Българските въстания – Комитети и апостоли – продължение 1

В Шумен известието за общо въстание на 16 септември също било получено,  а отменяването му – не, и затова шуменци обявяват набързо разгласеното въстание. Една чета от 20 души отива на сборния пункт в Драгоевския балкан, но като не намират и не идва никой, потегля за Котленско и Сливенско, гдето по пътя научават, че въстанието е отложено и се разпръсват.

Също така стои положението и в Червена вода – сборният пункт на въстаниците от Русе и околността. В този край начело стоял учителят-революционер Тома Кърджиев с помощник Велко Абаджиев. Освен откъснатостта, друга причина за неуспеха на въстанието е и предателството. В деня на въстанието главният ръководител Тома Кърджиев и помощниците му биват арестувани и откарани в Търново. Това не отчайва селяните. Те развяват готовото знаме, ушито от Петрана Т. Обретенова, дъщеря на баба Тонка и най-тържествено го освещават в селската църква при участието на свещениците Кръстю Стойков и Стоян Станчев. Начело с новия си войвода Върбан Йорданов те потеглят към Търново, където мислели че ще заварят вече свободно Българско царство, но също така както първите по пътя разбират за отмяната на въстанието и се пръскат.

Времето на Левски и Каравелов се последва от величавата епична борба на българския народ – Априлското въстание 1876 г. – „кървавата песен“ на Балкана, с която българския народ записа името си между най-храбрите народи в света и която докара най-сетне след 500-годишно робство и стотина опити за освобождение свободата на българския народ. Имената: Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица, Новата махала, Кръвеник, Бяла Черква и пр. ще останат за вечни времена свети места – дали свидни жертви за свободата на родината ни през тази героична борба. Бенковски, Волов, Каблешков, Петлешков, Тодор Икономов, Цанко Дюстабанов, Георги Измирлиев, Стефан Пешев, славният Бачо Киро и хиляди още именни и безименни герои навеки ще служат за пример на младите поколения и ще им посочват как трябва да се служи на народ и родина.

Трябва да отбележим, че за Априлското въстание някои наши общественици и до днес имат съвсем неправилно схващане. Те го смятат за един несериозен бунт, без всякакви изгледи за успех и пр. Фактите говорят тъкмо противното. Априлската епопея бива замислена от Б.Ц.Р.К.  и българските апостоли с голяма сериозност и подготвена най-старателно в унисон с тогавашното международно положение, което благоприятствало повече от всякой друг път за въстание.

Нека не забравяме, че още през юни 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва всеобщо въстание и цяла година херцеговци се сражават най-храбро, като отблъсват навсякъде турците. От турските зверства трепна дори и бездушна за българите Западна Европа (Англия, Франция и Германия). Става дипломатически въпрос. Султан Абдул Азис се отказва от престола в полза на племенника си Мурад V, но той не удовлетворява исканията на херцеговци, и някои европейски държави се намесват  в тая политика.

Сърбия и Черна гора и те гласят за пролетта война с Турция, за което известяват и преговарят с българските войводи и апостоли за обща борба. Войната между Русия и Турция също е накипяла.

Българските емигранти и те се готвят с хиляди от десетки места да навлязат в България в помощ на въстанието, което виждаме отчасти след минаването на Ботев и само грозното предателство, което стана причина въстанието да избухне преждевременно, откъсна българския народ от настъпващите събития и той трябваше да се бори сам, недоприготвил се още, с много по-силния враг. Настъпилата само след двадесет дни Сръбско-турска война и после Руско-турската освободителна война, ясно ни показват, че Априлското въстание не е един несериозен бунт, откъснат от околните събития, а велика гигантска замислена и подготвена борба за освобождението на българския народ, която, наистина, предизвика намесата на Русия и се дойде до освобождението.

(На Априлското въстание и други събития се спираме по-малко, понеже за тях има писано доста в нашата литература).

Тия епични борби ние не можем да отделяме от легендарния подвиг на Ботев, литнал с дружина въоръжени борци да помага на славните Априлци.

Много винят Ботев, че той бил авантюрист, като мислел с една чета, че ще събори Турската империя. Това е пълно неразбиране и извращаване на събитията. Ще изясним накратко и тоя въпрос.

Както споменахме, когато се замисля Априлското въстание, организира се и участието на многохилядната будна българска емиграция в чужбина. Започва се нейното въоръжаване, събиране и подготовка, като се предвижда в деня на въстанието от десетки места в България да навлязат чети и помогнат на въстаналите села и градове.

В това отношение било направено доста много. Миналите след Ботев чети, тръгнали да го догонят и помогнат на въстаналия край, за които ще стане дума по-после, ясно ни сочат за това. Колкото за Ботев, защо той, а не друг застава начело на дружина, въпросът стои така: отначало Ботев не е тъкмен за войвода, а за такива, които ще поведат българската емиграция на бой с петвековните тирани са били гласени старите изпитани войводи-познавачи на Балкана: П. Хитов, Ф. Тотю, Илю войвода и др. Но когато въстанието избухва преждевременно, нито българската емиграция е била напълно още готова, нито старите войводи при това положение, без да знаят какво става в България, желаят да минат отвъд Дунав.

Но българската емиграция в крайдунавските градове пламти от желание да мине отвъд Дунава, за да помага на въстаналия роден край. Когато старите войводи отказват, крайдунавската емиграция се обръща към своя любимец – душата на българите в чужбина – Христо Ботев, да я води да умре за свободата на България. Ботев, който беше посветил целия си живот на народната свобода и пял ежечасно за „мило бащино огнище“ и „кога куршум пропее над село“, не можеше да откаже на българската емиграция. Това щеше да бъде най-подлата измяна на народното дело и на това, за което той цял живот е работил с мисъл и дело. Въпреки незапознат с военното дело, въпреки че не познава добре местата, когато Врачанският комитет със Стоян Заимов го уверява, че Врачанският край ще се надигне при първото появяване на емиграцията, Ботев приема да стане вожд на тая емиграция. Така той умря като истински народен вожд, и всичко друго би било измяна и предателство.

Трябва да споменем, че в Априлското въстание била посветена и Македония, за която напоследък се доказа, че била кръстосвана навремето и от Левски, а не както твърдяха биографите на Левски, че той не е ходил в Македония.

Когато въстанието избухва преждевременно, македонците не успяват да въстанат, а само една чета, предводителствана от войводата Димитър поп Георгиев, излиза на борба с турците. Знамето на тази македонска чета е ушито в Солун от Станимира – дъщеря на будната българка баба Неделя. На знамето имало изобразен лъв и девиз: „Да се вдигнат македонците, за да бъдат освободени“.

Следва продължение …

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение 1

Било предвидено да бъдат изпратени и чети по Балкана, които да се явят в подкрепа на въстанието.

Както отбелязахме, през пролетта на 1862 г. Босна, Херцеговина и Черна гора се разбунтували. На 4 юни същата година Сърбия и тя напада турския гарнизон в Белград и в развилите се боеве, българската легия на Раковски взема решително участие, като изнася на плещите си победата над турците. Дядо Илю войвода със своите юнаци показва нечувана храброст.

Заговорниците в България помислили, че е настъпил вече моментът за въстание и на 13 юни 1862 г. то бива провъзгласено едновременно в Търновско, Габровско и Сливенско, с оглед за общо българско въстание. Но сръбското правителство, както много пъти, и сега изменило. След като си свършило работата с помощта на българите, то се помирило с Турция и не само че не помогнало с нищо на българите, но и разгонило легиона, като не позволило на доброволците да минат в България. Раковски, виждайки това, разбира, че въстанието в България няма да има успех и разпраща съобщение навсякъде да се отложи въстанието, но на някои места съобщението закъсняло, както е с Търновско, Габровско и Сливенско, и там въстанието бива обявено.
Организатор и водител на въстанието в Търновско е Хаджи Ставри – български капитан волентир (доброволец) от Кримската война. Негови първи помощници били: Тодор Бочооглу от Горна Оряховица, който после става знаменосец на четата, Дели Янко Андронов, игуменът на Петропавловския манастир – Йосиф Иваникиев от с. Арбанаси и Панайот Балъкавчето също от с. Арбанаси, който ушил и знамето за готвеното въстание.

С чета около 150 души от Търновско и Лясковец, капитан Хаджи Ставри потегля от Петропавловския манастир за връх Бузлуджа (според други за връх Бедек над с. Енина), където щели да се съберат и други чети от Габровско, Дряновско, Трявна и Сливенско, ще заемат балканските проходи, ще настъпят към околните градове и ще се съединят с въстаниците от другите краища. Но, както отбелязахме, въстанието било отложено. Търновци останали сами и когато спрели в Капиновския манастир да нощуват, те биват проследени от турците, заобиколени и разбити.

Габровци и селяните от околността и те въстават. Организатор на въстанието тук е старият поборник – участник в похода на Гарибалди за Италианското освобождение и обединение – Коста Ефтимов, с помощник учителят Никола Стефанов. Въстаниците се отправят към Габровския манастир, за да се съберат със селата и търновци, но другите получили нареждане да не въстават и преди да се съберат с търновци, турците научили и ги разбиват при Габровския Соколски манастир.

В същото време, когато търновци въстават, Хаджи Димитър от Сливен с една голяма чета излиза по Стара планина, за да се съедини с въстаниците; дълго обикаля, но не ги намерил (понеже въстанието било отложено) и цяло лято отмъщавал на турците.

В Сливенския балкан бил и Панайот Хитов, но той получил известието на Раковски да спрат и отложат въстанието за по-благоприятно време, понеже Сърбия се помирила с Турция, и той не повдигнал въстание, като и предупредил някои места да не предприемат още нищо.

Следната 1863 г. е ознаменувана с първите редовни излизания на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов с чети по Балкана да мъстят на турците.

През 1865 г. се разразява и въстанието на хайдук Коста от Банско.

 

Следва продължение…

БЪЛГАРСКИ ВЪСТАНИЯ – Движения след Кримската война – продължение

По времето, когато в Търновско се разразява движението на капитан дядо Никола, във Видинския край избухва отново въстание – Видинското въстание 1856 г., с ръководители: Хараламби Бояра, Димитър Петрович, Манчо Кръстник, Димитър Панов и др. Това е последното въстание от редицата въстания, разразили се в един период от 30 години в Западна България. Въстанието е открито едва в 1929 г. по турските архиви от уредника на ориенталския отдел при Народната библиотека Владимир Тодоров – Хиндалов.

Въстанието избухва, но не успява по съществени причини, по които повечето от въстанията в Западна България пропаднаха, именно, че Сърбия даваше обещание за оръжие и подкрепа, а после нищо не даваше. Виновен за нещастния край на въстанието е също сърбинът Христо Тодорович, който предава плана на въстанието.

Една година след тези движения става Димитракиевата буна в Търновско:

Несполуката на капитан дядо Никола не отчайва търновци. Напротив, те започват да се готвят отново за въстание, което избухва през 1857 г. Главен ръководител на движението е някой си Димитраки от Търново, учил в Русия, участник в Кримската война и произведен офицер. Планът на въстанието бил следният: въстаниците от търновския край да се съберат в с. Стакьовци ( в дома на Георги Стайков). Така ще направят на други места и въстаниците от други части на Северна България, а всички ще потеглят в уречения ден за главния сборен пункт – с. Влаевич до Белоградчик, ще превземат града и след като нараснат и се съединят отвсякъде да превземат Лом и Видин.

В уречения ден Димитраки с чета от 150 души потегля от с. Стакьовци. По пътя въстаниците стават 450-500 души, но при с. Влаевич, преди да се съединят с другите въстаници, били посрещнати от силна турска войска и разбити. Димитраки с част от въстаниците по Балкана минава в Сърбия.

Към 1862 г. сръбското правителство влиза в много обтегнати отношения с Турция. След възкачването на престола на Обреновичите (1859), особено с идването на престола на Михаил Обренович (след Милош Обренович), сръбското правителство е искало да изгони турския гарнизон от Белград и да обяви независимостта на Сърбия. За тая цел то потърсва пак българите. Михаил Обренович повиква българските войводи и им казва да готвят въстание, понеже и Сърбия щяла да обяви война на Турция за независимостта си, та да се борят заедно и за освобождението на България. Било уговорено да се действа по два начина: отвън, като се стекат в Сърбия български доброволци, които да помагат на сърбите, и отвътре, като се вдигне общо въстание в България, на което и сърбите ще помогнат.

За тази цел Георги Сава Раковски образува в Сърбия легион от 2000 български доброволци за помощ на сърбите, напечатва и разпраща навсякъде из България горещо възвание до българския народ за въстание. Ето откъслек от това възвание:

„Мили братя българи,

Време дойде всеки и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители, неверни турци! Що е наш живот в това безчестно робство? Не е ли всегдашна тежка тегота? Коя мила добрина имаме под това люто османско владение? По-добре, братя, една сладка мало минута за свобода, смърт, а не дълговечен робски живот под тия безчеловечни турски мъки.

Ставайте, братя, на оръжие мало и голямо за наша мила свобода и независимост!… Турското царство веки пропада. Тия са веки изгубили военний дух. Тия не могат в една нужда да съсредоточат на едно място значително число войнства. Пример да бъде нам Херцеговската и Чърногорската война, де нищо не могат да сторят толкова време! Що стоиме, българи! За коги чакаме! Европа и цял просветен свят са разположени да съдействат за нашата свобода, но трябва ние да почнем!… Един всеобщ и силен удар ще реши нашата славна бъдещност, като разгони и изтреби мръсните кръвници-мюсюлмани от нашите предели! Нашите еднородни и едноверни братя и съседи храбри черногорци и сърби, всички на оръжие храборно и победоносно бият, секат, трепят общия неприятел, стар кръвник турчин. Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви. Нека никой не чака от другиго да го спаси. Нашата свобода от нас зависи!… и т.н.

1 юни 1862 г.,

Народен войвода: Г. С. Раковски“.

 

Следва продължение…

Босна – продължение 1

В това време войната между Турция и Венеция продължавала. Страна на Венеция държал чрез нея единственият от останалите още от миналото местни сръбски владетели, Иван Црноевич или Джураш, син на основателя на фамилията Стефан Црноевич, стар приятел на Венеция. Неговите владения се намирали в бивша Зета, която от около 1500 години се наричала  Ч е р н а  г о р а  (но не по името на Црноевичи, казва Иречек, както някои учени мислят). Иван носел титлата “Господар Зетски” и бил зет на слепия деспот Стефан. Венеция го назначила войвода със 1200 дуката заплата и той се отличил много във войната с Турция. Тогава Венеция го нарекла “наш войвода” и капитан на Горна Зета и го приела в средата на венецианската аристокрация. Когато накрая Венеция опразнила Скутари и сключила безславен мир с Турция (1479 г.), Иван побягнал в Италия. Но след смъртта на Мехмед ІІ, през време на избухналата война между двамата му синове, Селим и Джемс, той се завърнал заедно с други сърби в прежните си владения, но вече като турски васал; поради това венецианците го наричали “знаменосец на султана”, столица му станал град Цетина. При двора си, казва Иречек, имал войводи, кефалии и логотет за канцлер, и бил  обкръжен с “властелини” и “князе”. Управлявал по законите на Душан с добавка, че споровете за границите между владетелите ще разрешава съд от 24 боляри, взети от племената. Възстановил и митрополита на Зета, а себе си титулувал: “В името на Христа Бога благочестив и подкрепен от Бога господар на Зета Иван Црноевич”. Имал и герб двуглав орел. Неговият наследник Георг обичал литературата и отворил първата печатница на Балканския полуостров (1493 – 1495). Там печатали само черковни книги. Брат му Стефан го наклеветил, че се държи с френския крал, и заел мястото му, но и него изместил по-малкият брат Скендер-бег Црноевич, но вече като турски управител на “Црна гора” – тя била отделена в особен санджак. Скендер изчезва през 1528 г. След него изчезнали и следите на Црноевичи. Благодарение, обаче, на тях, от всички балкански земи единствено в Черна гора турската власт не могла да се наложи никога напълно.

На снимките: горе вляво – манастирът в Цетине, Черна гора

                   в средата вдясно – паметникът на Иван Църноевич в Цетине, Черна гора

                   долу вляво – Скендер-бег Църноевич

Следва продължение… – Албания