ОЩЕ МАЛКО ЗА ИВАН ВАЗОВ…

ИВАН ВАЗОВ
=============================

Иван Минчев Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание – писателството – дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка "Пряпорец и гусла", следват "Тъгите на България" (1877), "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885) и други. В прозата започва с мемоарите "Неотдавна" (1881) и продължава с "Повести и разкази в три тома" (1891-1893), романите "Под игото" (1894) и "Нова земя" (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите ("Немили-недраги", "Чичовци"), комедиите ("Службогонци", "Вестникар ли?"), пътеписи ("Великата Рилска пустиня"), поемите ("Грамада")… Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на "младите" – около сп. Мисъл – да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.

http://liternet.ida.bg/publish/vazov/index.html

Ще си позволя да напиша няколко стихотворения от дядо Вазов. Свикнали сме да чуваме само "Аз съм българче", "Питат ли ме де й зората", "Опълченците на Шипка" , "Език свещен" и др. Тук ще напиша няколко други стихотворения от стихосбирките му "Гусла" (1881) и "Италия" ( 1884), . Те звучат много актуално и в наши дни:

 

 

 

 

ПУСТОТА

Пустота в обществото, в главите,

редом царства сън или мраз,

пустота във словата, в душите,

пустота пълни всичко у нас.

                                    Чувства светли мъртвешки заспали,

                                     на доброто не чуй се гласът,

                                     нов кумир замени идеали

                                     и разчетът владей, не духът!

Трудний път на честта в тръне срасте,

доблестта няма вес, нито ход,

ври борбата на низките страсти,

има шум, ала няма живот.

                                       Прежни рани зарастват безследно,

                                       нови, страшни отварят се веч,

                                       злото дъха на нас с лице бледно,

                                       а ний мислим го още далеч.

Друг път мряхме с възторг, днес не важим.

На приятел, на враг ний не щем

"Аз обичам те!" – честно да кажем.

"Аз те мразя!" – без страх да речем.

                                          Всяко нещо ний почваме с трясък.

                                          Крещим: Слава! Народ! Идеал!

                                          А тоз шум, а тоз вик, а тоз блясък

                                          преплави ги – остая ти кал.

Пущинак на народната почва,

тръне, плевели… бедна страна!

А животът едвам се започва,

а зората едвам що блесна!

Пловдив

              ДАЙ РЪКА!

От враждата безплодна и глуха

уморени и двама сме веч,

в нас сърцата внезапно се чуха

и разбраха си топлата реч…

                           Дай ръката – стисни мойта силно,

                           наший жар да щадим, потърпи:

                           пред нас бъдеще има обилно

                           с бури грозни и светли борби.

              * * * * *

Светете тихи небеса,

гори ти, утринно светило –

във всяка капчица роса

да блесне вашто лице мило!

                        И ти, светилник на светото,

                        на разума, и ти гори

                        и всяка съвест озари,

                        открий й пътя към доброто!

Из сборника "ИТАЛИЯ"

                 ТРИ ДУМИ – ТРИ БЕЗДНИ

Сърцето, морето, небето –

три думи, три гатанки тайни.

Небето, морето, сърцето –

три бездни, три свята безкрайни!

                ВЪВ ВАТИКАН

                  (По Кардучи)

Когато Галилей, тоз ум високи,

      каза: земята се върти,

из тия глухи полози дълбоки

      на мрак и тъмноти

разчу се клетва непозната:

      "Смърт, смърт на сатаната!"

Когато Хус със реч гореща, нова

      огря дълбоката тъма

и на лъжата в самата основа

      заби топора на ума

разчу се вик из тъмнината:

      "Смърт, смърт на сатаната!"

Когато Гутенберг – Колумб случаен,

      сложи най-първите слова

и светлостта из затвора си таен

      кат птичка с шум се изтърва,

пак чу се вик из таз палата:

      "Смърт, смърт на сатаната!"

Когато по-подир Волтер-пророкът

      с цял рой борци гръмна

догматът, трона, расото, порокът

      и рече: "Дайте светлина!" –

друг глас екна из тъмнината:

      "Смърт, смърт на сатаната!"

Летяха векове. Борците смело

      вървяха, мряха в бой велик,

при всяка нова стъпка, мисъл, дело –

      се тоя див подземен вик.

О, Ватикан, виж, грее светлината! –

      Поклон на  с а т а н а т а! 

ИВАН ВАЗОВ

"Събрани съчинения в двадесет и два тома", том ІІ

издателство "Български писател", София, 1975