БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ–2.Въстания в западна България (1830-1860) – продължение

 

През 1836 г.  избухва Пиротското въстание против грабежите на аянина Махмуд Капуджи баши и гръцкия владика Йероним. Въстанието обхваща: Пиротско, Нишко, Трънско, Височко, Знеполско и пр. Водител на заговорниците е хаджи Нешо. Още в първия ден на въстанието се явяват 8000 въоръжени дейци, които се държат много храбро и създават страх на турските бейове. Турция изпраща комисар от Битоля, и както в Берковско – само когато аянина и владиката биват сменени, тогава се разотиват въстаниците по домовете.

През 1837 г., само две години след героичната борба на берковчани, се разгаря второ Берковско въстание – Върбиновото въстание. След първото Берковско въстание и изгонването на аянина х. Шериф Мехмед, положението на българите не само не се подобрява, но се влошило още повече. На мястото му бива назначен друг бей, чиито синове с банда от делибашии безчинстват и потискат населението.

Виждайки, че няма закрила от никъде, населението въстава отново – 14 ноември – Коледни заговезни със съгласието на Сърбия, която пак обещала помощ. Този път въстанието имало много по-големи размери. Още в първия ден се явяват 18-20000 въстаници, които се укрепяват по балканските проходи и сръбската граница. Водители на въстанието са: Върбан Панов, Калчо Андреев от с. Белимел, Митю поп Андреев (писаря на първото – Манчовото въстание) и Кръстю Нешин от с. Копиловци. Най-активно участие вземат пак легендарните села: Чипровци, Превала, Белимел, Железна, Митровци, Влашко село, Копиловци, Главановци, Дива Слатина, Дълги дял, Горна Лука, Челюстница, Ковачица, Равна, Помеждин, Еловица и пр. Сърбия отново изменя на въстаналия край и не само войска, но и оръжие не праща. Турците водят пак преговори. Една част от въстаниците приемат да се върнат след обещанията, а по-голямата част се сражават дълго време по Балкана и постепенно отстъпват в Сърбия. Много от тези, които се завърнали по селата биват след това изловени, затворени и избити. Водителят на въстанието Върбан Панов се завръща тайно в родния си край, но бива предаден от негови роднини и обесен.

През 1838 г., две години след първото въстание в Пиротско, пламва второ Пиротско въстание.

И в Пиротско след изгонването на аянина Мехмед Капуджи баши и гръцкия владика Йероним положението не се подобрило, а още повече се влошава. Данъците биват много по-увеличени, ангарията на населението също; свирепствията и безчинствата на новия аянин били без край. Оплакванията на българите не се взимали под внимание от никого. Спасение населението виждало само във въстанието: или да умрат да не теглят, или да се освободят и отърват от турците. Водителите на въстанието са: дядо Божил с двамата си сина, Цоло баш княз, чорбаджи Константин, Куюмджи Недялко, Терзи Недялко и др. Главен организатор на въстанието е някой си Милое.

Въстават над 300 села и градове. Пирот бива заобиколен от 20000 въстаници и превзет. Били подпомогнати и от един сръбски капитан с негови хора, както било обещано, но сръбският крал Милош не искал да си разваля приятелството със Султана, арестува сръбския капитан и не дава помощта на българите. Въстаниците и без сръбска помощ решават да продължат борбата. Турците, посъветвани от Сърбия, направили големи отстъпки на българите (сами да си избират старейшини, да се намали ангарията, да си събират данъците, да си уреждат споровете, всеки чиновник да си има печат, понеже един данък са плащали по няколко пъти, тъй като чиновниците лъжели, че не бил платен и пр.). Населението се разотива по домовете; главните водители на въстанието биват предвидливи и избягват в Сърбия, но сърбите ги предават на турците. Над 5000 души биват затворени да гният из турските тъмници.

Тази анархия в Турция, насилията и грабежите, некадърността на централната власт да се справи с положението и станалите въстания и кръвопролития предизвикват така наречените турски реформи.

Западноевропейските велики сили: Англия, Франция, Германия, които са познавали, по-добре от всички, зверствата и тиранията в Турция, вместо да се погрижат за освобождението на България, желаят да спасят Турската империя, за да я имат винаги за съюзница и я поставят срещу Русия. Виждайки, че Турция при това положение се разкапва, те решават да я реформират, за да я спасят. По съвета и предложенията на западноевропейските сили през 1839 г. султан Абдул Меджит издава много шумния на времето ферман “Хати-шериф” от Гюлхане. С този ферман се провъзгласява, но само на книга, не и в действителност, равноправие между християни и мохамедани в Турция. Според него, всички поданици са равни пред законите, осигурява се живота, честта и имуществото на всички; предвижда се да се вземат войници от всички народности в държавата, правят се данъчни реформи и пр.

На следната 1840 година султан Абдул Меджит издава “Танзимат”, с който се прокарват и административно-полицейски промени. Основават се така наречените вилаети (окръзи) и във всеки от тях по един менджилис (съвет), в който като съветници без глас трябва да влязат представители и от раята.

Всички тия реформи, както споменахме, остават на книга. Владеещата турска класа, живяла векове на гърба на българите, не могла да се помири нито за момент с това положение – поробената рая да бъде равна на нея и продължава не само със старите, но и с нови начини да потиска и изсмуква населението. Положението на българите не се подобрява нито с косъм. Турците си остават пак пълни господари, а раята напълно безправна.

Доброто начинание с данъчната реформа бива напълно извратено. Вместо старите турски феодали – така наречените спахии и султани – при които българите бяха заробени и закрепостени, и които спахии сами определяха данъка и разполагаха както си искат с честта и имота на българина, за сметка на това, гдето даваха във време на война известно число войници, сега данъците бяха определени и ги събираха чиновници. Но на тия чиновници не се плащало добре и навреме, биват им дадени големи права и всред тях се развива рушветчийството, подкупите, злоупотребленията и насилията.

Колкото до параграфа, с който се предвижда да се събират войници от всички народности, самото турско правителство се отказва да го приложи, понеже се страхувало да даде оръжие в ръцете на българите. Що се отнася до вилаетските менджлиси (съвети) с участието на българите в тях, те се превръщат в противобългарски органи. В тия вилаетски съвети турците приемат най-консервативните и реакционни елементи от обществото – българските чорбаджии, които стават послушни оръдия на турците и в дружба с тях, ограбват труда и потта на българина. Вместо по-светли дни, за българина настават още по-черни години.

Вярна картина от тая епоха, която покъртва сърцето на читателя, за безправието и робското положение на българите ни дава френският пътешественик Бланки в своята книга “Voyage en Bulgarie en lanee 1841”. Към края на 1841 г.Бланки посещава България, като минава през Видин, Ниш, Пирот, София, Пазарджик, Пловдив, Хасково за Цариград. Бланки вижда как българите бягат сгушени да се крият от гавазите, които го придружават; как гавазите влизат насила в българските къщи и се разпореждат там като пълни господари; как турците впрягат 10 души българи в собствената кола на Бланки, за да я изтеглят през баира; как самите турци му възразяват: “Ба, че не са ли те създадени за това?”; как турското правосъдие не обръща никакво внимание на българските оплаквания; как турски банди бродят по пътищата и нападат минаващите; как Хати-шерифа и Танзимата не се спазват никак от турците и в заключение на книгата си Бланки казва: “Европа, която с право показва такъв жив интерес към негрите, не знае, че на прага на нейното жилище или по-добре в нейната пазва, живеят повече от 7 милиона същества християни като нас, които в качеството на такива, са третирани като кучета от едно правителство, при което всички християнски държави имат свои представители. Европа никак не знае, че в тоя час няма в Турция ни една жена християнка, чиято чест да не е на разположение на първия мюсюлманин, комуто би имала нещастието да хареса! Европа не знае, че турците влизат, когато и както им скимне, в къщата на един християнин и взимат оттам каквото им допадне; че всяко оплакване е по-опасно от съпротивление; и че най-незначителните гаранции, на които би се радвал последният, в която и да било от назад останалите държави, ще бъде истинско благополучие за жителите на България. Аз не казах още всичко и сигурно далеч съм от това да съм видял всичко. Би трябвало да означа селяните, нанизани на синджири, за да влачат моята кола, да опиша шествието на роби и робини до Цариград, би трябвало най-после да допълня тия потресаващи картини. Нека Турската империя бъде запазена, ако това е необходимо за мира в Европа; ала нека се реформира нейната администрация от край до край за чест на нас – християнските и цивилизовани народи. Управлението, на което са подчинени българите, е една обида за човешкото естество, то е един вечен позор за европейските правителства, както беше позор пиратството в Алжир преди нашето завоевание. Една само дума би стигнала, за да се тури край на тоя скандал: но кога Европа ще я каже? Толкова коалиции са били правени досега в името на политически интереси; няма ли още една в името на човечеството?”

Така пише Бланки за тиранията на турците през 1841 г.

 

Следва продължение…

Advertisements

Дете на Афродита

През далечната 1968 година, когато бях тийнейджърка, във Франция беше създадена гръцката рок-група Aphrodite’s child. Групата се състоеше от трима гръцки студенти в Париж, отказали да се върнат в родината си, тъй като през 1967 година чрез военен преврат управлението на Гърция беше завзето от фашистката хунта на т.нар. “черни полковници”. Групата се състоеше от: Вангелис Папатанасиу – композитор и клавишни инструменти; Демис Русос – вокал и бас китара и Лукас Сидерас – барабани.

Истинската слава и признание групата получи след появата на албума в стил “прогресивен рок” – “666” (“Откровението на Йоан”), 1972 г. Работата по албума бе започната през 1970 г., като основен композитор е Вангелис Папатанасиу. Но студийните записи заемали твърде много време и Вангелис престана да участва в концертите на групата. Демис Русос започна своя солова кариера, а Лукас Сидерас се зае с преподавателска дейност на антична литература в Сорбоната.

Групата просъществува много кратко – само няколко години от 1968 г. до 1972 г., след което се разпадна. Соловата кариера на Демис Русос беше много успешна. Вангелис Папатанасиу, съкратил името и фамилията си само до Вангелис, започна да работи в жанра електронна музика. За музиката си към английския филм “Огнените колесници” получи наградата “Оскар” в номинациите за “Най-добър оригинален саундтрак.”

Съвсем наскоро дойде скръбната новина, че Демис Русос е завършил земния си път. В тази връзка искам да ви предложа да чуете песни от няколко албума на групата. Надявам се, че ще ви харесат. Дано Бог даде на Демис Русос да почива в мир и да упокои вечно търсещият му дух. Поклон пред таланта му.

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Време на католическите мисионери – ХVІІ век – продължение 1

Когато Търновският край въстава, българите от Западна България не въстават, а чакат по-сгоден момент. Такъв не закъснял да дойде. Превземането на Белград и Ниш от австрийците в 1688 г. дава сигнал за въстание. Начело на движението в Чипровци, оттам и на цяла Западна България, след смъртта на Петър Парчевич, застава неговият родственик Георги Пеячевич, с Богдан Маринович, Княжнич и др. Чипровец в онова време, благодарение на рударството, се издига като богат и културен център в България. Броял 1000 къщи с около 5000 жители. В околността му се добивало злато, сребро, олово и желязо. Какъв културен и стопански живот е кипял в този край се вижда от обстоятелството, че в градеца имало 12 пещи за топене на желязо, 60 воденици, 50 свещеници и пр. Когато австрийските войски наближават Българска Морава, българите се присъединяват към австрийските войски, като се надяват, че Австрия и Русия ще помогнат за освобождението на България. Георги Пеячевич и Богдан Маринович с отделни дружини освобождават Моравско и се присъединяват към австрийските войски, а когато последните минали Морава и наближили Пирот, цяла Западна България, с център Чипровец, въстава. Въстанието обхваща главно Западна България, след това Ниш, Пирот, Скопие, Тетово, Криворечна паланка, Щип, цяла Северна Македония, София, Пловдив и пр. Център на въстанието остава Чипровец със селата Железна, Копиловец, Бистрилица, Белимел и пр. Турците били разбити навсякъде. Главните сили на въстаниците се разполагат на лагер при Тутловица (Фердинанд, а днешното име е Монтана). Водителите, мислейки, че наблизо няма турски войски, разпускат въстаниците по селата за храна. Обаче, турците, изплашени от бързия успех на въстанието, докарват многохилядни войски от Азия, Африка и Крим, начело с Великия везир Мустафа Кюпрюлю. От Крим идва кримският хан Селим Герай с 30 000 татари, а от Видинско – разбитите от австрийците и българите пълчища на граф Телеки, маджарин на турска служба, и Кара Мустафа от Видин. Разпуснатите български войски биват изненадани и главните сили на въстаниците сразени. Останалите части отстъпват към Чипровския балкан и постепенно със сражения били изтласкани към австрийските войски. Въстанието било най-кърваво потушено. Чипровец бил сринат из основи. Целият край бил ограбен и опожарен. Великият везир Мустафа Кюпрюлю издал заповед: „гдето се намери чипровчанин, да се убива“. Десетки не, а стотици хиляди българи, за да спасят живота си, се оттеглят на запад към австрийските войски и после се заселват в Седмиградско, Трансилвания и Банат. Там се преселват и умират и водителите на въстанието Пеячевич, Маринович и Княжнич. Движението в Северна Македония трае по-дълго време. Изтласканите въстаници от Северозападна България, с българите от Македония и предни австрийски части успяват да завземат Пиротско до Драгоман и Скопие, освобождават Куманово, Кочани, Егри-дере, Крива паланка, Кратово и др. Кочани бил провъзгласен за столица на Македония и за Кочански крал бил провъзгласен генерал Пиколомини. В това време френският крал Людовик ХІV (1661-1715) завижда на австрийското разширение на Балканите, понеже Австрия управлявала завзетите земи като свои и обявява на Австрия война. Австрийският император Леополд І изтегля голяма част от войските си от Балканите за Рейн и турците, възползвани от това, постепенно изтласкват австрийци и българи и завземат отново град след град. Ведно с австрийските войски се отдръпват и изселват в Австрия, Влашко и Русия хиляди български семейства. В Пловдив и Пазарджик действал в 1689 г. Страхил войвода с 2000 въстаници и 200 конници. През 1690 г. той със своите въстаници освобождава град Кюстендил. Силистра, Русе, Никопол и др. – изобщо Източна България, въпреки уверенията и голямата подготовка, не се надига. Това се дължи на това, че Турция, след въстанието в Търновско, взема предпазни мерки в този край и друго, че българите от Източна България, по-близко до Русия, чакали настъпването на руските войски, както било обещано, та тогава да въстанат. Русия обещала, но не могла да прати помощ, понеже кримските татари я нападнали. Чипровското въстание бива потушено, но то добило такава известност навсякъде, че дало повод на Цариградския патриарх Дионисий да изпрати своя архимандрид Исайя с писмо до руския цар, комуто заявил, че до 300 000 българи и сърби били готови да въстанат против Турция, стига Русия да й обявяла война. И наистина, борбите на българите не стихват. Духът на чипровци живее у младите поколения. Когато през 1699 г. Петър Велики отнема Азов от татарите, в неговите войски се сражават и български отряди. На преговорите на Австрия и Русия с Турция (Карловацкият мир, 1699) за българите не се поменавало нито дума. Въпреки това, българите не се отчаяли, а решават сами да поведат борбата. Не зарасли още раните от въстанието в 1686 г., не прежалили още хилядите жертви, не засъхнали сълзите по очите на майки, сираци, вдовици, не смъкнали още черните флагове и забрадки от турските кланета през 1686 г. Търновският край се надига отново и повежда още по-величава борба. Всичко пак закипява. На 10 април 1700 година в Търново бива свикано общо събрание на водителите и било решено на 25 април да се вдигне въстанието, без да чакат помощ от никого. За предводител бил избран смелият Стоян войвода, син на българката-патриотка, вдовицата Мара. На 5 април 1700 г., наистина, в Търново избухва така нареченото Марино въстание. Тази българска вдовица на име Мара, окуражена от поражението на турците от австрийци и руси и от започналата Руско-турска война (1698-99), застава начело на въстание и ведно със своя син Стоян (известният в народните ни песни Стоян войвода), войводата Мирчо Гайтанджията и свещениците от Лясковския манастир – игуменът Софроний и отец Йероним, успяват за няколко години да организират народа и на 25 април повдигат въстание. Още от първия ден въстаниците завладяват селищата между Търново, Габрово и Балкана. Мирчо войвода се присъединява с 1500 души въстаници. Изпратеният от Търново арапин Изедин бей да потуши въстанието бива разбит. Въстаниците разбиват турските войски и по другите места и когато се събират голямо число, те потеглят към Търново да превземат гарнизона и складовете с оръжие, за да се въоръжат по-добре. В това време балканските постове съобщават, че от Южна България настъпва силна турска армия под началството на Кърджи Омер паша, и въстаниците се връщат да бранят Шипченския проход. Те задържат дълго време турската войска, но бойните им припаси скоро се привършват и те биват разбити. Народът е възпял подвизите на тия герои начело със Стоян и Мирчо войводи в чудно хубави народни песни, които се пеят и до днес; а дядо Славейков, използвайки спомените и легендите из Търновско за Мара войводка и за други жени хайдутки в този край, възвеличава техните подвизи в героичната си поема „Бойка войвода“. Следва: Период на народното хайдутство и Паисий – въстания, походи, борби.

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ…Първи опити за освобождение – продължение

 

Заговорът в Търново 1393 г. Походът на Стефан Елеазар 1402 г. Въстанието на Шишмановци 1405 г. Въстанията на богомилите 1413 г. Тимошкото въстание 1413 г. Българите и междуособиците между наследниците на Баязид 1413-21 г. Фружин минава отново Дунава 1426 г. Френският рицар Бертрандон за българите 1432 г. Първият поход на Владислав ІІІ Варненски 1443 г. Вторият поход на Владислав 1444 г. Георги Кастриот и освобождението на Западна Македония 1443-1467 г. Полякът Филип Буонакорски за българите 1460 г.

  “Нека никой не мисли, че свободата се добива без кръв и без скъпоценни жертви”.

                                                              Г. С. Раковски

 

Още през 1393 г. – същата година, когато Търновска България пада под турско иго, българските първенци от този край замислят широк заговор за превземане на турския гарнизон в Търново и възстановяване на Търновското царство. По това време Видинска България още съществува. Тя бива завладяна в 1396 г., а старопланинските крепости Ловеч, Враца, Троян, здраво укрепени, още цели 70 години са били владяни от българите и падат последни на Балканския полуостров – няколко години след падането на Цариград 1453 г.

Заговорът става със знанието и съдействието на търновския патриарх Евтимий.

Турските власти забелязват това раздвижване в Търновско и решават да смажат още в зародиш заговора. Под предлог, че ще дадат някои съвети и нареждания за живота и поминъка на българското население, те свикват всички български първенци от града и околността на събор в Търново. Българите и не подозирали, че турците им кроят примка, за да унищожат цвета на народа ни, и се събират в Търново. Подобно на Вартоломеевата нощ във Франция турците успяват да избият първенците и по-будните хора в Търновския край и народът бива обезглавен – оставен без духовни водачи. Малцина писатели и общественици, като Григорий Цамблак, Киприян, Константин Костенечки и др. успяват да избягат в чужбина.

Въпреки това, българите не се отчайват. Гръцкият историк Спиро Теотокис съобщава, че в 1402 г. българският воевода Стефан Елеазар застава начело на един полк българска войска и в съюз с монголския владетел Тамерлан разбива турците при Ангора, след което поражение турският султан Баязид от скръб за азиатската част на Турция, завладяна от монголите, умира.

В 1405 г. избухва въстанието на Шишмановци. То е едно от най-първите въстания на българите за смъкване на робството след несполучливия опит на патриарх Евтимий. Обхваща Пиротско и Тимошко. Причините за въстанието са следните: След смъртта на султан Баязид (син на първия султан завоевател Мурад І) между синовете му Селюиман, Мохамед и Муса (наречен заради зверствата му Кеседжия), избухват взаимни борби, кой да владее бащиния престол. Българските земи минавали ту в ръцете на единия, ту на друтия и били подложени на грабежи и пожари. Започнало силно брожение против турската власт. Начело на това движение застават избягалите в Маджарско (Унгария) братовчеди Шишмановци: Владислав, известен под името Фружин – син на Иван Шишман и Константин, син на Срацимир. (Владислав първо избягва във Видин, а после заедно с Константин минават в Маджарско).

Те влезли във връзка с Търново и други български градове за общо въстание, но както отбелязахме, там въстанието бива разкрито преждевременно и потушено. Най-големи приготовления били направени в Западно-българските покрайнини. Въстанието избухва в 1405 г. и обхваща цялата Тимошка област, но въстаниците нямали достатъчно оръжие и биват разбити от сина на Баязид Селюиман. Константин избягва в Белград, където умира в 1422 г., а Фружин с много българи се преселва в Трансилвания (първото преселване на българите в Унгария), където заема видна служба във войската на Сигизмунд и води бой с турците още няколко пъти, като доживява до дълбока старост. Умира в 1460 г. За участието му в боевете против турците му биват дадени от маджарския крал много земи и грамота със следното съдържание: “Тая земя се подарява  Ф р у ж и н у   с и н у   б и в ш а г о   ц а р я  б  ъ л г а р с к а ю   Ш и ш м а н а  за оказаната му храброст в благополучните и злополучни войни на маджарите против турците и другите неприятели на царството”.

През 1413 г. избухват така наречените богомилски въстания, начело с Бедредин – знаменит учен, философ и съдия на времето. Въстанието обхваща всички български земи между Балкана, Бяло море, Вардар и Марица. То продължило няколко години и турските войски биват бити по части навсякъде. Турците организират в Азия грамадна армия и потеглят към България, като си послужват с ловка маневра. Те дали да се разбере, че ще нападат уж откъм Одрин по Марица, където изпращат незначителни части, а с главните си сили минават по Беломорска Тракия, явяват се в тил на въстаниците и в главните боеве при Серес разбиват българите и после унищожават поотделно всичките им части. По този начин въстанието бива потушено. Водителите на въстанието биват изловени и избесени.

Същата 1413 г., десет години след първото Тимошко въстание, в Тимошко и Моравско се разгаря отново борба с център крепостта Свърлич, но и това въстание бива потушено.

Следва продължение…

 

Турция в най-голямата си мощ

Устремът към завоевания и разширение продължават и при наследникците на Мехмед ІІ. Синът му  Б а я з и д  І І /1481-1512/ в това отношение допринесъл най-малко. Той бил склонен повече към поезия и изкуства и добил прякор мъдрец, философ. При това той трябвало да се разправя с брат си Джем, който претендирал за престола и тръгнал от Мала Азия за Цариград да го заеме. Баязид успял да го разбие при Ени Шехир. Джем след това проскитал много, докато стигнал в Рим, където бил приет тържествено от папа Инокентий VІІІ, но после бил отровен, навярно от папа Александър VІ, в съгласие с Баязид. Борбата на двамата братя създала безпокойство из цялата държава. То било съпроводено от няколкогодишни войни в Азия с местни паши и с египетските мамелюци.

Поради безпокойствата и разоренията от тези войни недоволното селско население в Мала Азия се раздвижило и се увличало от проповедите на един дервиш, наричан Шах-Кули, т.е. “роб на Бога”. В огнени речи той предсказвал скорошния край на османското господство. Вместо него, с помощта на дадения от Бога меч, ще бъде създадена по волята на Аллаха нова монархия на богочестивите и чистите, на която всички ще се подчинят и чрез която ще бъде спасено царството на истинските мюсюлмани. Около развятото знаме на Шах-Кули се стичали не само селяни, но и спахии. Движението взело застрашителни размери. Въстаниците заели някои градове, убили бейлер-бея на Азия и кадията; страшна селска война хвърлила цялата страна в пламъци. Пращаните от Баязид еничери били избивани и изтребвани. Движението взело още по-застрашителни размери, понеже неговите последователи, които се наричали суфи и казълбаши, т.е. с червени рубашки, се сближили и съединили с членовете на едно военно-политическо-религиозно общество, както го нарича Н. Йорга, създадено между туркменските племена край южното крайбрежие на Каспийско море в Персия, начело на което застанал самият шах Исмаил, наричан още “пророк”. Исмаил се явил не като завоевател, а като покровител на преследваните мохамедани шиити от сунитите мохамедани, към които принадлежали и османските турци, начело със самия султан. Шиитите не признавали суната, т.е. преданието, притурено към Корана, а само Корана, и се считали последователи не на Абу-Бекир, тъст на Мохамед, а на Мохамедовия зет Али. Лозунг на Исмаил бил призивът, “Я, Али”, “О, Али””; с него той водел масите към победа, като им обещавал най-щедро разпределение на милостиня, прост братски живот и истинска свобода на всеки мюсюлманин. Исмаил наричал запрещението на сунитите да се яде свинско месо и да се пие вино фарисейска добавка към Корана и го отхвърлил; за присмех на това той водел със себе си угоена свиня, която наричал “султан Баязид”. Неговите разпалени речи увличали масите; те се хвърляли в своя екстаз със страшна сила срещу противника и подлагали всичко на сеч и смърт. Исмаил разпрострял властта си бързо от Персия в Трансоксиния, из владенията на узбеките, стигнал Багдад. Турция била застрашена. Баязид решил да предотврати опасността. Той прогонил Шах-Кули и почнал общо преследване на шиитите, които стигнали до Кесария. Там те били посрещнати от войските на Баязид и спрени при Анкара. При това положение Баязид можел да води само дребни войни, повече набези за грабеж в Унгария и Полша чрез пограничните санджак-бегове, какъвто бил беят на Силистра. В същото време турски отряди минали река Талиаменто и стигнали до Виченца в Италия, а турска флота нанесла поражение на венецианската при Лепанто.

През грабителските си походи турците вършели страшни жестокости, придружени дори с канибализъм, но и получавали същата отплата, особено от маджарите, които набивали пленниците им на колове.

Турската поява в Средиземно море предизвикала за пръв път реакция от засилилите се вече две крайморски държави, Франция и Испания; към тях се присъединил и папата, владенията на когото също пострадали. Те образували лига /съюз/ против Турция, под благословията на папа Александър VІ /1501 г./ и пръснали флотите си на три страни: испанската флота нападнала Мала Азия, френската обсадила о-в Митилени, а папската се явила в Дарданелите. Съюзниците се задоволили само със заемането на островите Кефалония и Св. Мавр, а Баязид се принудил да потърси сближение и мир с всички съседи. С Турция влезли в сношение тогава не само италианските градове, но и далечната Франция, а също и Русия. Великият княз Иван ІІІ, чрез кримския хан Менгли Герей влязъл във връзки за пръв път със султана; негови посланици се явили в Цариград през 1495 и 1499, с цел да получат търговски улеснения. Получила големи улеснения и Венеция със сключения договор в края на 1502 г.; неин байли можел наново да се яви в Цариград; политиката на Турция добила световен характер. Едва бил създаден мир със съседи, вътре в Турция пламнала борба между синовете на Баязид. Той имал нещастната мисъл да даде на своите синове земи за владение и управление, без да подозира, че всеки от тях, облегнат на своите владения, ще почне да се домогва до престола. А тъкмо това станало. В своите стремежи да заемат бащината си власт братята влезли в остри вражди помежду си. Победител излязъл най-малкият от братята, Селим.

 

Следва продължение…

На снимките: горе: султан Баязид ІІ

                    в средата: папа Инокентий VІІІ

                    долу : папа Александър VІ

Снимките се от Уикипедия.