е, как е винцето? – попитал той студента.
– Божествено!
– Аз не бих избрал тази дума, но съгласете се, че ви угодих.
– За мен рейнско! За мен шампанско! – зашумели студентите. – Това се казва фокус! Не е като да извадят гълъб от шапката.
Измъкнали запушалките и всеки започнал да пие от това вино, което искал.
– Виното е хубаво, но обядът не струва – измърморил един от студентите.
Мефистофел почукал с ножа по масата и всички чаши и гърнета започнали да танцуват, да се въртят и да подскачат върху нея.
Влязъл тъмнолик слуга с извънредно дълги като на жерав крака.
– Какво ще заповядате, господарю?
– Изтичай, Дългокраки, и донеси тук от ония гозби, които готвачите бяха приготвили за Залцбургския епископ. Спомням си, че миналия път обядвах при него с голямо удоволствие.
Не минала и минута и изведнъж засвирили невидими цигулки, арфи, тръби, звъннали тимпани.
– Първо ястие! – обявил Дългокракия.
Слуги с най-странен вид внесли в кръчмата сребърни блюда, покрити с капаци.
– Ама че слуги имат тези господа – няма какво да се каже, красавци! – учудил си някой. – Ето онзи там има шест ръце.
– Охо, ти, приятелю, виждаш тройно. Май виното те е ударило в главата – усмихнал се Мефистофел.
– Славно си похапнах: и печен фазан опитах, и пастет, и пъстърва… Сега какво още? – ударил се в челото един от пируващите. – Бих похапнал и прясно грозде! Фокуснико, покажи още веднъж изкуството си.
– Речено – сторено. – Мефистофел произнесъл заклинанието: – Парлико – парлоке!
Изведнъж пред всеки от пируващите от дупка в стената израснала лоза с прекрасен зрял грозд.
На всички им потекли слюнките.
Всеки допрял острието на ножа си до дръжката на ароматния грозд. Аха да я среже.
– Стойте, гроздето не е съвсем узряло! – викнал Мефистофел. – Почакайте малко да не ви стане скомина.
И тогава студентите сякаш се събудили от сън. Не гроздове искали те да отрежат, а собствените си носове… Ама че ги е излъгал чародеят!
– Да се провалиш дано! – казал един от студентите на Мефистофел.
– Намерил с какво да ме плаши – спокойно отговорил Мефистофел.
– Палячо, бъбрив шут! Да ги набием и двамата!
Кой хванал ръжен, кой цепеница, кой замахнал с тежък стол.
– Охо, какво са се разгорещили! Ще трябва да офейкваме от тук.
Мефистофел яхнал една бъчва с вино, сложил пред себе си Фауст и викнал:
– Хайде, дебелано, обръщай се, тръгвай по-бързо!
Тежката бъчва се откъснала от мястото си, разпръсквайки побойниците на всички страни, и излетяла през вратата.
Студентите още дълго шумели. Да не би да им се е присънило? Сребърните блюда били изчезнали, но масата наистина била надупчена!
А в това време Фауст летял натъжен на своя вран кон.
– Каква лоша и глупава шега! Ти ми развали срещата с младостта, демоне. Някога аз също учех тук, в Лайпцигския университет, и мислех, че поне за един час ще стана отново весел и безгрижен в тесен студентски кръг, че ще си спомня старите трапезни песни.
– Е, стига, докторе! Намерихте за какво да тъгувате! Пред вас са още толкова много радости. Поддаде се на измамата тази пияна дружина, тези кресльовци… Спрях ги единствено от уважение към вас. Хубава щеше да бъде реколтата от грозде!
И Мефистофел се разсмял така, че конят му се изправил на задните си крака.
Следва продължение…